Кака Пена

От Уикиизточник
Направо към: навигация, търсене
Кака Пена
Автор: Димитър Подвързачов
Фейлетон


       Аз я срещам под път и над път, из улици, бирарии, театри, кафенета.
       Кака Пена е позната на всички с по някои от неизброимите си добродетели и достойнства.
       Кака Пена е дъщеря на слугиня и ратай.
       Тя не помни, че е слязла от Балкана. Тя не знае изобщо дали е живяла в колибите. Тя говори много, но на тази тема – никога.
       Тя помни твърдо – и над, и под чертата на съзнанието си, само едно: че всичко у нея и около нея трябва да бъде "мудерну".
       Аз чух как веднъж, когато брат й отиваше на погребение, тя викна отподире му:
       – Слушай, Пъшо, ти отиваш с бастун, ама най-напред виж другите имат ли и попитай мудерну ли е с бастун на погребение?
       Тя извънредно много държи да не мине за проста. Една от основните стълбове на душевния й палат, гдето тя блаженства в тържествено самопоклонство, е това непрестанно, ала дълбоко скрито безпокойство.
       Кака Пена е една стародавна селска булгария, която новото време, где по необходимост, где по съблазън, е накарало да изпълнява симфонии.
       От тоя непривичен и непосилен напън всичките й струни са се разстроили толкова, че каквото и да засвири – излиза фалшиво.
       И все пак тя неуморно цъманика всичко ново – а от всичко мудерну у нея блика само една безнадеждна какофония.
       Но понеже няма ухо за висока музика – кака Пена се наслаждава на собствената си свирня до припадък.
       Кака Пена има една благородна страст към "обществени движения", "човечество", "борба" и други подобни краевековни, чревати и гръмовити слова.
       В събрание, за каквото и да било, тя не пропуща да вземе думата и с убийствена важност приказва часове, най-често за досущ нищожни работи.
       Убедена отдавна, отдавна, че да се кланяш на своето е една остаряла низменна привичка, изхвърлена от употреба у съвременните човеци, кака Пена е интернационалистка, която вече е оставила далеч зад себе си и самия интернационализъм: той пресмята всичко на равна нога, а тя направо обича чуждото и не цени своето.
       За кака Пена са твърде свои, нашенски, следователно просташки и смешни, имена като Софроний, Иван, Пенчо, за които тя и не се интересува да знае нищо.
       Но в ушите й звучат като непонятно далечна божествена хармония, като фантастична призивна камбана – Франц, Ханс, Виктор, Брауенбергенщайн!
       Това е нещо властно, внушително, тежко, като 42-сантиметрово оръдие!
       Важното е, че не е нашенско – значи, е нещо особено, тайнствено, красиво, което преди всичко дава на кака Пена упоителната възможност да се поласкае пред себе и пред другите, че душевните й погледи бродят далеч зад хоризонта.
       А пък своите съвременници, наши хора, от коя да е област, интимно тя не зачита за нищо. "Нали го знам, келеш – какво ще ми се перчи и той!"
       Много рядко, ако прочете нещо нашо, в литературата напр., тя може да хареса – и то ако не е подписано или ако е подписано с псевдоним.
       Узнае ли чий е псевдонимът – произведението вече не й прави впечатление.
       Кака Пена живее почти постоянно в едно неукротимо борческо настроение. Тя е всегдашна опонентка.
       Тя има мнение комай за всичко. И обикновено нейното е различно от другите и високо над тях.
       А когато го изповяда пред хора, тя не може едновременно с туй да не "клъвне" и "захапе" някого – ако не от слушателите, поне отсъстващ.
       На тая почва у нея скандалът излиза някак естествено и просто – както пилето изскача от измътеното яйце.
       Кака Пена познава само два вида обноски с хората. Подчинена, подмилкваща се – с ония, от които има някакъв сериозен интерес или страх, и небрежна, надменна – с другите. Тя мъчно чувства някого равен неи.
       Кака Пена е родена специалистка на "но"-то.
       Случват се факти и личности, за които и у нас може да се намерят няколко души на еднакво, при туй добро, мнение. Напр., да речем – че еди-кой човек има заслуги или дарби.
       Кака Пена без друго ще се намеси в такъв разговор, може и да се присъедини снизходително и великодушно към общото мнение, ала в никой случай няма да мине без "но".
       Това "но" не само ще отрече половината от признанията, ами и ще трябва да бъде тъй усукано и изострено, че да бодне някого от слушателите.
       У кака Пена живее една стихия: неугасимо алкание за вражда, отрицание, делене, разрушение.
       Всичката работа комай е там, че пустините на душата й кънтят непрестанно от риканията на два изпусталели чакала: злоба и ненавист – и ситната им челяд.
       Кака Пена по природа ненавижда всекиго и всички. Тя е против всичко, което не излиза от нея. Няма хорско деяние, чувство, стремление, верую – на което тя да не дига полите.
       Затуй пък онова, което е нейно – то е фанатично нейно, до избождане очите на противника, който е личен враг, щом не мисли като нея.
       Особна е скритата ненавист на кака Пена към онуй, което се стреми да бъде по-високо от нея – личност, дарба, институт, власт, държава.
       И от там – върховна е и насладата й да запраща или поне да слуша словесни нечистотии, запретени по такива адреси.
       Избухне ли в печата нашенска свада – сиреч контрапунктна олелия от ругатни и попръжни – кака Пена я следи с трескава жажда, макар спорът да принадлежи към някоя съвсем далечна и чужда неи сфера: астрономия, агрономия, литературна критика.
       Това е "голям джумбиш", пред който тя потрива ръце и е готова дори да почерпи някого.
       Войник ли падне от коня си, полицай ли не успее да въдвори реда някъде, началник ли се забърка в длъжността си, именит човек ли бива обруган, правителството ли претърпи някаква несполука – всичко туй за кака Пена е истинско тържество с илюминация.
       Но – има ли нужда да ви запознавам с кака Пена? Тя е навред.
       Дори когато се заключите вечер сам в стаята си – тя е в стаята.


Източник


Обществено достояние Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и страните с времетраене на авторското право 100 години след смъртта на автора или по-малко.