Народите в Турско

От Уикиизточник
Направо към навигацията Направо към търсенето
Народите в Турско
Автор: Петко Славейков
Статия в списание “Читалище”, кн. 18 – 21 от 1871 г. Цитирано по сборника “Миналото – спомен жив. Статии, очерци, есета”, ВТ: Слово, 2001 г., стр. 45 – 68. Очеркът представлява преразказ с елементи на разсъждение или превод с коментар на статията на проф. Фране Брадашка “Славяните в Турско”. Курсивът е по изданието, по което се печата. Бележките под черта са давани с цифри, букви и звездички, тук са обединени. Секциите липсват в оригинала.


При многото други наши недостатки има и това, дето ний, българите, досега сме ся показали непростително малогрижащи ся в придирванието и изпитванието сами себе си и около себе си. Твърде често ний ся бъщим и за голяма работа го имаме да питаме и разпитваме твърде подробно за работи чужди и много отдалечени от нас, от които или никаква, или твърде малка полза, а може и повреда някоя да имаме, като привикват читателите и народът ни на празни любопитствования за чуждите работи. В нашите досега издадени и издавани книги, вестници и други повременни списания често ся срещат подробни и статистически описания на страни и земи толкоз далечни, с които нямаме никакви сношения, а рядко някога, и то твърде недостаточни сведения ся срещат за собствените наши земи и за народите, с които наедно живеем.


Земете в ръка една коя да е география, кояте е вече книга и наука, само и само за това и за това ся и предава в училищата, и ви ще намерите в нея най-подробни сведения за всички почти части на светът; но потърсете в нея сведения за земите и народите в Турско, и ви или нищо не ще намерите да прочетете, или твърде малки работи, и то неточни и погрешени сведения, което ще каже, че всичките народи са ся погрижили да имат точни сведения за своите си земи и жители (от които ний бол и бол черпим и заемаме), а онези места и страни, за които ся ний най-много интересуваме, па и самите европейци благословно очакват от нас да ся просветят, те места и страни остават неизвестни и за нас, и за тях!


В някои списания ще срещнеш подробности за Пекин и Лондон, но никъде еще не сме чели подробности за Цариград, Одрин, Пловдив, Търново, Охрид, Солун или друг някой град. Ний можехме да умножим доказателствата на една такваз чуждомания и отсредоточвание, тъй да кажем; и в самите буквари детето среща най-напред описания за лъвове, камилопарди и хиени, като да са нашите деца жители на Африка; когато всинца знаем и изповядваме, че учението тряба да започенва от известните предмети и постепенно да пристъпва към по-малко известните.


Но време е вече, мисля, да обърнем вниманието си на нашите си работи, на онез, които са пред нозете ни, а най-вече, както ся и пада, в изследование и придирвание на наший Изток и жителите му во всяко отношение. На това ни натлъчава не само интересът, но и длъжността ни. Ний обичаме да ся хвалим, че сме най-многолюдното население в Европейска Турция и не ни ся иска да ся покажем, че сме по-долни в нищо от гърци и ерменци, а явно и преявно е, че нищо не сме направили от нас си, за да станем опознати на европейските народи, когато наша длъжност бе, както черпим за в отечеството си от европейските списания сведения за науките и художествата, също тъй да им заемаме ако не друго, а то поне сведения за нас си по-точни от каквито те имат, и то не само за просто посочвание — да покажем, че като заемаме много и повращаме нещо, но и за други еще нравствени и веществени интереси на народното ни битие.


Ний все ся плачем, че сме сиромах народ, но при всичко това всяка година милиони трошим и пръскаме за непотребни и излишни работи и европейците знаят парите ни, без да знаят нас, знаят будалщините и недостатките ни, които ни унизяват пред тях, без да знаят преимуществата ни, за които можем да бъдем колко-годе уважавани. Дали не е по-добре или е толкоз мъчно, или е безполезно чак толкоз както за науката, той и за собственият ни народен интерес, ако не можем да изпращаме по-настрана человеци вещи и способни да издирват и описват разните места и населения, а то поне сами себе си да опишем? Всяко окръжие, всякой град и село може, мислим, да събере и да даде доволно от потребните сведения, чрез които да можем и ний сами себе си да познаем и на други да ся опознаем; но ето че до този час нищо не сме направили по тази част. Всички други — и правителства, и народи, са вече нещо извършили и предприели да вършат за това, а само ний не сме ся еще ни наканили, когато освен що никоя полза не виждаме от туй си лехувание и потаявание, дето да не бъдем опознати и срамота е за нас да ся показваме толкоз нечувствени, както жителите на най-дивите места по светът, които тъй равнодушно като нас гледат обходителите от просветените народи да посещават и изследуват и на сами тях неизвестните им места.


Чуждите никога не ще могат да оценят местата и жителите на наший Изток според истинното им достойнство, което, разумява ся, не можем и да искаме от тях, а от това са и произлезли толкозито неточни сведения и заблуждения в Европа за източните народи. Освен това пък всякой чужденец придирва и забележва изследованието си за нашите страни с по-друга цел от нашите желания и чаяния под погледът на интересите на своето отечество. Нужно е прочее българинът като източний жител да познава Изток, мястото си, жилището си, съседството си, издирено и описано от българин, и нужно е, казваме, не само за безусловната цел на науката, но и за частната — за нравствените и веществени интереси на българина и на съжителните нему племена. Но ще го направим ли? И кога?


Има вече няколко години, откак нашето в Цариград читалище по предложение на едного из нашите учени разпрати навсякъде почти до читалищата и по учените ни да ги проси за някои само сведения по тази част, а ето години ся минаха и минуват и то еще не ся е удостоило отникъде да получи нещо таквоз, ако и не доколкото тряба точно и пълно. И какво виждаме ний между материалът, пращан отвсякъде за обнародвание в повременното негово списание? Нищо повече от таквизи нищо и никакви стихотворенийца, дребни уломки от безразборни преводи, приказчици и романчета, а нищо за в работа. Не по-старо от нашето по съставението си гръцкото читалище в Цариград, но по-честито откъм членовете, участници в неговите предприятия, то намери и богати, които да назначат награди, и учени, които да земат на себе си такъв полезен труд, и ето че извести вече издаванието на подробни изследования: Епир, Тесалия, Македония, Тракия и Ладия, когато ний не сме ся сдобили еще ни с едно по-подробно описание ни за един град, ни за едно село даже в собствена България! Дали е това, защото „турците не дават", или е, защото „гърците ни пречат", или токо си е все от нашето равнодушие и немарение.


Ний би ся далеко увлекли, ако речехме да ся прострем в изобличения, които заслужаваме от всяка страна за туй наше равнодушие и немарение, както в това, що поменахме, тъй и в много други отношения, затуй и побързваме да ся върнем върху предметът, от който зехме повод да предпоставим тези няколко думи. Намерението ни е да поговорим за народностите в Турско.


Собствени извори за този предмет, слава богу, и до днес ний нямаме никакви, а онези на чуждите, що сме видели досега, както казахме, са и неточни, и неверни. На последне време един от професорите в Загреб, на име Фране Брадашка, е написал някак по-вярно и по-совестно един член по тази част, като е попречистил и наложил по-нагледно онова, що е можел от други да събере и сам да узнае. Този негов член носи названието Славените в Турско, но разправя в кратко и за другите народности. От този член ний ще представим на читателите си нещо в извод и нещо в превод, ръководени по преводът му в сръбското повременно списание „Млада Србадиjя"


* * * * *


Средищата на славените в Турско, казва Брадашка, ся простират от Драва и Дунав до Егейското и от Синето (Ядранско) до Черното море, дето ще ся каже, те са в сърцето на Гръцко-славенският или Югоизточният полуостров. На туй пространство от север към юг и югоизток и от запад на изток така са натрупани планини и планински бърда, щото за големи равнини кажи, че и място не остава; само покрай Ядранското море и надлъж покрай Егейското, както и покрай някои големи реки, каквото например надлъж Дунав, Марица и други коритища, що има тесни някои равнинки. Таквазито повърхност на таз земя е много пречила и пречи на сношенията между населенията на тези поцепени местности и негли е от това туй, дето славените в тез страни не са могли да ся сближат помежду си и да ся прилюбят едно друго по-тясно, а еще повече при оскудните средства за съобщения в по-старо време на тяхната малко-много деятелност. От една страна, положението на земята, а от друга, врожденото у славените тежнение за племенска самостоятелност са главната причина на тяхното и до днес разединение.


Чудно е наистина, дето славените навсякъде почти населяват вътрешните страни на сушата и само на малки някои местца допират до море. Както всъду почти в Европа, тъй и в Турско славените ги отделя от морето по една ремичка от чужда народност. И то е негли от това, дето че животът им и занятията им са таквизи. Славенинът и в Турско, както и по другите земи, повечето живее и работи тъй, както е запомнил от бащи и деди: както някога си, тъй и до днешний ден българите орат земята и сеят, а сърбите ся занимават повече със скотовъдство; на занаяти и търговия и едните, и другите нямат присърце, та не им и спори.


Според жителството си Турската държава прилича много на Австро-Унгария; и в едната, и в другата държава има народи, различни по кръв и произхождение, и в едната, и в другата славените съставят по-многолюдното население, но откъм напредокът и в тези двете славените са много по-назад от много по-малките народности, с които живеят заедно. Като сравним славените в Турско и в Австрия и особено онези в първата от тези държави с разните около тях съседи, ще намерим, че навсякъде те колкото са по-много, толкоз са и по-долни от тях, и всякога са подчинени на влиянието на другите. Забележително е и с прискърбие го казуваме, че дето и да ся срещнат славените с друг някой чужд елемент, те все подпадат под неговото влияние, присвояват нравите му, после язикът му и най-после сливат ся съвършено с него и тъй с време не остава ни помен за името и народността им.


В Европейска Турция жителствуват шест народа — турци, славени (българи и сърби), гърци, арбанаси (арнаути, шкипитари), румъни (власи) и арменци.


Турци


Турци. Броят на турците в Европейска Турция нито е точно издирен, нито вярно изказан, а по-главната причина на това според нас е, защото някои делят потурчените народности и броят само чисти турци, а някои броят за турци всички, които изповедуват ислямската вяра. От това едни възвеждат броят на турците в Европа до 6 000 000 (Journal de Constantinople et memorial diplomatique). А други, каквото напр[имер] барон Роден, ги свалят на 1 055 000, което обаче не ще да е вярно, както ся разбира. Най-правото е, че турци има много повече от гърци и арбанасци, а пък от славените, ако и да не са по-много, в някои отношения те имат таквизи преимущества, които им дават по-голяма тежест в обществений и политический живот. В турците има нещо врождено, което им много помага да одържат народността си. Турчинът е горд, той не счита за нищо онова, което не е турско; живо усеща и съзнава, че е турчин и рядко би показал снизхождение да научи язикът на другите си съжителни народи. От това е то, дето че турците, ако ще би и да са в по-малко количество спрямо населенията от друга народност, с които съжителствуват, те удържат язикът си, а чрез него и народността си; с една реч, има много неща, които спомагат, щото турчинът и в животът, и във всичко друго да различа от съседите си не турци.


На някои от тези разници ний ще укажем, и първо: у българите именно или изобщо у славените в Турско няма ни най-малка част от онази народна гордост, каквато има у турците, българите не отхвърлят тъй както турците с презрение все, що е чуждо, но и напротив даже, те почти всякога отдават по-голяма почест на чуждото, неже на своето и всякога почти напущат своето и търсят чуждото; и то не е затуй, защото отбират, че чуждото е по-хубаво от тяхното, но тъкмо за това само, защото е чуждо и ново за тях!


А връз това еще има и друго, което ако и да е инак за похвала достойно, в отношение обаче за одържавание на народността то е причинило големи загуби на българската народност, а то е талантът и голямата способност, що имат българите да могат да изучват твърде лесно чужди язици. Приложете сега връз това еще и онуй худо и незавидно състояние, в което са ся намервали българите колкото спрямо турците, дваж повече спрямо гърците, и ви ще разберете как по-будните, като са гледали народът си в таквоз унижение, подструвани от честолюбие, а по-простите — от притеснение, са пристигали да мислят, че с напущанието на своята народност и прилюбвание към чуждото могат да облекчат състоянието си и да минат и те за хора; от туй са бивали толкоз разположени да отстъпват и да ся отричат от рожденото си и да ся прилепяват, и да ся преливат у противний елемент.


От това е то, дето че преди променението на горестното положение на българите всичко, що излизаше от тях по-живо, по-будно и по-честолюбиво, ся сливаше с инородните елементи, а в масата на българската народност оставаха само онези пристигналите до вскотявание, които да не разбират и да не усещат унижението си и притесненията, които като българи тегляха. От това и виждаме, че българите при такъв голям прилив в градовете всякога са ся топили и все ги няма и днес еще в онези градове, в които са в съприкосновение с гръцкий елемент, и при всичко, че са толкоз много въдят и толкоз много работят, не са ся нито според въднината си размножили, нито са ся според работата си разбогатили в сравнение с турците и гърците, които нито ся толкоз въдят, нито толкоз работят.


Гърци и албанци


Гърци в Европейска Турция полагат да има около един милион, а Лежан казува, че нямат ни милион напълно, и ний сме близо да вярваме неговото казувание, защото: ако положим, че те са, според както сами казуват, всичко три милиона и прихванем за гръцката държавица 1 200 000, за островите и Мала Азия 800 000, остава за в Европейска Турция един милион, разумява ся, старата, която не тряба да забравяме кога е работата да си показват числото сами гърците колко са. Но и напълно един милион ако бяхме казали, че са, то пак иде, че те са седем пъти по-малко от славените в Турско. А отде става, че положението на гърците в много отношения е по-изгодно от онова на славените? И как бива, че вместо да ся притеснява гръцката народност като малобройна, притеснява ся, съвсем наопаки, по-многобройната славянска народност и печели гръцката?


Брадашка си обяснява това наистина странно явение със следующето предположение: „Турчинът, казва той, не мрази ни наполовин гърка тъй, както славенина, а еще повече турчинът е споделил някак с гърка властта над славените и е пуснал гърка да пакости на славените, от една страна, за да може той да го дере, от друга. Турчинът е дал на гърка черковната (попската) власт, а гъркът е мастор в това и умее тъй да я използува, щото доста пътя е тя по-тежка и по-лоша и от самата турска и затуй ще намериш, че българинът повече мрази гърка-поп неже турчина — и от туй виждаме, че откак българите ся посъбудиха, опозицията противу гърците все повече расте и ся разпростира..."


Ний нарочно приведохме реч в реч думите на Брадашка, за да изобличим това му предположение като невярно и да опровергаем кривите сведения и предубеждения, които някои от европейците учени имат за турците. В туй отношение в положение сме да можем да разберем сами и да уверим и други, че турчинът никога не е мразил славенина повече от гърка, даже можем да кажем, че доскоро той е все повече мразил гърка освен за други причини най-вече за това, защото претенциите на гърците за властвувание на Балканский полуостров са били всякога по-големи и по-явни и не само, но открай си. Затова както в началото, тъй и после в някои случаи турците и славените като съюзници са ратували съвкупно противу непомерното властолюбие на гърците. Не е истина также, че турчинът е дал на гърка черковната власт, и то с таквоз намерение, каквото предполага Брадашка. По̀ би сполучил, ако кажеше, че не турците, но сами славените са предали черковната власт на гърците. Наистина най-право е, че гърците са добили тази власт от положението си, дето ся случило техният престолен град да стане столица на османската държава; но за да разпрострат те властта си и над другите самостоятелни славенски черкви, най-много е спомогнала некадърността и несъстоятелността на славенските племена и еще повече простотата и невежеството им, а отчасти и онова на самите турци, ако не допуснем, че те от снизхождение към поданиците си по внушението на гърците попустиха да ся съсредоточи всичката черковна власт в техни ръце.


Най-вярно обаче и най-право е това, което и сам Брадашка признава, че гърците освен преимуществото да имат в ръце черковната власт, стоят по-горе и по-добре от славените и по това, защото ся занимават повече с търговия, та и в образованието са много по-напред от славените-земеделци и пастири, които рядко ся месят със светът, а затуй и светът ги малко познава и малко гледа на тях. А пък гърците живеят най-вече по крайморията и непрестанно ся месят с другите народи, заради това в Европа повече знаят за тях, отколкото за много други по-големи народи.


Не тряба еще да забравяме и това, че гърците имат славно минало, а и днес чрез особеното царство, що имат, стават по-известни. Гръцкото царство, колкото малко и да е, то е вече знаменито и по това, дето пробуди у разпалените гръцки глави мисълта и желанието за възобновение на старата империя и че то е очевидно полог и котило на всички гръцки надежди и планове. Всичко това, еще и народната гордост, с която гъркът ся превъзнася, та презира и мрази всичко българско, а най-вече владливий характер на славените, прави, щото гърците ся одържат и размножават и там, дето ся заселят като частни люде между тях, каквото покрай Черно море и по тесните ивици на Егейските прибрежия. Дето и да е, гъркът не вали като славенина към чуждото, не ся отрича от народността си, следователно не пропада и не само не ся изгубя, но още и примамва около себе си мнозина от чуждий елемент, а най-вече от нашите българи; това потвърдяват хиляди примери.


Ний би ся много далеч увлекли, ако бихме искали да покажем донейде само колко българи има да са ся погърчили от две-три столетия насам. Ще споменем само, че до преди 20—30 години гръцкият язик дотолкоз е бил разпространен между българите, щото Киприан Роберт (дял II, стр. 193), като говори за българите на 1844, казува, че всички почти българи в Тракия разумяват гръцкият язик. А какво повече, като и ний сами твърде малко знаяхме за нашите братия в Македония, като мисляхме, че тамо само гърци и власи живеят, а от употребението на гръцкият язик у тях гърците и днес еще не им ся хваща вяра, че Македония не е гръцка земя.


Ето това разяснява защо Европа е мислила и има еще някои да мислят и ся лъжат, че Балканский полуостров е гръцкий и на гърците ся пада.


Подир гърците вървят шкипетарите, т.е. арбанасите или арнаутите, броят на които такожде различно представят; обикновено казуват да са около 1 600 000, но Лежан мисли, че нямат нити 1 400 000.


Малко са таквиз народи на светът, за които да ся знае толкоз малко, както за шкипетарите; за всичко и най-вече, що знаем за тях, дължи ся на И. Г. Пл. Хана, който с трудът си Albanesische Studien (1854) извади шкипетарите пред европейските книжевници и учени люде.


Шкипетарите не могат да ся похвалят с някаква сияйна история на своят народ, както гърците[1], нито могат да казуват нещо за своята култура; в това те са по-долу от южните си съседи и без сумнение те са далеко останали назад и от съседите си славени. Те еще никакво главоболие не са дали на дипломацията, но казват, че те не са толкоз добри съседи за славените.


Шкипетарите живеят в сгъстена маса, като започенват от Шкодренското езеро, от Долна Морача и Горний Лим, надлъж край морето надолу до Гърция[2]. В такваз непресяквана струпаност не са нито гърците, ни турците в Европейска Турция. Освен малко някой цинцари няма между тях нигде да ся е населило чуждо някое племе; а от съседите им наоколо, поне доде ся не измени днешното им състояние, току едните гърци могат да им направят нещо. Като земем наум, че те са ся населили надлъж край морето и са ся разпрострели по-далеко на юг, но пак си са останали, каквито си са от старо време — ако и да ся е изменило всичко около тях, и като са имали за съседи най-търговските народи — гърците и италианците, може человек да дойде на тази мисъл, че има в тях особена някоя сила, която ги удържава.


Преди да превземат тези страни турците, славените са били доста напред от шкипетарите и шкипетарският язик навсякъде е губял пред славянският, както губи и днес еще пред гръцкият в Гърция и в някои градове в Турско; но откак турците сломиха силата на славените, обстоятелствата ся промениха и шкипетарите станаха сродно съюзници с турците. На този съюз най-много е спомогнало, дето шкипетарите като мислят и казуват: „Дето е силата, там е и вярата", повечето от тях са ся изтурчили и тъй ся изеднаквиха и съединиха с турците. А от това и от други еще обстоятелства славенският живот и язик из ден в ден все губи вече изпред тези си изпърво назадничави съседи.


В това еще по-много е помогнало на шкипетарите и чудният техен племенский състав и техният характер.


Това, което е у славените дружинството, т.е. „Дружина вярна сговорна", това истото е фисът у шкипетарите, само дето че фисът е по-тясно свързан, отколкото дружинството у славените. Фисът има туй добро, че държи яко в единство членовете си, но има пак и туй зло, че поради това неговите членове ся делят не само от людете на чужд народ, но и от членовете на други фисове, и тъй този народ в родината си е поделен на купове дружини, които често пътя въстават и с оръжие една на друга и кръвнишки една друга ся отмъстяват, душмански една друга ся прогонват и ся убиват, а от това може да ся разясни защо този народ слабо ся множи[3]. От друга страна обаче, туй разподеляние на фисове вдъхнало е на шкипетарите една извънредна народна гордост, щото и най-простият арнаутин горди ся със своето и за нищо не има каквото и да е чуждо. А от таз страна като бъде, славените са и от арнаутите по-долни, защото нямат и не знаят какво ще каже народна гордост, а най-вече нашите българи. Шкипетарите са еще твърде ратоборни и мислиш да са направени за башибозуци, те са еще тъй сурови и токоз кажи диви, щото няма им ешът в Европейска Турция.


Хан[4][5] разказва как шкипетарите са чутовни поради насилията и разбойничествата си и как чувал от някои, че най-люти и най-лоши от тях били моравиченските шкипетари. Но ако и да не са чак толкоз, колкото Хан свидетелствува, то пак е истина, че между такъв свят на человека главата не е толкоз сигурна. И то е доста за онези, които ги не знаят, да си помислят, че тези добри хорица са съседи на хърватите и сърбите и на българите, и той ще види каква разлика има между едните и другите. Славенинът, а именно българинът е с добър и мирен нрав и никога нито помисля да ся опълчи противу шкипетарина и когато вече с търпение не може да ся отбрани от него, той ся отпуща и ся преселва по-далеч, защото според състоянието и положението си не е кадърен да стои насрещу неубозданата напаст и дръзкост на дивия шкипетарин. А от това и най-после шкипетарите все повече и повече ся разпростират по българските селения.


Румънци


Румъните според Лежана броят повече от 4 200 000; ще каже, че според Брадашка те са наполовин от славените, а близо четири пътя повече от гърците[6]. Освен туй от тях има еще повече от четвърт милиона във Влашко и Богданско, между които нито има големи някакви поселбини от чужд елемент, нито са пък тъй разпокъсани и разподелени от планини и местности, както българите.


Дали ся и румъните по-честити от славените, ако подирим, ще намерим, че според жилищата си и те по-добре стоят от славените. Те са в по-добри обстоятелства на север от Дунав едно по това, защото ги дели той от другата турска земя, и друго, понеже повечето от боевете между Турция и Русия са ставали на тяхната земя и тя е на път на Русия за в Турско, това им помогнало, та ся излезли по-лесно на лице и са ся сдобили с някои правдини по дипломатический път почти без никакво кръвопролитие. И досега даже дипломацията има повече окото си на тях, она с присърце ги покровителствува и защищава и те са достигнали днес до една полунезависимост доста спокойна от всяка страна. Ще каже, че тяхното състояние във всяко отношение е по-добро от онова на славените в Турско и от това не е за чудение, дето славените и особено нашите българи губят и там, дето допират и с румъните (гл. Ф. Каница — Извештаj и Ц. и Кр. Географ. друштва, 1863, IV книга, стр. 48).


Наистина селянинът-румънин е далеч изостанал от селените на околните народи; и изобщо пак румъните нямат толкоз жива свяст за народност, каквото у гърдите и у сърбите в княжеството и масата не е развита ни толкоз, колкото у нас, българите, но и пак простият румънин има туй преимущество над българина, дето че яко и не помръдваш държи, старите си обичаи и язика си. От това и гледаме, че от четири векове насам повече от милион българи са, минали във Влашко и са ся изродили, и ся израждат еще и днес, а от влашките между българите селения ни един влах не ся е покътнал. От това прочее, както и от многото си плодяния власите едноман растат и ся разпространяват, и то все в ущерб и щета на съседите си, а най-вече на нас, които и в собствените си жилища ся стъписваме пред тях и в техните жилища гинем из ден в ден.


Зад турската граница в Австро-Унгария и в Русия всъде на власите са съседи пак техни съплеменници и тъй те правят сгъстена маса народ от 7 до 8 милиона души и освен руснаци нямат други някои таквиз съседи, които да могат да им направят нещо, но и руснаците де са могли досега да ги обидят в нещо.


Най-после речем ли да турим наравно славените с което племе щем в Европейска Турция — по политическо положение и колкото ся касае до държанието на своето землище, — всички други стоят по-добре, отколкото славените, тъй поне мислят и тъй искат да кажат някои от славенските мислители и говорници, при всичко че на брой славените са уж най-многото.


Българи


Българите. Българите, казва Брадашка, са смес от народи, които са станали от славените и българите из Уралските гори.


Славените, според както ся вижда, живели от памтивека в земите на Дунав, а именно на Долний Дунав. Когато келтите навалили връз тях, те тряба да са ся теглили накъде североизток; но според най-новите издирвания за славените вижда ся като да ги е имало и след това по тези дунавски покрайнини, само дето че са били слаби и затуй в политическо обозрение не са могли никак да излязат на лице и да станат известни. И затуй в историята ся знае за келтите, за римляните и германците, а за славените не се знае нищо и те ся явяват в историята пак, когато и хуните. И действително от туй време, при измъкът на петото столетие и през течението на шестото столетие те ся разпространяваха от оназ страна на Дунав: по Мизия, Тракия и Македония, а малко след това в един дял на днешна Албания и Гърция.


Славените не са дошли в тез земи наведнъж; те са ся населявали в тях чети по чети; затуй и не е имало между тях из най-напред никаква политическа свръзка. Те не ся явили на светът като някой народ в цялост, напр[имер] както германците или хуните, но като племена частни, без общо единство, поделени на самостоятелни общини. Кога честити, кога злочести в боевете си противу слабото византийско правителство (550, 551, 581 и 583 год.), те му правяха много несгоди, но не можеха да издравят свободата си за дълго време, защото най-после ся покориха на погърчената Византия.


В туй състояние ги затекоха българите от Урал, когато ся повтором явиха на Долний Дунав. Българите били дошли на Дунав еще в началото на шестото столетие, но отблъснати, потеглили са назад и ся изгубват в историята; и тъй чак около половината на седмото столетие изново ся примъкнаха и излязоха под военачалника си Аспаруха, третият син Кубратов, разбиха гърците и ся вмъкнаха в Мизия, покориха там славените, наложиха им данък и основаха българското царство. Византийският император не само че бе принуден да им устъпи земя (Мизия), но при това еще обрече ся да им дава и годишен данък. И славените зеха от своите нови господари името им; но и те двесте години отгоре ги пославениха, също както онези северните славени, които направиха от варягите руси. А това те сполучиха да извършат по това само, защото бяха на брой по-много от господарите си, но защото ги надминуваха и с душевна сила; а при това им помогна еще и туй, че българите не направиха от тях роби, както станало по други места, но ги оставиха свободни, тъй щото в малко време отгоре те ся изравниха с тях и политически, а главно това ги е спазило, та им не дошло до глава това, което на другите славенски племена, например полабските и северните корушки славени.


Българите воюваха непрестанно връз гърците и разшириха царството си не само от едната страна на Дунав и от другата, но ся простряха чак и до Тиса.


Християнството малко по-малко разпространи ся и между българите и туй разпространявание ся довърши във втората половина на деветото столетие, когато св. Методия кръсти княза Бориса или Богориса.


До върхът на сила и слава пристигна българското царство във времето на царя Симеона (893—927). Той често ратува със съседите си, а най-вече с гърците, и Цариград потрепера няколко пътя пред него, а малко трябало, за да стане той господар на целий Балканский полуостров. Освен воител той бил еще и голям ревнител, за да ся утвърди християнството, и старал ся за унапредванието и разпространението на младата българска писменост, с която и сам ся занимавал. Но тази слава не трая задълго. Подир смъртта на Симеона българското царство взе да ся разпада, подкопавано от несъгласие извътре и неприятели извън: руси и печенези ся вмъкнаха в земята и я опустошаваха, а гърците ся възползуваха от туй обстоятелство и сгодно време, за да ги превземат и да ги подчинят под яремът си, което и направиха в год. 971. Но българите пак ся отъмнаха и удържаха ся по-после до 1018 година, когато дойде гръцкия цар Василий „българоубийца", та разори и туй подновено българско царство. Едвам пак след дълго робувание на гърците въстанаха братята Асен и Петър и възпоставиха българската държава между Балкана и Дунав. Но стари ядове и стари пороци пак подровиха основанието и на туй царство. Иван Асен само прослави еще веднъж българското оръжие със светли победи и с широки завоевания по Балканский полуостров, но всички други царе, що дойдоха след него, все повече и повече подриваха земята и царството, доде най-после дойде султан Мурат I, та разори царството и усвои земята[7].
* * * * *


Колко са българите на брой, не е лесно да ся определи, защото и датата, и изброяванието от око съвсем ся не посрещат. Шафарик[8], до когото ний, славените, постоянно, и то с пълно право ся отнасяме, мисли, че Ами Буе е прехвърлил броят, като казва, че българи има четири милиона и половина. В Ригеровът Научен словник броят на българите ся пише 6 — 7 милиона, а във Виенският лист „Вандерер" (1864, бр. 63) според сведения на самите българи казано е, че в Турция има 6 030 000, а с онези в Сърбия и Румъния броят ся 6 620 000 души. На 1844 год. турското правителство заповяда да ся преброи народът и тогаз наброили, както казват, всичко само 4 милиона. Но и да не земе человек наум, че туй е било първо изброявание на народа в Турско и че както ся вижда, на брой са зети само мъжки глави, а жените са само от око изброени и написани, ще да види, че горният брой е изваден ненадеждно. А този брой кажи, че пресяват и самите най-нови званични придирвания, според които ся потвърдява, че в България, Тракия и Македония живеят 5 875 000 българи[9].


От всичко това излязва, че е най-близо до истината, който земе броят на българите от 6 милиона и нещо повече...[10]


Българското землище. Жилищата на българите ся простират от Дунав чак до Егейското приморие и от ня-кои места на Черно море, та чак до в Албания (Арнаутлук). ЕТО как г-н Брадашка бележи границите на българското землище, а преводителят му на сръбски счел за нужно да науми читателите, че тряба да знаят, че и вътре в тез межди на места има и други народи освен българи. Освен изброените из най-напред племена там, казва той, има евреи, ерменци, а отскоро еще татари и черкези[11].


Откъм север природна граница на българите е Дунав, който ги дели от румъните така, щото нито тези от румънска страна, нито онези от българската страна са могли да ся заселват; има наистина тук-там таквиз поселения, за които народоописател някой може да запита, но то в политическо обозрение не значи нищо. Но пак писателят показва тези поселения на едните и на другите. Разумява ся, казва той, че е твърде тежко да ся каже точно броят на онези българи, които са забягнали във Влашко и са ся населили тамо — защото затуй няма верни записки. Във вестникът „Вандерер" (1864, бр. 63) един дописник под знак „I" казва, че таквизи българи има тамо до 350 000[12]. А че тях ги има много там, види ся и от това, щото във всякой почти град има българи търговци, а пак те и по селата работят земята. По някои места, напр[имер] в Браила и Гюргево, те имат даже и свои училища; а дето те не могат там да ся прикажат като народ, на туй причина е, защото са разпръснати по всичката румънска земя[13].


Особено внимание заслужават българските поселения в Бесарабия. Малко по-малко там са ся населили 70-80 000 българи. Началото на туй поселение е еще от миналото столетие, а не около 1829 год., както мисли Лежан, когато ся заключил мирът в Едрене[14]. От 1787 год. насам във всяка руско-турска война българите са оставяли клетата си домовина и понеже русите им са давали земи за населявание, те са минували отвъд Дунав и са ся населявали именно пак там, както го наричат в Буджакът, между Черно море, Дунав и Прут. Еще на 1850 българите от Бесарабия и в Молдавия били прекрили до 118 четвъртити миля. И от това ся вижда, че с туй изселявание българский елемент е доста ослабнал на мястото, отдето е станало изселението. А това ся е съгледало особено в Шумен, Сливен, Провадия и еще по някои други места. И в Бесарабия българите повечето ся задържали татарските названия на местата, напр[имер] Каракурд, Еникай, Карагай, Китай, или румънските, като Финтина, Дзинилор и др. Главно място на тези поселения станала хубаво и правилно съградената на езеро Ялпуха паланка Бълград, която от по-напред ся зовяла Табак. Този градец брои днес до 9000 жители и има своя велика гимназия. По Парижкий мир на 1856 голяма част от тези поселения ся устъпи на Молдавия, на която за граница ограничиха тогаз реката Ялпуха и Траяновът окоп. Тази межда биде злочеста за българите, защото поради нея някои български поселения са преполовени на две и едната половина пада на Русия, а другата на Молдавия, както напр[имер] Конгаз. Но и при тази за българите загуба Бушен пак на 1862 наброяваше в Руска Бесарабия еще 70 000 българи. (Във Фолканещи и около татък Кепен наброява 1622 българи, 417 румъни, 142 гърци, 61 русци и само 41 шкипетари, а Лежан казва, че там са чисти шкипетари.)


Едни от тези българи ся разкаяли изпосле защо са излезли из домовината си и ся завърнали назад в България, но по-многото от тях си останаха в Бесарабия и там работят земята, а някои с нещо и търгуват.


Между българските населеници в Русия има и черни българи, които са дошли от Румелия [15], има еще и гагани българи (гагаузи), преселени из Добруджа и от оназ страна на Балкана и говорят турски.


На 1861 около 10 000 българи, наговорени от руският консул Пайкова, преминаха да ся населят в Крим. На Русия бе поволно да си подкърми това, що бе изгубила от изселванието на татарите. Но българските колонисти не намериха в Крим това, което ся надеяха, затуй ся и примолиха на турското правителство да им допусти да ся върнат на местата си и като им дозволи то, те ся подигнаха и ся завърнаха на отечеството си комай всички. Около 1000 души да има да ся останали в Крим и толкоз други ся установиха тук-таме по Влашко.


До десет хиляди българи, от никого неспоменати, има пак и в Мала Азия, преселени там в краят на миналото столетие и заселени в епархията на Кизику в Мехаличкото окружие.


* * * * *


Много по-лесно е да ся означи броят на румъните в България, нежели на българите в Румъния. Румъните, казва Брадашка, са заселили почти всичкият десний бряг на Долний Дунав, от Дунавец близо до устието на южният ръкав дунавский и без малко, та не чак до Силистра; в Добруджа има, казва пак той, до 33 000 румъни, но К. Ф. Петерс казва, че тамо има едва до 25 000, а толкоз има и българи. Но според нашите сведения в Добруджа няма ни за цяр влах, а покрай Дунав от южният му ръкав до Силистра има всичко 4000 венчила, които, като помножим най-много вече с по пет, едва ще излязат 20 000. Освен туй, казва Брадашка, румъните са ся населили и във вътрешността на България при Враца около Искър, и там ще да ги има около 40 000. А доколкото ний знаем, по Искър навътре няма никакви власи да са ся заселили освен пет-шест села пак край Дунав в Никополска и Оряховвска каази, както и в Оряхова, а по реката Цибър има навътре няколко влашки махали и оттам нагоре във Видинска епархия тук-там. Изобщо пак Брадашка изкарва всичкий брой на румъните в България около 70 000, когато ний не ги изкарваме повече от 50 000 души.


Бележки[редактиране]

  1. Гръцката история обаче, както и турската, могат да ся похвалят с много сияйни личности, които им е дал тоз народ.
  2. Г-н Брадашка ся вижда да не знае, че шкипетарите, колкото и да са ся изгърчили, и днес пак съставляват по-голямотожителство на Морея. Шкипетарските селения ся простират досама Атина, а язикът им ся говори и вътре в столицата на Гърция. А що еще в много от островите, каквото са прославените в гръцкото въстание Специ и Идра, населението е шкипетарско и язикът им ся съхранява и днес, ако и да е потиснат от гръцкият.
  3. Ний мислим, че освен това причини за немножението на шкипетарите е и разпръснуванието им навън от отечеството им и много по чужбина оставанието им.
  4. Й. Пл. Хан. Reise von Belgrad nach Saloniki XI кн. у Вена,1861. За това писателят на този член разказва как е пътувал Ханпрез септ. 1858 от Белград на юг, като искал да узнае земята ида види дали не би могло да ся направи железен път от Дунавдо Егейско море. В този случай той искал да проучи южниякрай на Сръбското княжество и да потърси шкипетарите, закоито преди него бил писал нещо Ами Буе, но от което Хан неможел нищо друго да разбере за шкипетарите, освен туй, че теся звали по име Лаб-Гулап ('Αλβανιδες). И Хан бил честит, че постигнал туй, за което ходял.
    Освен туй разказва еще: Как наистина Хан намерил големият пот и прелез между север и юг, та потвърдил онуй, което Ами Буе споменува, че на юг от Българска Моравия няма онзи планинский венец, който дели водите между Черно и Егейско море. И шкипетарите намерил Хан, и то много повече, отколкото и мислял из по-напред.
    Вън от тези сведения г-н Брадашка еще и критикува Хановът пътопис и казва: Освен дето много пътя Хан приповтаря някои работи, на места еще не е и толкози верен, и наброява няколко места, дето не казва право шкипетари ли са тамо или славени. Но пак го и оправдава с това, че Хан много бързал в пътуванието си и тъй не можел да разбере всичко както трябало.
    Слугите и пропратниците Ханови били все шкипетари, а сам той не знаял ни български, ни сръбски, та поради туй не можал и да разпознава българите от сърбите, та като ся осланял на своите пропратници и шкипетари, на много места и имената извърнал. Доколкото пък и шкиптарски бил научил, можем да съдим от някои тълкования, що прави, като казва, че кишя (види ся от турско-гръцкото клися) ще каже на български черква.
    Еще по̀ не са точни пропратниците Ханови в изказванието броят на жителите по селата, той напр[имер] на всяко шкипетарско място казували броят на жителите преголям, а на българските места твърде малък. В Северна Македония много българи ги земал за шкипетари, а то може да е от това, защото сърбите от княжеството наричат шкипетари всякого, който е извън техните граници, па ако ще би и славения, или който ся потурчи. Англичанките Макенци и Ирби в своето съчинение „The Turks, the Greeks and the Slavons" (в Лондон 1867) именно казуват, че щом сърбин си превърне вярата, и ся казва арнаутин.
  5. Сега ся научаваме, че шкипетарите наричали всички нешкипетари с едно име — шкле, което много прилича да е старогръцкото скиви.
  6. Това е или погрешка, или голямо незнание: румъни в Турско има едва ли 420 000, а не 4 200 000. Доколкото ний знаем, отсам Дунав в Силистренската епархия чак до Черно море със зедето барабар 20 000 жит.; толкоз нека кажем да има и във Видинската, нека положим и 10 000 за в Оряховската каза и Никополската, Свищовска и Русенска. В Македония власите са по-малко, отколкото в България, а в Епир и Тесалия, дето са повечко, пак нямат по-много от 250 хил. и те са вече на прегърчвание.
  7. Чуди или фини, татари или уни и чисти славени са били нашите прадеди българите, това като недоказано еще ний не можем да го потвърдим; любопитно е само в названието българи и уни спосрещанието на тождественото значение на тези две думи в славенский язик, напр[имер] благ (блъг) и благий в положителна степен, в сравнителна прави уний иунший. Остатък же някой от първите пришелци под название българи ний нито сме виждали, нито знаем освен спазените до нас собствени имена Паро (Аспарух) и Кубра (Кубрат), и то първото вече на изчезвание и не ся среща освен твърде рядко, а второто ся е превърнало и ся превръща, както сме забележили, на Куна и Кунчо (Кубрчо).
  8. Павел Йосиф Шафарик. Словански народопис. У Прага, 1849, трете издание.
  9. Виж I. E. Смолара. Zeitschrift slavische Literatur - У Будин,1865.
  10. Г-н Оджаков, като ся обляга на своите сведения, че пътувал в Турско, въздига броят на българите в собствена България више от четири милиона, а българите в Тракия и Македония изкарва едва ли два милиона. (Виж „Право", год. 6-та, брой 22, стр. 86), а пък частните наши сведения са, че само в Македония има повече от два милиона чисти българи, а за в Тракия и България положително не знаем; никога обаче не можем да земем за право изброението на г-на Оджакова, защото географическите сведения на този наш съотечественик ни ся виждат по-шантави и от юридическите му знания.
  11. Виж Ф. Каница. Bulgarische Fragmente, 1864.
  12. I. E. Смолара. Zeitschrift... и пр.
  13. Преди две години нещо един наш приятел българин във Влашко ни пишеше, че тамо има повече от милион българи, което и не е чудно, а най-вече ако знаем в брой всички онези, които от двесте, триста години насам са прибягвали и са ся заселвали тамо и на които потомците са ся повлашили вече; но българи, които по-скоро са минали и не са ся съвършено повлашили, тряба да има толкоз, колкото бележи дописникът на „Вандерер". Но както и да е, интересно би било да ся завземеше някой да попридири и забележи по-точно тези български във Влашко поселения, даже й които са ся вече повлашили.
  14. А ний съгласно с Лежана мислим, че българите, поселени в Бесарабия или в Буджакът, са от преселенци само в 1829-та година. Има наистина преселения и от 1812, както и от 1787, но те са били по-малко и са населени повечето във Влашко, а по-малко някъде си по-навътре в Русия.
  15. Ний не знаем, отде са и какви са тези черни българи, знаем само, че тези преселници са от Разградската кааза и там има български селения, които ся делят на бели и черни българи; и до днес даже някои села не земат и не дават жени помежду си. И ний мислим, че това е някой остатък от по-първи някои местни названия. Павликените българи и днес наричат православните българи каракаури, т.е. черни българи.


Авторско право[редактиране]

Обществено достояние Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и страните с времетраене на авторското право 100 години след смъртта на автора или по-малко.