Записки по българските въстания/Том I/Няколко подробности

От Уикиизточник
Направо към навигацията Направо към търсенето
Предисловие Записки по българските въстания
Автор: Захарий Стоянов
Българският революционен комитет

I

Преди да започна разказа си, съответствующ на заглавието на настоящата книга, аз моля читателите си да имат минутно търпение и ми позволят, за да ги запозная с някои предварителни обстоятелства, некасающи се до главния предмет на книгата.
Който от читателите не намира занимание в описанията, изложени в първите две глави, то той свободно може да ги изостави и върви напред. Аз намерих за добре да поместя тия предварителни разкази, със съгласието на разказвача, както той си ги бе изложил от по-напред.
По-голямата част от жителите на така наречените балкански села: Жеравна, Градец, Ичера, Медвен, включително с Котел, се занимават с овчарство. Но тъй като пасбпщата на тия села не благоприятствуват на стадата, от една страна, а, от друга, че ако всичките скотовъди би докарали своите овце в родното си място, не би се побрали в околността, то от старо време още тия са си намерили леснината где именно трябва да отвъждат стадата си. Тия места, гдето зиме и лете живеят котленските овчари, както ги наричат въобще, без да ги ра тая местност, макар овцете да не стават дотолкова едри и максулни, както става това в Добруджа, но тия се пък славят със своята добра вълна, наречена „карнобат къвърджи“, която завинаги се продава един-два гроша по-скъпо.
Няма почти един от тия овчари, който да не е притежател по на няколко овце. Най-богатите от тях, повечето котленци, имат 1000–2500 овце; други по 500-800; трети, наречени средня ръка, от 200–300, а най-сиромасите от 25–100. Въобще, човек, който не притежава ако не повече, то поне 10–15 овце, не се приема да бъде овчар с плата за определено време, защото „него не го боляло на сърцето за имането“, казват тия зделят на села, са Добруджа и Карнобатското поле. В последната Ония от богатите освен овце притежават и къшли, наи-много в Добруджа, в Балчикско, Мангаленско, Пазарджикско и Кюстендженско, на които къшли освен своите овце прибираи други вънкашни овчари, тъй щото на една къшла се събират от 10–20 души дружина с по 5000–12000 овце. Тях ги разделят на няколко сюрии: яловина, шилета (така се наричат ягнетата, след като ги отбият), сагмал (овце за доене) и празове, или кочове. Тия последните отделят от общите сюрии само есенно време. След като намесят овцете, което бива пролетно и есенно време, по Димитровден и Гергьовден, когато става преместението от една на друга къшла, дружината избира помежду си едного да им меси хляб и да приготовлява гозба, което се върши един път в неделята.
Тоя последният, който се нарича одаджия, не ходи да пасе овце. Останалите от овчарите ходят с овцете, а някои си отиват в село при семействата си, гдето живеят по един, най-много два месяца. Това отсъствие си има определеното време през годината, което строго се съблюдава. То бива обикновено по Великден, Гергьовден, Димитровден, Заговезни, Рождество, Велики заговезни и понякога за Голяма св. Богородица. Това време се избира именно затова, защото тогава овчарите са най-свободни.
За глава на всичката дружина се счита ступанинът на къшлата; но без съгласието на дружината той не може да си наложи волята за каквото и да било. Всичките разноски и приходи, направени подир овцете, разхвърлят на овца, тъй щото всеки плаща и приема съобразно със силата си. Ако разходите се падат по 10 гроша на глава, то оня, който има 25 овце, ще заплати 250 гроша и т.н. Същото това става и с приходите. На стотях овце се отделят още по четири процента, наречени хак, които се раздават на всичките овчари. Ония, които владеят голямо количество овце, пада им се да дадат, а другите, които притежават по-малко количество, приемат. 5–6 глави се пада най-много на човека да получи за шест месяца.
Освен тия къшли овчарите от горепоменатите села ходят още и по турските врата, гдето се събират в по-малко число, от 3–5 души. Турчинът, ступанин на къшлата, колкото овце има, предава ги на овчарите и се оттегля настрана, без да се меси в нещо. Тия последните избират помежду си най-имотния за глава, когото наричат кехая. На турските къшли въобще, гдето безписменият ага не се интересува от нищо и всичко остава на добросъвестността на своя кехая, овчарите прекарват с по-малко разноски, отколкото по котленските къшли, гдето спекулантинът хаджия дращи с пачето перо по обвития с кожа тефтер, както му скимне.
Няма нужда да ви разправям, че тия овчари киснат в дебело невежество и простотия във всяко отношение. 15–20 души живеят в една стая, наречена колиба, без никакви прозорци и постелки. Когато ще лягат да спят, тия се увиват с различни неочистени кожи, недавна одрани от гьрба на умрялата от болест овца. Още по-лошава е тяхната храна; като се изключи времето, през което доят овцете, когато сиренето е в изобилие, единствена тяхна гозба, останалото време от годината тия нагъват сухия хляб.
Кисело зеле и пипер тия не употребяват, защото с тях се ядяло много хляб и разноските ставали големи. Лук и праз само купуват, но и той се държи под ключ и се раздава с мярка от страна на одаджията. Няма пример почти, щото някой измежду овчарите да заколи нарочно овца или ягне за ядение. Това тия считат за грешно и неприлично, щото един мал-сайбия да заколи от своето стадо здрава и читава овца само за своя удоволствия. С месо тия се смърсяват само тогава, ако някоя овца, след като се е влякла болна няколко деня, видят, че няма да оздравя, и я заколят. Но и в тоя случай тия не пристъпват от един път да я готвят, защото може би да се появи някой турчин или татарин, който да купи месото.
Пролетно време, когато и най-последните сиромаси откъсват от залъка си да купят прясно мляко, котленските овчари не го кусват, докато не дойде Гергьовден, защото не щяло да има берекет през годината и че като се варяло на огъня млякото, щяло да бъде суша през лятото.
Но това правило се държи собствено само за овчарите. То се нарушава твърде често от страна на турците и заптиите, които, щом дръпнат ножа, и мляко се вари, и здраво ягне се коли.
На Великден, когато всичкият християнски свят се весели, овчарите говеят на първия ден, не за себе си, но за доброто на „имането“, защото, който ядял благо тоя ден, много червеи щяло да има по овцете!…
Освен всичките пости, среди и петъци, които безусловно трябва да се говеят, някои от по-старите говеят още и понеделницнте. Тежко и горко, ако усетят, че някой от младите се е сблажил в сряда или петък със сирене! Всичките нещастия, които би се случили нея година, ще бъдат приписани нему. Няма нужда да ви разправям, че всички тия суеверия се поддържат и разпространяват най-много от хаджиите-котленци, които са всезнающи и на които думите имат решающе влияние над останалите смъртни. Забележително е и това, че най-горещите защитници на тая слепота бяха ония, които знаеха да четат. Причината на това, според мене, може да бъде тая, че книгите, които четяха тия последните, написани от безсъвестни заслепители, иаместо да ги просветят в пътя на истината, напротив, затъпяваха ги още повече. Между другите любими книги на овчарите първо място държаха: Митарствата на блажена Теодора, в която книга се разправя как тая развратна жена с молитвите на светаго Василия и с покаянието си можала да влезе в рая; Камък падна от небето — малка книжка, написана от хитър калугер за заблуждение на християнството; Ревизията на св. Богородица в ада — книжка, в която се описват мъките на грешните, които не са станали, когато преминувал свещеникът, които не давали за „бог да прости“ и пр.; най-после Чудесата (99) на пресв. Богородица, написани от някого си Димча Великов, котленец, в предисловието на която книга тоя момък казва, че „Сiя книга трябва да я има при себе си и оня, който не знае да чете, защото тя притежава такава сила, щото може да заварди човека от болест, от куршум, от лоша среща и пр.“
Димчо Великов беше котленец, а всяко нещо, което излезе от Котел, трябва да е добро; защото, според мнението на котленските хаджии, техният градец е единствен по цяла България, в него се раждат боляри хора, умни глави, паши и владици; той е прочут чак до султана и пр. Ето защо книгата на Димча Великов, котленец, която по това време беше излязла нова (в 1869 г.), разпродаваше се като топъл хляб. Всеки бързаше да се сподобие с тая драгоценност, която увиваше в по два-три ката вадени кожи и я изучаваше наизуст от край до край. По-богатите хаджии купуваха по няколко, за да се намират за синове и унуки. Много случаи се представяха, които бяха от естество да отворят очите на заблудените, че Чудесата на пресв. Богородица не са в състояние да отклонят злото; но никой не си позволяваше да помисли даже, че подобно нещо е възможно.
Бях очевидец един ден, когато донесоха на ръце едного клетника, горещ почитател на тая книга, която носеше постоянно при себе си, деня и нощя. Него бяха смазали от бой по всяка вероятност татарите от ближното село; а книгата на пресв. Богородица, която била в улията му, беше станала на памук от ударите.
Вижда се работата, че тая прекалена набожност на котленските овчари е известна и в някои манастири на святите отци, защото, щом се пукне пролетта, тия последните със сюрията наводняват равната Добруджа и обикалят по котленските къшли с мощите на разни святци и чудотворни икони, които набожните овчари целуват с голямо благоговенне и всеки за пая си сгъва по едно червено руно вълна, които лукавият калугерски слуга не може да надпревари да ги тъпче в чувала. После това калугерите светят вода, с която ръсят овцете, да не ги гази сипаницата и други марази; изливат някакво си масло в тамошните дълбоки кладенци, четат разни молитви за всякакви неща и пр. В продължение на това време цялата дружина от къшлата върви подир святите отци, начело с шкембестия дядо хаджия, всичките гологлави и с кръстосани ръце на пояса, като че Исус Христос влязва в Йерусалим.
Зная една година, по причина на многото дъждове, една трета от овцете бяха осакатели. Един калугер от Рилския манастир научи овчарите да накладат огън на кръстопът нощно време, през който да прекарат сакатите овце, когато пеят първите петли, от което действие в разстояние на няколко дена щели да оздравеят всичките. Но тоя огън трябвало да се произведе от само себе си, чрез триението на две дървета. Разбира се, че думите на калугера трябваше да имат решително влияние в овчарската среда. Помня, че цели два деня двама души се занимаваха с произвежданието на огън чрез триението на две липови суровици една от друга; а трето едно лице държеше постоянно едно парче прахан, натрито с барут на мястото, гдето ставаше триението. Най-после сполучиха да добият желаемия огън и в една тъмна нощ с големи мъки и гюрултии едвам сполучиха да прекарат невинното стадо през червената жерава, с която беше постлан пътят. Всеки може да се догади — като каква е била ползата от това: на другия ден половината от сакатите овце не можеха да се мръднат от мястото си, защото и здравите им крака бяха изпогорели в огъня. Тая набожност обаче никак не пречи на котленските овчари: да крадат, да продават умрели овце на татарите и да правят други разни безчиния, за които твърде добре знаяха, че Изповедникът не позволява причастение от 10–20 години.
Вечер, зимно време, когато се събереше дружината около огьня, да си сушат навущата, от дума на дума минуваха най-после и на други въпроси, вън от техния кръг. Обикновено за подобни отвлечени неща първата дума вземаше някой хаджия, който като всезнающ, пътувал през Черното и Бяло море, заемаше се за разрешението на всякакъв въпрос, колкото и той да е мъчен. За каквото и да се говореше, претенциозният хаджия докарваше дума да каже нещо и за божия гроб, за Яфа или Цариград.
Ако например някой любопитен овчар запиташе кой град е най-голям в света, то хаджията отговаряше: „Йерусалим“; ако друг някой пожелаеше да узнае от кои народи излязват най-големите мурафети, то хаджията посочваше ингилизите. „Параходът, с който отидохме до Яфа — прибавя той гордо и самоуверено, — беше ингилишки, от най-добрите.“ После това той захваща вече своето, т.е. за Божигроб, как ги посрещнали калугерите със засмяно лице, как паднал Светият дух на Възкресение, от който се запалили свещите, и най-насетне свършваше: „Всичко с виждание бива; нека господ помогне и на вас да видите с очите си.“ „Амин, чул те е господ“ — отговарят дружината.
Ония читатели, които не са запознати с Котел, може би да им се види чудно и странно; как хаджия човек е изпаднал да пасе овце по добруджанските голи равнини, да го бият всеки ден татарите? Тия не са рядкост. В Котел май мъчно ще да намериш къща, в която да няма някой хаджия или хаджийка; а в по-богатите семейства всичките почти са се мили на р. Йордан. И дърварите даже, които ходят заедно с циганите по Балкана, са хаджии. Твърде често, кога пътува човек за Котел откъм Шумен или Елена и наближи Котленския балкан, захваща да чува из тъмните усои гласовете на дърварите: „Ей, хаджи Юрдане, натовари ли магарето?“ „Малко остана, хаджи Божиле“ — отговаря други.
Най-много котленските овчари разискват върху верите, за рая и пъкъла, за таласъмите, чумата, юдите, вапирите и пр., в съществуванието на които са положително уверени.
— Когато раят е затворен за турците, евреите и другите неверници, то техните души без съмнение може да отиват изключително в джендема? — пита някой измежду овчарите, когото навярно са били него ден татарите.
— Нито едното, нито другото — отговаря хаджията, като че вчера се е завърнал от оня свят. — Както раят, така и пъкълът са направени само за християните, а неверниците ги няма никакви по оня свят. Тия са като кучетата и като другите животни; техният живот е само на тоя свят и щом умрат, душата им става на вятър.
— А който от християните се потурчи, то що става с него, дядо хаджи? — пита дружината.
— Той гори постоянно като свещ, от краката до главата — казва хаджията, — защото мирото, което той е възприел от свято кръщение и което е чист огън, никога не може да угасней.
— Слушал съм да казват, че това миро било голямо колкото житено зърно в човека — обади се някой.
— Ако да не е и по-малко даже! Неговият пазител, на мирото, е св. Васил, който е на голям почит при небесния престол.
— Че душите на християните живеят вечен живот, а неверниците се изгубват, доказва ся и от това, че и най-грешният християнин после смъртта си става на вапир, пак с человечески образ, когато турците се превръщат на свини, най-ненавистното за тях животно — продължава многознающият хаджия.
— Това е съвършено вярно — поема други думата. — Аз зная, когато през години си един от нашите другари, който се занимаваше с авджилък, уби един азъл (дива свиня — мъжка). Както му е редът, ние го опърлихме и очистихме и турихме на огъня една част да се вари. Чакахме час, чакахме два, чакахме цяла нощ, месото не увира, а, напротив, става още по-яко, като восък. „Тук има нещо“ — подума дружината и няколко души се завзеха да разглеждат лова. Какво да видим? Ушите на мнимия азъл бяха пълни с памук, а на предния му крак се намери сребърна халка, която по всяка вероятност е била пръстен. Всинца се уверихме отпосле, че убитият азъл е турчин, комуто и името научихме. Той беше от близкото село, умрял неотдавна.
Разказвачът се е кълнеше, че е очевидец на това, и слушателите го зяпаха с отворени уста; а малките момчета трепереха от страх и се увираха около огъня. Една вечер, след подобни разкази за вапири и таласъми, проводиха едно малко момче да види навън защо лаят кучетата. Две крачки не беше отстъпило още от вратата това момче, когато изрева, колкото му е силата, и падна на земята. След като се окопити, попитаха го що е видяло и то разказа с ужас, че до малките кошари седял белобрадат циганин, с чибук в ръката, лулата на който била като пръстена паница. То извикало, защото циганинът му махнал с ръка да отиде при него.
— Трябваше да се прекръстиш — забележи един от овчарите, който беше ходил само до Света гора.
— Трябва да не хвърляте тука наблизо сапунената вода, защото на нея много се трупат злите духове — каза втори.
— Местата, гдето се хвърля сапунката, водениците, юртлуците, върбалакът, кьоравите кладенци, старите гробища, мочурливите места, са най-любимите обиталища на тия духове — потвърди трети и така нататък.
Освен това котленци благоговеят до баснословна степен пред своите богати съотечественици, с които се хвалят, где седнат и где паднат, не че тия последните са направили някоя добрина, което е изключителна рядкост между всички богати, но просто така, защото имали много пари, ходели често в Цариград, познавали се с много паши, а най-главното от глупост и дебело заблуждение. Ако да нямаше по света подобни слепи обожатели на блясъка и на богатството, които са спокойни само тогава, когато им се завие камчикът около врата и когато им ударят по петдесят тояги по краката, то не би имало и хаджии, чорбаджии и различни други тунеядци, съществуванието на които е възможно само при низостта и подлизурството.
Вечер не се минуваше да не разискват моите овчари кой е най-богатият хаджия, кой имал най-голям почит при пашата и пр. Най-големият техен господ е хаджи П., стар скъперник-чорбаджия, името на който се произнася с гордост и почитание от всеки котленец. Ако някой овчар случайно се е бил срещнал негде по пътя да пътува с него заедно или пък умният хаджия го е поканил да бъдат другари, за да има едно мекере със себе си, за да му чеше коня по ханищата, то обрадваният овчар не забравя това важно произшествие за дълго време. Прави-струва, той ще намери случай да отвори дума за това и ще захване да разказва някоя анекдота из неговия живот, като не пропуща и най-малкото му движение. Не дай, боже, пък, ако се е удостоил да носи на коня си или на гърба си тежката кесия на дяда хаджия, който като известен навсякъде по богатството си, за да избегне всякоя опасност, често е употребявал подобни хитрости. В такъв случай с нашия овчар дума не можеше да бъде вече, без да смята бедният, че с това си е наместил кокалите или е убил слабия си сиромашки конец.
Един от тия чистосърдечни християни, който така също имал честта да пътува с котленското слънце от Котел до Добруджа, вечер не пропущаше да не разказва за това свое пътувание. Особено впечатление му направила нему постъпката на богатия хаджия, когато пристигнали на хаджи Гергювия хан в X. Пазарджик. Вечерта били заклали много кокошки, по причина на многото пътници, главите на които хвърлили в ближния боклук като непотребни и ненужни никому, от които всеки имал отвращение, даже и просяците.
Него време една кокошка се продаваше по тридесят пари. Но дядо хаджия погледнал другояче на работата; онова, което не било потребно и на просяците, за него имало ценност. Щом той зярнал нахвърлените кокоши глави на боклука, за които било давано пари, макар и от другиго, изкомандувал на своя подчинен роб — повече послушен, отколкото купените робове — да събере всичките окаляни кокоши глави, които били очистенн и наготвени от самия хаджия. Вечерта, когато другите гости от хаджи Гюргевия хан яли сготвени кокошки, хаджи П., който притежава тринадесят къшли в Добруджа, който дава таин на половината султанова ордия, който има близо до хиляда коня хергеля и пр., задоволил си апетита с кокоши глави, събрани от нечистия боклук… Освен това той заповядал на своя роб-другар да заплати виното от джеба си, за да се уравновеси сметката, тъй като приготвението на ястието хаджията приписал на себе си. Идете после това и утвърждавайте, че нашите богаташи знаят защо живеят на тоя свят, че от тях може да се очаква нещо добро, че тия имат человеческо сърце и душа. Излишно е да доказваме това с факти. Всичките наши богати чорбаджии, които са достигнали какво-годе богатство, това тия са направили чрез различни зорбаджилъци, притеснения и лъжи. Другояче е невъзможно. Разбира се, че това правило допуща някои малки изключения.
Друг един овчар, който така също се сподобил да пътува с дяда хаджия П., разказваше, че когато им сложили да обядват в едно село, след като се нахранили, останалите коматчета на софрата, сиренето и няколко глави чесън били обвити в бяла кърпица от хаджията и посетили мешинените му дисаги.
Другите присъствующи овчари слушаха с напрегнато внимание всичко това и наместо да добият отвращение от просешкото поведение на хаджията, тия го похваляваха; а обвиняваха себе си, че не могат да последват примера му.
Когато си дойдеше някой овчар от Котел, то вечерта се събираха и други котленци овчари, из околните къшли, да разпитат за семействата си и да видят нямат ли писмо от тия последните. Но тия въпроси бяха второстепенни. Най-напред тия разпитваха новопристигналия какво правят хаджиите, за да покажат, че имат с тях земане-даване; еди-кой от тях в село ли е бил, или в Цариград; помирил ли се е със синовете си, или не; кога ще жени дъщеря си и пр., и пр., на които въпроси се отговаряше прямо и положително от страна на запитваното лице.
При толкова изобилие на сирене, масло и други гозби овчарите оставят за себе си зимно време само няколко мешлета бита и пребита извара, кисело-солена, суха като вар. Ако оставят няколко оки масло, то се държи за турците, които често посещават котленските къшли. На някои къшли, гдето чорбаджията се случи от категорията на хаджи П., комуто дадохме по-горе портрета, хлябът се разделя на всекиго отделно. Разказват, че един прокопсаник, който ламтял от горещо желание да стане хаджия, изядал само една част от хляба си, а останалия сушал на слънце и го турял в торби, за да го занесе на децата си в Котел. Когато честитата му ступанка развързала торбата, в която от по-напред мислела, че има друго нещо, наместо да му благодари, което той очаквал, казала с презрение: „Ох, роб с роб, защо ти са били тия кори да ги мъкнеш от четиридесят часа място?“
Но това е ставало много отдавна. Ние го казахме да послужи само за характеристика.
Облеклото на тия овчари е обикновено овчарско. Голям калпак с два ката кожи, отвън и отвътре, който не пада от главата им ни деня, ни нощя, освен кога се пощят или когато някой турчин на шега, което им е много драго да правят, грабне калпака да опита ще ли има наскоро празник, т.е. да го удря от земята. Запарената глава от кожите в това време изпуща пара, като че ври на огъня. Ако някой се разболее от настинка, което твърде начесто бива, защото зимно време краката им постоянно биват мокри, тия отдават тая настинка, че е произлязла от главата, и казват, че болният може да си е свалил калпака, когато спял.
С болните, а особено с малките момчета, овчарите се отнасят твърде небрежно и недоверчиво. Докато болният не повръща и не яде хляб най-малко два деня, не му вярват, че действително е болен. Първото и последното лекарство на болния е да му купят от града пазарски хляб и маслини, които слагат при главата му, па нека прави, щото ще. Зная, когато почина един и чак на втория ден подир смъртта му дойде на ума на другарите му да го погледнат. От по-напред тия последните се сърдеха даже, че болният се преструва, защото се спял, без да пъшка; а тоя сън бил от дългия. Малките момчета тия лечат още по-лесно. Тия последните, по причина на отварата, много страдат от треска. Щом някого втресе, когато вече се сгъва и трепери, един от овчарите се приближава полекичка отзадя му и излива отгоре му един котел студена вода или изгърмява с пищов до главата му, за да се стресне, и по тоя начин треската го оставяла. Има и друга система за лечение на треска: когато жертвата захване да трепери и умалей вече, един от овчарите грабва дебелия дрянов кривак и се впусне да го бие, а другите викат отстрана: „Бягай бре, че те уби!“ Това гонение се продължава, докато пациентът отмалее и падне на земята. Не са обаче само болестите, които овчарите лечат с такива радикални мерки. Тия са строги във всяко отношение. Зная едно лято, когато един от кехаите през богородични пости си вареше ошав (от сушени сливи, круши, дренки и пр.), които му бяха донесли бакшиш кираджиите герловци. Свареният ошав с котелчето той закачал нощно време вън на двора, върху един дирек, за да изстива, разбира се, без да го види някой, защото останалите овчари не се церемонят твърде с чуждата собственост, особено когато е нещо за ядене, купено и изготвено частно. При всички тия осторожности един от овчарите, като си дошел посред нощ с овцете и потърсил вода, набутва котелчето, което, след като прецежда през кирлявите си мустаки, за да го не хванат, налива наместо киселата жидкост студена вода. Кехаята за пръв път не можал да се договеди и следвал да си закача котелчето на същата клечка; но и овчарят отивал всяка вечер при дирека, като оса, да прецежда чуждия ошав.
Работата станала явна и умният кехая не й дал гласност. Наместо ошав той сварява една вечер в същото котелче тютюневи корени, но не от обикновения тютюн, а от оня, с който церят крастата на овцете и който пращи в татарските лули, които го употребляват, като кога хвърлиш в огъня морска сол. За да придаде по-добър вкус на тютюневия ошав, кехаята турил още вътре сажди и бяла козина, нарязана на дребно. Всичко това когато било вече готово, котелчето увиснало пак на същата клечка. Овчарят, който не знаял нищо от всичко това, щом се върнал вечерта, с попукани от жажда устни, наврял си главата в котелчето и опънал, колкото му е силата. От бързане и от лакомство той натеглил до стотина драма от приготвения яд, преди да се усети. На заранта го намериха легнал до стената със зачервени очи и побледнело лице. Цели 24 часа повръщал той, а другите овчари го ругаеха и му се смееха. „Кучи сине! На мене добро ли беше, като ме остави да гриза сухия комат няколко деня“ — говореше удовлетворен кехаята.
Друг един овчар, който беше задължен да оставя заран рано овцете на другаря си и да дохожда на къшлата, да помага за доене на сагмала, щом потеглял да върви за към къшлата, и заспивал прав, тъй щото наместо да върви към изток, изгрявало го слънцето на запад, когато се и събуждал от спокойния си сън. „Как да го изцерим?“ — станало един път дума между обществото. „Оставете ме свободен една нощ — казал един маладец, — аз ще да го опаря.“ На другата заран сънливият овчар се завърна умислен и мокър по всичкото тяло. Пита го един, питат го двама, да разкаже що му се е случило, а той подсмърча и нищо не отговаря. Работата била така: щом той се отделил от овцете и заспал, както завинаги, другият стъпил в дирята му и почнал да го управлява към известна точка с един трън в ръката. Ако заспалият вземал друго направление, то майсторът му, който отишел да го цери, опирал тръна в лицето му и той отскачал настрана, без да се събуди, като си държал ръката по въздуха да се брани, разбира се, безсъзнателно. По тоя начин той бил докаран над един воденичен бент (това се случи в село Девня) и като стъпили над брега, майсторът се отстъпил няколко крачки наназад и ритнал заспалия, колкото му е силата, изотзад, който изгърмял във водата с главата надолу… Страшен рев излязъл от гърдите на жертвата, която малко останало да се удави. Тоя последният от най-напред казал, че зъл дух го посетил.
Но ние говорехме за облеклото на овчарите. Тия носят дрехи от дебела сива котленска аба, дотолкова корава, щото дрехата, изправена на земята, може да се закрепя. Тия дрехи, които се състоят от потури, аба, елече и дълга ферджа, се кроят, доколкото е възможно, по-широки, неприлични и просто ушити, от една страна, за по-дълго траение, а, от друга — да не харесват на турците, които твърде лесно могат да ги съблекат от гърба на беззащитния рая. Най-идеалната и гиздава носия на котленските овчари е белите като сняг навуща, които дохождат над коленете, завити с черни козинюви върви или повивки; пискюллията чанта или улия от ерешка кожа, с писан кокал на устата и с разни други накити като: орлов нокът, мъниста (синци), рачешки очи и пр., и медният кавал, описан с калай и турен в кожен калъф, така също пискюллия. Улията се носи преметната през рамо, от лява страна, заедно с кавала, който се окача на нея изотзад; някои го турят на силяхлъка си или пък запасан, както турците запасват своята паласка. Но никога един овчар, който си гледа редовно работата и който има намерение да върти къща, няма си позволи да запаше улията през кръста си, което е по-хубаво и по-удобно. Това в овчарската среда се счита за крайлък, както казват тия, и за неблагонадеждност в бъдеще. Така също между тях не е обичай да си подсуче някой мустаките и да си криви калпака на една страна. Може би за установлението на този обичай да са повлияли най-много турските кабадаита, които им е смърт да видят някой българин с подсукани мустаци и накривен калпак. Още повече биха пламнали тия, ако видеха, че някой овчар си е запасал улията на кръста.
Ех, тия улии (т.е. вулгии), бели навуща и черни върви на колко невинни сиромаси са изяли главите! Турците са си давали и душата за тях; тия са ги пленили твърде много, защото пискюллията чанта, белите навуща и черните върви се считат като символ на юначество, на бабаитлък; а знайно е, че турците с тяхната си кьопавщина не са били в състояние да си ги направят сами. Колко повече е трябвало да се възмущават гордите османлии, като са гледали, че онова, което обичали и не можели да си го доставят, имали го техните покорни раи. Някои от тях, които имали средства, купували си; други заплащали с труда си или давали нещо в замена, а трети вземали насилствено и понякога убивали даже българина само и само да му вземат улията и белите навуща, за което има много примери. Аз зная, че много от камчийските турци са ходили по няколко деня из балкана с пушки, проводени от българите, да бият свини, нещо най-унизително за тях, за което им заплащат на свиня по един чифт бели навуща, разбира се, много прости; но турчин проумява ли от подобно нещо!
Тия бели навуща и пискюллии чанти са били на почит между нашите хайдути, а после и между хъшовете.
Овчарският кавал, който наричат меден, действително заслужва това име, но твърде са рядко ония овчари, които можат да го свирят, както трябва. В по-старо време, когато не е имало Митарствата на блажена Теодора и други заслепителни книжки, които са отвличали вниманието на младите към рая, а още повече, че в тия книжки се казва на едно място, че който надува кавал, на оня свят ще го надува дяволът — имало е по-добри кавалджии. Овчарското предание уверява, че гласът на кавала много пъти омайвал приближающите разбойници, които, наместо да нападат, спирали се да слушат неговия меден глас; но че тия, кавалджиите, били изложени на друга опасност, тях ги бродели много юди и самодиви, които се влюбвали в тях, а после им правели различни пакости. Доколко това е вярно, аз не зная, но зная само това, че в летните нощи и когато се подаде светлата месечинка, когато падне бистрата роса по добруджанските голи полета, която много пъти служи и за вода на тамошния добитък, сюрията стадо се размърда и повлече из меката росна тревица, която скубе бърже-бърже при разнообразното дрънкане на звънците.
Овчарят-кавалджия, който много пъти разделя скръб и радост с поверената нему сюрия стадо, особено ако е безкнижен и не знае съдържанието на Камък падна от небето, не може да остане хладнокръван при тая весела картина. Той се изстъпва няколко крачки напред, към която страна отива стадото, спира се на едно място, обикновено на някоя могилка, които са твърде начесто в Добруджа, отгдето може да гледа и приближаванието на заклетия си враг — вълка, — подпира се на дряновата си кривачка, едина край на която забива в земята, а другия туря под мишницата си, кръстосва краката един въз друг, засвирва с устата си от най-напред да нагласи някоя песен, докато намаже кавала с орловото перо, натопено в дървено масло, поизкашля се и засвири с кавала жално-жално някоя стара песен; а вятърът си играе с дългия му перчем.
Докато той се не махне от могилата, овцете не вземат друго направление, но въртят се все около свирача; ако той потегли на някоя страна, то и тия отиват подиря му, без да ги кара някои.
Разказваха, че един прочут кавалджия бил принуден да бяга от едно турско село, защото турците му се заканили да го убият. Причината на това била, че когато той засвирял вечер покрай селото, белоликите кадъни излязвали да го слушат.
Ако в Добруджа, когато са при овцете си, котленските овчари носят голям калпак, цървули, дрянов кривак и дълга аба, то когато тия си отидат в Котел, мъчно можеш да ги узнаеш. По-възрастните от тях се обличат в дълги сукнени кюркове, подплатени с лисичи кожи, турят на главите си фесове, обуват се в чепици и носят броеници в ръцете си наместо дряновата сопа. Ергените отиват още по-надалеч: тия стават същи ингилизи. Преди да си отидат още, тия пишат „книга“ до майка си: „Много ти здраве от мене до тебе, мале, да ми изтъчеш кроене за опнати дрехи, което да бъде трайничко, защото ще си подойда за Коледа или за Димитровден.“ Младите момчета, когато ги заведат за пръв път, докато не се изминат 4–5 години, не ги отпущат да си отидат.
Тия влязват в Котел обикновено нощно време, за да не ги видят, че носят голям калпак и дълга аба. На другия ден калпакът и дългата аба стоят на тавана, защото „опнатите“ дрехи се обличат вече. Може да си въобразите като какви дрехи можат да бъдат тия, когато са кроени и ушити в отсъствието на лицето, което ще да ги носи. Като изтъкани и направени от точка зрение за „трайничко“, тяхната аба е по-дебела и от френско кюселе; панталоните са скроени да се събере в единия крачул едно добруджанско кило ячемик, долу тесни и къси, за да не се трият от обущата, а нагоре постепенно широки, като духало, тъй щото, като ги обуе човек, прилича на садило. Палтото се прави обикновено да бъде длъжко и охолничко, подплатено и отвътре с аба и описано с ширити; обущата тоже от новата мода, с високи токове и ковани отдолу, за „трайно“, с големи гвоздеи. Колкото до ризата и феса, като второстепенни неща на тях не обръщат внимание. Броеницата по всяка вероятност ще бъде божигробска.
Някои от тях, които живеят наблизо около градовете Варна, Балчик, Кюстенджа и Пазарджик, гдето ходят начесто да продават мляко и сирене с магарета, видели по улиците, че хората ходят с ръкавици, с омбрели, с тънки дочени дрехи и пр. За да не останат по-долу от тях, както правят маймуните, тия си набавят поменатиге украшения от панаирите с двойна и тройна цена, защото практическият евреин, който ги продава, вижда с какъв човек има работа. Но че тия дрехи се носели в известно време от годината, нашият овчар малко иска да знае. Той ги навлича на гърба си, тънки дочени дрехи, в най-големия студ, по Коледа и Ивановден, когато се пука камък и дърво от мраз, с тънки кожени ръкавици на ръцете си, през които се познава напуканата му като церова кора кожа.
Всичко това е лесно, но да видим сега как ще да се излезе навън, как ще да се събере с хората поевропейченият овчар, който цели пет-шест години робувал по Добруджа, не виждал женско лице в разстояние на това време, забравил кога се казва „добър ден“, кога „добър вечер“, който имал повече земане-даване с вълци, кучета и магарета. Най-малко три деня ще стои той до портата, от вътрешна страна, да гледа през дупките, заедно с някого от домашните, да му показват проходящите по улицата мъже и жени, а особено момите, които той успял вече да забрави. Тук аз говоря повече за неженените, които си дохождат за пръв път след заробването им в Добруджа. Ако бъдещият къщовник не се реши да пристъпи прага и после изтичанието на трите деня, то грижливата му майка е принудена да вземе и други мерки, по-решителни. Когато той се навежда да зяпа в стъпките на някоя жена, тя, майка му, отваря полекичка портата и го изтиква на улицата, като заключи подиря му. Който е ходил в Котел или селата, той знае с какви високи дувари са обградени тамошните къщи, през които не е твърде лесно да се премине.
Поразен като от тряскавица, след няколко отчаяни погледи към дувара, придружени с глухо пъшкание, нашият приятел се отправя из улицата към кафенето, което от по-напред е било показано от майка му. Върви той с такава ревност, като че отива на бесилницата; колкото души го срещнат по пътя, с изключение на децата и момите, на всичките е длъжен да целуне ръка съгласно инструкциите, дадени от майка му; защото това било почит и „ачигьозлък“. Приучен „с рунтавия“ калпак, който не е хвърлял от главата си в разстояпие на толкова години, той се чувствува, че на главата му няма нищо, че тя е гола, че може би да е излязъл от тях гологлав, без да си тури новия фес. Но не смее да си вдигне ръката, да се похване по главата, защото отвсякъде гледат на него, ще му се смеят. После няколко дена той вече обръгва и свободно си подхвърля броеницата нагоре, която тича да хване с двете си ръце.
Всичко наопаки върви у тия наши съотечественици. Техните богаташи хаджии може би да са главната причина, които им са изкривили понятията и са ги деморализирали във всяко отношение. Зимно време тия носят тънки дочени дрехи, които другите хора употребляват в най-големите горещини; а лятно време, през месец май, изгорелият и почернял като опърлен кютюк овчар от добруджанското слънце се облича в дълъг кюрк, подплатен с кожи, в който се поти и пъшка, като че се намира в запалена пещ. Но тъй бил адетът, сега така трябвало, тъй ходел синът на еди-кой хаджи, казва майката, и злочестият син трябва да се подчини на обичайното робство.
Това глупаво подражанпе се е отразило и в строението на къщята. В Котел и околните нему села, на които той доста влияе, се правят къщи изключително на два ката, в които само една стая се оправя, и то на долния кат, изкопана в земята и непостлана. Останалите стаи, без прозорци, само четири голи стени, така си остават, в които държат сирене, вълна, бяла пръст, станове, нищелки и пр. Но тук не се гледа личната полза, а що ще кажат другите, глупавото общо мнение, когато видят, че еди-кой не си направил къщата на два ката, което показва, че той е несъстоятелен, и хаджи Божил ще престане да му казва вече „добро утро“, ще му падне ихтибарът.
Още по-чудно се женят и годяват котленските овчари. Много пъти се случва, щото умните родители се мятат на стари години да играят хоро на годежа, когато главният виновник на тържеството се пощи в това време в някое добруджанско келемле или го бият като тъпан, че отървал овцете из нивята. Подир шест месяца или година, той научава това, когато приеме от годеницата телледисано здравче, завито на коренчето с червена коприна.
Когато проводят сватя да иска някое момиче, то тая последната захваща да хвали своя повереник, че той е смирен като овчица, деветтях пари в девет възли ги върже, с никого се не скарва, никому не е край да възрази за нещо, има си до 50–60 крака овчици и пр.
В заключение аз съм длъжен да ви кажа и това, че котленските овчари и въобще всичките котленци са били верни поданици на турските султани, с твърде микроскопически изключения. Наистина, че Котел е отечество на ред български деятели като Софроний, Бозвели, Мамарчев, П. Берон, Раковски (последният произхожда от с. Раково, малко селце в Сливенския балкан); но никой от тия последните не е можал да преживей дълго време в своето родно място по причина на гоненията, които са търпели от страна на верноподаните чорбаджии. Разказват, че бащата на Раковски, дядо Стойко, бил изпратен от чорбаджиите в Цариград с букаи на краката. А когато П. Берон напечатал своя Рибний буквар и изпратил няколко екземпляра до общината на своето родно място, то закоренелите чорбаджии възвърнали обратно всичките книги до техния издател, които според тях били нехристиянски и вредетелни. Разбира се, че на котленци най-голямо влияние са имали техните дебели богаташи-хаджии, за които ще да поговорим по-напространно, като дойде ред за Елена, така също верноподанически град на ятаганската държава. От друга страна обаче, ние сме принудени да причислим Котел в числото на ония градовце, гдето българщината е блещукала и в най-мрачните времена. Котел е един от първите градовце, гдето населението не пропусна да влязат кърджалии и делибашии.

II

Такива бяха горе-долу хората, с които аз бях длъжен, против волята си, да преживея цели четири години, от 1866–1870 година, в качеството си на овчар. По само себе си се разбира, че всичко дотука изказано относително живота и понятията на котленските овчари напълно се отнася и спрямо мене. Митарствата на блажена Теодора, Чудесата на пресв. Богородица и Вечният календар на П. Раданов-Карловца не ми бяха чужди. Едва ли би се намерил друг иякой, който да ги познава така добре, както аз. Чет нямат молитвите и поклоните, които съм изчел и направил нощно време по добруджанските полени за спасение на душата си. Тоя „грешен свят“ беше за мене вече нула: моите очи бяха отправени към задгробния живот. Заради това бях решил вече в себе си съвършено да се предам богу — да стана черен калугерин.
Когато обявих на баща си, че ми е омръзнал вече овчарлъкът и че желая да го напусна, то той се разсърди страшно, а другите ме провозгласиха за нехранимайко — защото нечуто беше дотогава подобно възражение и непокорство от страна на един овчарски син.
— Не те съветвам аз тебе да станеш калугер, защото тия последните са най-големите хайдути на света — каза ми един ден моят верен другар, с когото бяха ни проводили, само двама, с яловите овце във Варненския балкан, близо до с. Девня.
Моля читателите да ми позволят, за да ги запозная по-отблизо с тоя мой другар, който, макар и да беше овчар, но съвсем не приличаше на котленските овчари.
Той се казваше Кондю Делидимоолу, мъж на 40 години вече, къс-дебел, като ромено батлаче, с голяма глава, лице, широко като пълна месечина, очи, светли, като разпалени въглени, и дълги червеникави мустаки с увиснали краища, които приличаха на буква „С“. Твърде рядко той ги подсукваше нагоре, и то само тогава, когато започваше да разказва за някои бабаитлъци, като например за Димитра Калъчлията, когото той познавал. Късите му дебели ръце приличаха на мечешки панчи, а двата му големи пръста — като на жаба костенурка главата. Много беше видяла и патила главата на бай Кондя. За него ходеха твърде неприятни слухове между всичките хора, които го познаваха; но никой не смееше да му каже направо, че той е такъв или онакъв. Макар той и да беше задомен на своето отечество, в Котленско, но бедната му ступанка едва ли го виждаше на петтях години веднъж. Той се изгубваше понякога за дълго време, без да го знае никой накъде се е пръждосал, и после шест меоеца или години пак се явяваше, като нов месец, одран и окъсан като свраките, когато се връщат по вършитба.
Във време на това негово изгубвание едни разпущаха слух, че той минал във Влашко; други — че отишел да кара биволи в Арабистан; четвърти уж го видели, че работил на моста, който се правеше по онова време на Луда Камчия, облечен с арнаутска долама, и пр. А най-вярното беше това, че Кондю шеташе по пътищата кога с дружина, кога сам, както намери за по-добро. Но никой не искаше да го изкаже на правителството, защото тогавашното турско правосъдие не правеше разлика между обвиняеми и свидетели, а на равна част употребляваше тоягата както на едните, така и на другите. Имаше мнозина, които бяха виждали Кондя в гората, с тузлушко шишене на рамото, с дълъг ятаган на кръста и с турски тарабулос на главата, който излязвал да иска хляб, но — казах — всеки си мълчеше.
Късно една вечер, когато Кондювата стара майка се прибирала да си ляга, непознати хора почукали полекичка на вратата, от която един се обадил: „Аз съм — отвори.“ Баба Димовица познала гласа на своята рожба, която не била виждала толкова години. Тя отворила вратата и Кондю се умъкнал вътре с други десятина души печелници, въоръжени от петите до зъбите. Докато се опече хлябът, който бил поръчан с първото влизане на почетните гости, баба Димовица влязла в разговор с тях.
— Синко, синко, да знаете какъв голям грях лежи на вашите души, като сте тръгнали да вършите тоя занаят — казала тя със сълзи на очите и погледнала на едничката си рожба, който в това време си кривял единът мустак във форма на ченгел.
— Ние не сме душогубители, бабо — отговорил един от прокопсаната дружина. — Нашата работа е повечето с добитъко, който ние пробираме тук-таме да не става зян.
И действително, Кондюва хайдутлук е бил повечето да краде овце, коне, а в твърде редки случаи е нападал на хора, и то когато има другари. По времето на Кримската война той миткал около Варна с Димитра Калъчлията, с когото, говореха даже, че заклали един английски чиновник, за да му вземат парите. Това се случило близо до с. Гебедже. Повечето пъти той е бил хващан, когато извърши кражба, и колкото бой е изял, само той е в състояние да разкаже. Неговият овчарлък е бил само за очи, повечето зимно време, докато се развие шумата. Но сега той беше се уж покаял вече, за което свидетелствуваше и това, че си бе купил 20–30 овчици. Всичките знаеха, че неговият косъм не е чист, но никой не му споменаваше за това, защото се бояха да не изгори някому чергата.
Той не се съгласяваше в нищо с другите овчари. Нито се кръстеше, нито пък се интересуваше да слуша, когато четяха за чудесата на св. Богородица, за което имаше основание да казва: „Чувал съм ги аз тях“ — защото беше живял в един гръцки манастир, гдето така също вършил пантаджилък заедно с някои калугери. Така също и набожността му беше съмнителна: мнозина бяха го виждали да яде скришом сирене в петък, а понякога и през пости.
Ако из чувалите на другите овчари се търкаляха спреш[1], сирище, син камък, тютюн за краста, кръклиги, шила и разни други потребности, в чувала на Кондя лежаха картунки за барут, калъп за леение на куршуми, паласки, домоз-ая (инструмент, с който се вадят куршуми от пълна пушка), кремъци, железни котки и няколки пищова.
Когато изпратиха нас двама ни да отидем на Балкана със сюрията и още един грък, тоже овчар, когото проводиха да ни нагледва, защото както на Кондя, така и на мене не вярваха твърде, то първата дума, която ми каза тоя последният, беше: „Да се слушаме един други и да няма помежду ни мюзевирлък.“
Мина се неделя, минаха се две, а аз виждам, че Кондю иска да ми каже нещо, но не смее.
— Съгласие и вярност като има между двама души или повече другари, всичко е възможно — свършваше той.
— Това е така — отговарях аз и всеки отиваше по работата си.
— Бактисах вече от тая сухоежбина: лук, лук, най-после омръзва на човека — каза той една вечер, когато се приближавахме вече с овцете до кошарата, която се намираше сред гората. — Аз съм намислил да набедим някоя пущина (т.е. да заколим някоя овца), а че каквото ще, да става. Ще кажем, че я удавил вълкът. Сега ще те позная, ако си верен другар и юнак момче — прибави той, като ме тупаше по гърба.
Щом аз подадох своето съгласие, което другояче не можеше да бъде, защото с Кондя не бива шега, както казах, той се спусна сред овцете и хвана най-добрата овца, на която на часа отряза главата с широкия си нож. После това мене остави да закарам овцете, а той метна закланата овца на гърба си и отиде на кошарата да прави каварма от дроба й. Когато се наближи до кошарата, гдето беше другият ни другар, от когото трябваше да крием, Кондю започна да псува овчарлъка до девята рода, че цял ден уж бил носил закланата овца на гърба си, която, като видял, че умира, заклал я най-после.
Тая вечер той беше весел. Подпретнат под лактите, с лъжица в ръката, която час по час облизваше с широкия си язик, подклаждаше на огъня черното котелче, като пееше в същото време: „Прочул се е Богдан юнак.“ Това се повтори няколко пъти.
Освен това Кондю беше още и малджия (ония, които търсят готово имане). Всеки вечер той разказваше, че при еди-кой мост, извор, гроб, чешма, могила или кладенец имало закопано някоя тенджера, котел или казан с такива и такива пари; но че тия били заклети и докато не се принесе курбан, не можели да се намерят. Най-главното било да се узнае като какъв курбан е обречен. Това можело да се познае по следующия начин: на мястото, гдето са закопани парите, трябвало да се отсее пепел, обикновено срещу събота, и на заранта, каквато стъпка имало на тая пепел, т.е. на овца, на куче, кокошка и пр., такова животно трябвало да се принесе жертва. Много пъти се намирало и човешка стъпка; а в такъв случай и човек трябвало да се заколи. Той разказваше за едно имане, което било закопано на Демиркапия и което, ако се намерело, една царщина можело да се поддържа с него. То било дванадесят катъра фандъклии алтъни, хазна на един владика, който се връщал от Цариград и когото разбойниците заклали, като отнелни хазната му.
— Неговата одежда заедно с една златна тавичка, върху която се намират и два ялмазени камъци, големи като пачи яйца (тук Кондю си стискаше двете ръце, за да покаже по-нагледно големината на ялмазите), са закопани на същото място, дванадесят крачки настрана, към където изгрява слънцето. Докато не се намерят тия последните, които на часа трябва да се изпратят там (Кондю показа с едната си ръка към изток, с което разбира Божигроб), то хазната не може да се намери.
Една нощ, срещу Св. 40 мъченици, Кондю и други още негови приятели, съмнителни личности, ходехме да дирим подобно имане. Предметът бе една стара чешма, която в разстояние на няколко часа стана равна със земята. Според правилата на малджиите мястото се освети най-напред чрез прочитанието на някои молитви и запалванието на тамян. Дордето трая копанието, всинца трябваше да мълчиме, защото, като се говорело, имането потъвало още по-надълбоко. Разбира се, че освен камъци и кюнтове друго нищо се не намери на това място.
По едно време Кондю беше се разгорещил, не зная по какви побуждения, да се учи на книга. Той беше безкнижен. Аз му показвах на Рибния буквар; но Кондювата глава не беше за такива тънки работи. Аз му по-казвам а, б, а той разказва за Димитра Калъчлията, че много салтанатлия ходел и бил нишанджия. Твърде малко се грижехме ние за доброто на овцете. По цял ден се занимавахме да мерим нишан с пищовете, а тия ходеха по своя глава, накъдето им скимне.
Бях успял да се поразговоря с някои по-развити хора по това време, от които можах да се науча, че имало някакви си царски училища, в които се постъпвало безплатно. За това аз мислех деня и нощя. Деня се въртях с овцете около шосето и железницата, които преминуват през тая местност, и разпитвах преходящите пътници, които виждах, че са облечени по европейски, не знаят ли в кой град има царско училище, гдето не се трябват пари, и като мене човек не може ли да си намери някоя работа там, по-лесна от овчарлъка? Разбира се, че когато се искат съвети от един човек, който отпосле няма да бъде отговорен за нещо, завинаги ще ти каже онова, което знае, че ще те зарадва.
— Какво тънко бастунче въртяваш ти из ръцете си наместо дряновия кривак, който си длъжен да носиш сега — отговаряха някои от моите съветници, а особено ако се случеше някой странствующи поляк да пътува бос и да е гладен, които твърде начесто пречаха него време из благословената турска империя.
В такъв случай моята радост биваше безгранична, като че всичко се беше изпълнило вече. Кондю от своя страна се възхитяваше от моите планове, но за да се приведат в изпълнение — казваше той, — трябвало да имам известно количество пари.
— Ще видим за това по-после — свършеше той. — Аз те обичам като брат и ще гледам да ти направя едно добро, за да ме споменуваш.
Чудех се аз и маех като с какво можеше да ми спомогне Кондю, когато с трън да се завъртеше човек наоколо му, нямаше где да се закачи. Калпакът му от много носене беше охлузен като черковен дувар, а дългата му овчарска ферджа, от да се къса из гората, беше останала здрава само до кръста му.
Но измина се вече тежката и студена зима, подаде се минзухарът, а после него и бялото кокиче, захвана тук-там из припеците да се чуват пеенията на птиците; дряновите дървета, които са изобилни по тая страна, отвориха вече своите тъмножълти цветове; а другите дървета, като: чеперастият габър, напуканият цер, брат му храстът, лъскавият гурун и пъстрият осен, едвам-що бяха си издали листовете като миши уши. Всичко се въодушевляваше и се готвеше за борба, готвеше се и моят наставник бай Кондю. Той стана по-весел и често захвана да пее и свири, при всичко че нея зима овцете измряха наполовина. Най-напред той си изтри пищовите и си закърпи паласките. Твърде начесто захванаха да го посещават непознати личности, така също одрани и охлузени като него, с които той се разговаряше настрана.
— И така, ти искаш да вървиш на учение — ми каза той един ден. — То добро, но за това ще трябват пари, които ти с овчарлъка не можеш спечели още подир десят години. Аз зная един занаят, с който в твърде късо време можеш да имаш тия пари — прибави той, като се обръщаше да гледа наляво и надясно, при всичко че нашият разговор ставаше в гората, гдето нямаше никой да слуша. — Но зная ли, вие сте момчета и обичате да се хвалите, а, от друга страна, гледам, че книгата не пада от ръцете ти.
— Всичко съм готов да направя — отговорих аз на благодетеля си.
С едно кратко предисловие, с което описа положението на овчарите и на другите работи, като не забрави да похвали и мене, че съм давал добра надежда, защото куршумът ми не падал на сухо (т.е. знаял съм да меря), моят другар ми предложи да се уловим на лесния занаят, да станем хайдути.
На часа аз извадих Изповедника, който носех при себе си в чантата, и прочетох на Кондя онова място, в което се казваше, че който прави хайдутлук, не му се дава свята комка двадесят години.
— То е написано само да плаши простите хора — отговори той иронически. — Когато аз живеех на манастира, един святогорски калугер, който знаеше от тебе сто пъти повече, ми казваше, че каквото зло и да правиш, като купиш едно сребърно кандило на св. Богородица или направиш една икона, всичките ти грехове се прощават.
И действително, Кондю не се шегувал. Скоро той стана невидим, без да го знае някой накъде е отишел и без да чака да си приеме заплатата, която не възлизаше повече от четири шилета, защото, както казах, нея година мряха овцете.
Аз не бях се напуснал от намерението си да отида да се уча, но за това се трябваше средства, поне пътни разноски и тескере, без което него време невъзможно бе да се отиде от тук до там. За всичко това трябваше да ме улесни баща ми, но как да му кажа, отгде да захвана най-напред, когато той беше от ония хора, които не обичат противоречие и често прибягват към дървен господ, гдето трябва и гдето не.
Денят беше първи май 1870 година, когато аз се изправих напреде му разтреперан и му обявих, че съм решил да отида да си търся честта по други места, за което го моля да ми даде за четиригодишно слугувание около стотина гроша, само пътни разноски, като ми извади в същото време и едно тескере.
Помня само, че баща ми изрева като заклан: „И това ли бях жив да чуя!“ — а всичко друго се състоеше от псувни и проклетия, които той изсипваше подиря ми, като ме гонеше през селото с един дълъг прът и удряше, гдето свари.
— Евах! Тичайте на помощ, че коджа-гяуринът уби сина си — викаха кадъните по улицата и се отзоваваха не твърде благоприлично за баща ми, а мене канеха да прибягна под тяхна защита.
После няколко часа, същия тоя ден, аз влязвах от една из варненските порти в града с жълт девит на пояса, турен да се вижда; наместо големия калпак — с фес на главата, смачкан като книжен фенер, който си бях приготвил от по-напред, и с цигара в устата, натъкната на дълго цигаре от тръстика, което аз сам бях отсякъл от варненския гьол. С тоя каяфет тръгнах из Варна от дюген на дюген, да си търся господар, като се отбивах да питам само на големите магазии. Девита турих на пояса си, да ме видят, че зная нещо, а фесът — че не съм дотолкова прост; старият калпак почиваше в ръкава на абата, която носех преметната през едното си рамо.
Гдето попитах за място, навсякъде ми отговаряха: „Няма“ — а някои не ме удостояваха даже с отговора си, като ми посочваха вратата само с кимвание на глава. Близо при скелята един човек ми посочи едно голямо здание, на което притежателят сарафин имал нужда от едно момче. Обрадван до ушите, че ще да се удостоя да чета пари, с което немалко ще учудя овчарите, които навярно щяха да се научат, аз се затекох към речената магазия.
— Наистина, ние се нуждаем от такъв човек като тебе — каза старият сарафин, като си местеше очилата да ме изгледа по-добре, — но ти трябва да разбираш малко и от арабаджилък за да можеш да поправяш талигата, когато се счупи. Друга никаква работа няма да имаш освен две-три магарета, които ти ще гледаш.
„От трън, та на глог“ — си помислих аз и излязах из маазата, без да кажа нещо. Бягам от овцете и отивам да ставам търговец, а хората ме удостояват да паса магарета. На друг един дюген, гдето бях отишел така също да питам за място, шеговит един гагаузин ми каза, че по-добре съм щял да направя, ако отида на Балкана и хвана една мечка, която да разигравам по градовете. Между това вече се мръкваше, а аз не бях турил нещо в устата си, защото нямах пукната пара. Късно вечерта подсмърчах на едно кавене; но като наближи да го затварят, притежателят ме покани, не твърде учтиво, разбира се, да си изляза. Тук-там из тъмните улици, а че най-после до студения дувар на варненското кале, под открито небе, намерих прибежище, гдето и прекарах нощта. Който е имал честта да не яде един ден, може да си въобрази как лесно се заспива. Цяла нощ, докато се пукне зора, подплашените кучета не престанаха да ме лаят. Особено пък имаше две, клекнали на задните си крака, като караул следяха всичките мн движения. Щом се мръднех или закашлях, те избаучваха и вземаха нападателно положение.
На другия ден намерих случайно моя наставник и благодетел Кондя Делидимоолу, който се скиташе покрай гьола, да мие черва и шкембе. Аз можах да го позная само по дрехите, защото лицето му беше завито като изгоряло с червен шал, уж че бил болен. Той одобри моята постъпка, загдето съм се решил най-после да се избавя от робството, и ме поведе подиря си да ми търси място с червата в ръка. Най-напред ние минахме покрай скелята. Там имаше много каици от ония, които се занимават с риболовство и с носение на дърва. Тях питаше Кондю преспокойно: „Няма ли някой от вас да отива наскоро за Ингилишко, за да заведете и тоя копилаш?“ Разбира се, че каикчиите кипваха от смях на тоя глупав въпрос и ни изпращаха с подсвирвание и различни подигравки. Моят почтен другар ме поведе навътре из града и като се спряхме до една висока порта, гдето живеел някой си черкезки бей, каза ми да съм влязъл вътре да питам за място. Аз му отговорих, че предпочитам да се върна при овцете, отколкото да отида да слугувам при черкезин.
— Работата е друга — каза той на ухото ми. — Той черкезин, който е много богат, мислиме да го нападнем, а ти ще способствуваш на това.
Кондю се разсърди и ме остави сред улицата. Без да ми даде някоя пара за хляб, които може би и той да не притежаваше.
Тук съм длъжен да ви кажа, че Кондю и в тоя случай не се шегуваше: после няколко деня тоя черкезки дом се нападна от 20–30 души разбойници, които след упорито сражение както с домашните на нападнатия, така и със заптиите можали да вземат някои неща, от които и Кондю можал да се вреди. На другия ден той бил хванат от правителството около с. Франга с един сандък на гърба. След освобождението му от затвора той отишел в Херцеговина и, според както казват, загинал в редовете на въстаниците. И така аз се лиших от учителя си.

III

Мъчно и лошаво занятие е овчарлъкът, но дваж по-мъчно и по-лошаво е да стоиш гладен. Ако на мое място беше друг някой човек, който да е влязвал повечето между хората, който да не е слушал цели четири хаджийски лекции за Божи гроб и който да не е учил наизуст Чудесата на пресв. Богородица, то навярно би си намерил някое място във Варна, поне за насъщния хляб. За мене това бе невъзможно, защото хаджийската практика дотолкова ме беше затъпила, щото две думи свестни не бях в състояние да кажа. Щом аз останах два деня гладен, то реших изново да се повърна при овцете, на с. Инджекьой, находяще се на един час разстояние от Варна, покрай гьола до линията. Беше сутрина, още рано, и за да не ме видят всичките овчари, когато се завърна, които немалко щяха да ми се смеят, че два деня не съм можал да остая без овчарския комат, отбих се в шумата и седнах да чакам, дордето падне росата, след която овчарите заминуват на паша.
Не без борба преминах аз тия минути. От една страна, стоеше гладът, а, от друга — срам, унижение и малодушие. Преди един ден изгонен от селото по най-безчестен начин, днес се връщах, като че нищо да не беше ставало. Тежко и усилно ми беше, но нямаше що да се прави. Натъпках девита вътре в пояса си да се не вижда, скрих дългото цигаре, снех феса от главата си, с който се продавах из Варна, и посегнах да извадя из ръкава на абата стария калпак. Но що за чудо? Ръкавът беше празен, калпакът се изгубил… „Всичко се вече свърши“ — казах аз на ума си и дълго време останах на мястото си неподвижен. Въпросът между мене и овчарлъка беше решен вече окончателно и аз трябваше оттук нататък да вървя, където ми видят очите, освен на къшлата. Причината на всичко това беше — калпакът; защото, ако ме видеха овчарите гологлав, то на часа щяха да разберат в що се състои работата, т.е. че съм си хвърлил вече калпака да стана търговец, а за два деня съм не можал да си намеря хляб. Ако пък се явях при тях с феса, то цели шест месеца трябваше да ми се смеят и да се подиграват, на което са големи майстори.
Славата на Русчук по онова време гърмеше; освен това казваха, че там имало царско училище (Ислахането на Мидхат паша), в което много момчета имало да се учат. Ето защо аз предпочитах тоя град, а не други и същия още час се отправих на път по линията на железницата, гладен, без тескере и без пет пари в джеба, като си турих за правило да прося кого где срещна и стигна. Докато бях гладен, краката ми се влачеха, като че отивах на бесилката; но щом се нахраних, сила, кураж и надежда се породиха. За нощно прибежище ми служеха по пътя зелените още ниви.
След четиридневно денонощно пътувание по линията на железницата, по пътя, а нейде и из шумата можах да стигна в Русчук с отекли крака и бос.
Не без особени нещастия пропътувах аз едно разстояние от 30–35 часа на Отоманската империя. В една допотопна воденичка между Шумен и Шайтанджик, находяща се от лява страна на линията, в каменливата долчинка, гдето бях се отбил да пренощувам при белобрадатия старец-воденичарин, посред нощ захлопа се на вратата. Старецът, който от вечерта ми се показваше, че е преживял своя век, на часа се намери в домузлука на воденицата, а аз се натъпках в коша. Отпосле обаче се разбра, че гостите не са опасни. Тия бяха турски чапкъни с една развратна кадъна, която бяха откраднали от селото. Когато вече разглезената кадъна се чупеше да играе и се тръшкаше в полите на пиените турчуля, втори път се блъсна вратата още по-силно и два пищова изгърмяха навън. Нападателите бяха така също турски чапкъни, в ръцете на които била по-напред прекрасната Айша. Викове и отчаяни псувни се почнаха и от двете страни, вратата се сечеха с брадви, куршумите запищяха, а гласът на Айшето, която викаше „вай анаджим“, едвам се чуваше. Ние със стария дядо изново се намерихме в домузлука. Подобни сцени не са редкост между турците, в които тия се сечат един другиго като зеле.
На друго едно място, при един кладенец, между селата Турлак и Хесенча, няколко турчета ме сграбиха от пътя и поискаха да ме спуснат в кладенеца. Причината на това бе, че едно от тях си беше изтървало феса в поменатия кладенец, в който искаха да ме спуснат с твърде слабо въже. Няколко пътници, арнаути, ме спасиха. На трето едно място няколко цигани биволари ми взеха абата и цървулите, на четвърто — около село Писанец — други турчета се спуснаха да ме гонят, но хваща ли се бос човек? Прах като вихрушка се вдигна подиря ми. Най-после в русчуксите лозя един заптия ми взе ножчето, защото било много добро за рязание на дини. И така аз се добрах до цивилизования Русчук на Мидхат паша гол и бос. Ако подир мене бяха минали сто души европейски пътешественици, щяха да обогатят колоните на някой журнал с живописната местност на тия места, а особено с безопасността, която е въдворило султановото правителство. Разбира се, че от повечето учени европейски пътешественици из България само няколко души са пътували с добра цел; а останалите са се подлизвали на турското правителство за султанско рудбе и богат бакшиш. Техните описания са били чисти доноси против угнетената рая.
Като всяко овчарско чедо, аз зяпах по улиците, гдето видя нещо по-забележително. В еврейската чаршия, близо до Байраклията джамия, няколко евреи, които седяха отпред дюгените си, при които, като се приближих, започнаха да викат на някого си да слезе, който уж се качил на джамията. Аз, като не подозрявах нищо със своята овчарска невинност, спрях се на мястото си и захванах да гледам по джамията, да видя немирния човек; но от един из ближните дюгени изляха на врата ми едно тенеке вода, а после захванаха да викат и свирят подиря ми като на куче. Това беше като „добре дошел“ в Русчук.
По-нататък, в същата улица, близо до конака, пред едно голямо здание, измазано с жълта боя, видях много момчета, облечени в униформа от синьо сукно с червени гайтани и с къси пискюлчета на фесовете. Това голямо здание беше правителственото училище, а момчетата му — учениците, които играеха на прескочикобила, биеха се с пантофите си и се псуваха помежду си много по-красноречиво, отколкото моите ненавистни овчари.
Бързо аз се отправих към това здание, като разчитах в себе си да можа да свърша работата си още от вечерта и да постъпя в училището, което аз мислех, че е котленска къшла, и така лесно, както ида от пътя, ще отида да се пазаря без никакви по-нататъшни формалности. Жълтият тенекиен девит, който до това време беше натъпкан в пояса ми, пак лъсна от дясна страна, като арнаутски пищов. Изпитах от учениците кой е управителят или директорът на училището. Тоя последният гледаше преспокойно от прозореца на своите питомци, когато тия играеха на прескочикобила, с броеница в ръката, с бяла чалма на главата, човек около на 40-годишна възраст. Аз поисках да вляза при него, но той махна с ръка на караула да ме не пущат и ме повика да му съм говорел от прозореца.
Изложих му желанието си, че съм дошел от далечна страна и желая да постъпя в училището, за което се молех да ме приеме. Той ми отговори, че това е невъзможно, защото съм бил възрастен и времето ми било вече минало за учение. Без да помисля с какъв човек говоря, спуснах се да си разправям хала на директора по овчарски. Между другото попитах го дали не може той да ми даде някои сведения за Букурещ, т.е. ако отида там, можа ли да постъпя в тяхното училище?
Забележете, че в това време Букурещ беше страшилище за всичките турци, че две години не бяха се изминали още от онова време, когато русчукският затвор се пълнеше с комити, в числото на които беше и Стефан Караджата.
Аз забележих, че на агата не му стана добре, като споменах Букурещ, защото ме изгледа накриво н се обърна на друга страна, но кой да се сети?
— Кой знае?… Но може би и да те приемат, а после ще те направят комита и ще те изпратят в Русчук… — каза той и махна с главата си да отстъпя отпреде му.
— Истина ли е това, ефендим, което ми говорите? — попитах аз радостно. — Как може да сполуча, за да достигна до Букурещ?
— Махвай се отпреде ми бе, керата! Я го виж я! Пък седнал още да ме пита! — извика директорът подиря ми, като си стисна и двата юмруци.
Разбира се, че ако той не отдаваше всичко това на моя овчарски серсемлък, то съвсем другояче щеше да постъпи, за което имаше всевъзможна власт. Аз отстъпих обезкуражен изпод стените на Ислахането, като се мъчех да отгатая с какво именно оскърбих толкова любезния от по-напред ага.
Вечерта, наместо да нощувам в „царското училище“, както си въобразявах глупаво от по-напред, прибрах се с багажа си заедно в един празен каик край Дунава, в който за честта ми имаше и една скъсана рогозчица. Тук аз прекарах първата нощ в Русчук. Кучета нямаше, както във Варна, но тяхното място държат комарите, които, доколко са немилостиви, може да ги знае само оня, който е замръквал покрай великата славянска река.
В няколко деня аз обиколих и руското консулато, и българската община, и народното училище, места, които ми показаха, че може да се достигне учението. На руското консулато мустакатият гавазин, ножът на който беше дълъг колкото едно кросно, скръцна зъби насреща ми и не ме остави да приближа до портите; на народното училище не зная каква дума не можах да произнеса правилно, което даде повод на учениците да кихнат от смях, и аз станах невидим из вратата; а в българската община ме нахукаха като говедо. Това се случи така: когато аз влязох в общинската стая, гдето събравшите се няколко души, повечето свещеници, се препираха нещо живо, седнах на един от столовете, без да ме покани някой и без да обърнат на мене какво-годе внимание, като мислеха може би, че съм някой от обикновените просители, които в турско време твърде често посещаваха българските общини.
Възползуван от тяхното невнимание, аз не останах мирен върху стола си. На една маса имаше няколко книги, които аз преспокойно разгледах една по една, без да искам за това нужното позволение. Моето любопитство беше безгранично. Върху друга една маса, около която седяха общинарите, имаше няколко тютюневи кутии, от които притеглих една полекичка и завъртях цигара, дебела колкото шията на едно шампанско стъкло, която като запалих и опънах няколко пъти с голям ищах по причина, че не бях виждал тютюнец няколко дена, стаята се изпълни с дим и един от присъствующите свещеници със сухо жълтеникаво лице започна да кашля, като че цепеше дъски. Това даде повод на присъствующите да ме сконфузят. Когато аз казвах, че съм дошел да им искам помощта да ме настанят в училището, то тия ми отговориха, че съм бил достоен повечето за селски кехая, отколкото за ученик.
— Тук хората влязват с голямо почитание, а ти си се разположил с цигара в устата и с кривнат настрана фес, като че се намираш в кръчма — прибави едно отче, лицето на което приличаше на пълна месечина.
Всеки може да си въобрази моето положение после тия произшествия. Аз бях разбит и отчаян съвършено. Познах себе си, че не съм достоен за нищо, освен да ме бият татарите по добруджанските голи поляни. Право казваха овчарите, че овчарската боя се не измива, че който е пасъл две-три години овце, от него не може да стане вече нищо. Нямаше съмнение, че аз теглех от себе си, от собствената си простотия, а не че хората ми бяха криви! Положението ми ставаше още по-лошаво откъм насъщния. Благодарение обаче на щедростта на нашия еснаф, т.е. на овчарите, не умрях гладен; както по пътя, така и тука излязвах деня по полето да си прося хляб от тях, като лъжех, че наскоро ме пуснали от затвора. Цели десет деня прекарах по тоя начин. Колкото за нощуване, не берях грижа; когато вечер хората бързаха да се приберат в къщите си, аз излязвах по краищата на града да търся някой каик или някои опустеля развалини, в които преминувах нощта.
Не ми оставаше друго, освен да се върна изново пак при овчарите. Но, боже мой, с какво лице щях да се подам при тях окъсан и одрипан? Имаше и това, че ако и сега се върнех, то до живот вече трябваше да се помиря с дряновата тояга. Но кредит имаше още при овчарите, да ми дават по едно коматче хляб, и аз реших, преди да се отправя обратно, да бутна още тук-там за място не при консули и общини, от които си видях вече честта, а нейде да бъда слуга, само за насъщния. Учението оставаше настрана. Моят петел не пееше твърде между нашите българи, които са много придирчиви, присмехулци и горделиви. Например на никое българско кавене човек като мене, бос и окъсан, не можеше да седне редом с другите посетители; а турците в това отношение не са така. Напротив, тия даже по-голямо предпочитание са готови да окажат на един беден рая, отколкото на добре облечения, когото презират още, че ходи от тях по-салтанатлия. Ето защо аз ударих по турските кавенета да търся прехрана. На едно от тия кавенета един стар турчин ме покани, ако обичам, да отида на лозето му да копая с другите работници. Условихме се да ми плаща по три гроша на ден и яденето от него. Докато трая пазарлъкът ни, аз се запознах няколко пъти с тютюневата му кесия, която можеше да събере до три оки жито.
Както по другите места, отгдето ми показваха вратата по причина на овчарските ми грубости, така и тука аз нямах никакво понятие за правилата на обнасянието, което трябва да съществува между слугата и господаря, между малкия и големия, между сития и гладния. Това аз не знаех по тая причина, защото, както казах, гдето му беше мястото, помежду овчарите не съществуват класове; тия са равни всички помежду си, живеят си патриархално с много малки изключения.
— Варна ли е по-голям град, ага, или Русчук? — питах аз бъдещия си господар, като че не се пазарях пред малко с него да му копая на лозето, но като че да ми беше стар приятел, равен с мене във всичко.
— Русчук — отговори той с половин уста, без да си дигне главата да ме погледне, която се губеше в гъстия дим, който влечеше от лулата му нагоре като балканска мъгла.
— Ама пък Русчук с Букурещ не може да се удари — продължих аз, за да се покажа поне пред неинтересующия се турчин, че зная повече.
— Това е така — отговори той със същото безучастие и се обърна към другите турци, които седяха с чибуците в ръка на същата пейка.
Но аз не преставах да го подпитвам за това и онова, каквото ми дойдеше на ума. Колкото по-забележителни лица преминаха покрай кавенето, разпитвах подробно за всичките и добродушният турчин отговаряше, без да се сетя, че ставах вече нетьрпим.
— Вашият занаят и гечинмекът ви само от лозята ли е, или си имате и други доходи? — следвах аз.
— Махай се оттука бе, чапкън! Какво е това от тебе? Дъра-дъра… Аз за копач ли те взех, или да ми правиш истиндак за това и онова? Като искаш да знаеш много, защо не си отишъл при попа? — извика турчинът вън от себе си и стана, та се премести на друга пейка.
— Както се види, вие не можахте да се съгласите с приятеля си, хаджи ага — попитаха няколко турци от присъствующите.
— Оставете го на дяволите, холам, ще пъхне човек в беля — отговори моят ага.
Всички кихнаха, та се засмяха, а аз станах невидим от кавенето.

IV

Два деня после това произшествие аз целувах покорно ръка на няколко стари майстори в един абаджийски дюген, гдето един майстор абаджия ме прие да се уча на занаят безплатно само за едина хляб.
— Няма да сбъркаш, ако го приемеш — казваше друг един майстор на бъдещия ми господар, докато тоя последният не беше решил още да ме запише в тефтеря. — Кръстът му е якичък, следователно той ще може да си изкарва хляба. Ти имаш доволно лозя.
Много бяха наставленията и уроците от страна на майсторите.
— Ти слушай, синко (чоджум), майстора си и старите калфи, па няма да сбъркаш. Всинца сме били от най-напред като тебе. Събота вечер и в празничен ден, наместо да стоиш в одаята, то отивай в дома на майстора си, гдето може да помогнеш нещо, като да преметеш двора, да донесеш водица, дръвца нацепваш и пр. Това все е файда. Думата ни е, че ти трябва да гледаш да те обикнат един път, па сетне е вече лесно. Ние не оставяме добрия човек да пропадне.
След като ме записаха и в еснафския тефтер, въведоха ме вътре в одаята при калфите и чираците. Тия последните се спогледаха един други, като ме видяха може би, че съм мъж за женене (тогава имах на двайсет години), а съм дошъл да чиракувам за едина хляб. Тая стая, в която бяха калфите, беше от обикновените, да живеят в нея най-много трима-четирма душн, но според абаджийския аршин около десят души калфи и дребни сополиви чирачета се натискаха вътре. При тия последните туриха и мене да седна, разбира се, най на дъното, до стената.
И така намясто дряновия кривак из моите ръце се търкаляше тьнката игла и валчестият напръстек. Твърде много си претеглих аз от новите си другари, калфите и чираците, които, възползувани от моята простотия, постъпяха с мене, както им скимне. Скоро се убедих, че тия последните, макар и да бяха уж граждани с фесове на главата и някои с панталони, но не стояха по-горе от моите овчари. Напусто аз отварях дума за Календара, Наустницата и Чудесата на пр. Богородица, за да покажа своето знание, разбира се. Те се не интересуваха от подобни неща, защото повечето измежду тях бяха безграмотни. Вечер, преди да легнем, аз ставах да се прекръстя като всеки християнин, а тия се смееха и правеха отзаде ми различни безобразия. Овчарите такива и онакива, но във всяка колиба можеха да се намерят по десятина книги, тревненска икона и дървен кръст, когато в абаджийските одаи нямаше нищо подобно. Та кой би се занимавал измежду абаджийския персонал с четение! Всичките киснеха в дебело невежество и разврат. Един от по-младите майстори, не зная по какво внушение, приемаше един от цариградските вестници. Минали се няколко месеца, в разстояние на което време той гълтал пресните новини. Един ден, като се отворило дума за доброто на вестниците между няколко майстори, младият майстор посъветвал другите да не си дават парите за вестници, защото нищо не може да се разбере от тях. Излязва, че младият майстор в разсгояние на няколко месеца четял вестника си не по една колона, но направо от край до край, през просото. „Кой да се сети, че малките пръчици са турени за това“ — говореше той, когато захванеха да му се смеят другите. Най-голямото занимание на калфите беше турските маанета, които тия пееха до пресипване, а в празничен ден пиянствуваха и даваха последната си парица за моабети. За да стане човек калфа, т.е. за да получава заплата и да се отърве от кобилицата, която всеки е длъжен да мъкне в дома на майстора вечер и в празничен ден, трябват му няколко години да слугува за черни очи. След една и половина или две години безплатно слугуване, когато чиракът се научи да шие по пет-шест ката гайтани отведнъж, определят му 150 гроша годишна заплата. Това се казва първи хак и чиракът се нарича вече калфа на първи хак. Ако той се отличи в работата си, идущата година ще бъде произведен в калфа на втори хак, с годишна заплата 200 гроша; но това повишение, във всеки случай, зависи от произвола на майстора. Заплатата на калфа от трети хак е 600 гроша, а баш калфата или оня, който е опекъл вече занаята, както се изразяват абаджиите, получава около хиляда гроша. Тоя последният е началник на одаята, в която работят другите по-долни калфи и чираци. Той стои на първо място в одаята до прозореца, който гледа към пътя, и само нему и на други още по-първи калфи е позволено да си дигат главите и да поглеждат кой минува из пътя. На останалите смъртни тоя плод е забранен, защото оставали от работата, като зяпали надолу-нагоре. Тоя баш калфа има още това право, че може да ударя на подчинените си от една до три ножици. Когато е за по-много, т.е. когато ще играе железният аршин, оставя на майстора да се разпореди.
Неограничена е властта както на майстора, така и на калфите между абаджийския еснаф. Тия се разполагат, както им скимне, със съдбата на беззащитните чирачета.
— Хлябът ми ядеш, магарски сине, и душманлъка ми мислиш — казва разяреният грубиян майстор и удря колкото си може с железния аршин.
Когато биеха някой нещастник, то обикновено един от по-силните калфи хващаше жертвата с мускулестите си ръце, туряше главата му между краката си и обтягаше с ръцете си потурите му, а майсторът с прехапана уста извиваше се, като че сече дърва.
В еснафската кондика всичко е предвидено, що се отнася до работниците, като например, че тия трябва да бьдат покорни на майсторите си, никога да не им възразяват както на тия последните, така и на майсторицата, да не излязват с цигара пред всеки един майстор от еснафа, да им стават на крака в празничен ден, да ги питат, когато ще излязат в неделя, и пр., и пр. Но нигде не се споменава колко часа трябва да трае работата, до кое време храненият със зелева чорба и тригодишен боб чирак ще си навежда врата над коравата аба. Ето защо лятно време работата се продължава от заран до тъмни вечери, а зимно време до полунощ непреривно. Даже и малките чирачета, които не вършат никаква работа, а избадат на парцал или на потурите си, са длъжни да подсмърчат около свещта, защото според абаджийската физиология, когато в една стая, гдето работят, има някое лице да спи, то и на другите им се доспивало. Ако някой от тия последните заспи, т.е. от чирачетата, церът му е готов. На часа няколко иглени бодове ще се забият в месата му и той изревава като заклан. Абаджийската дисциплииа изисква още, щото всеки да седи турски с подгънати крака отдолу си. Тежко и горко на оня, който се осмели да си простре на минута едина крак: ножиците или аршинът на часа ще предрънчат.
Стаята, в която живеят тия нещастни калфи и чираци, се мете и чисти на неделята един път, именно в събота вечер. Боклукът от дребни абени парцалчета и всевъзможни други нечистотии се трупа зад вратата, да го прескачаш с кривак. Горението на миризливите лоени свещи, които са в общо употребление между абаджиите, и честото им секнение с ножиците пълнят и така умирисаната одая с отвратителна миризма. Космите, които се образуват от рязанието на абата, хвърчат като сняг из стаята. Но иди се опитай да отвориш вратата поне за една минута. Заблуденият калфа на часа ще извика: „На бащината ти къща нямаше ли врата?“
Вечер, когато си легнат да спят и донесат различни парцалаци, от които още по-голям прах се дига, всичките захващат да кашлят наред, като че коват дюлгери. Разбира се, че най-много и силно бухтят простудените малки чирачета, които калфата и бие още да престанели. Няма нужда да ви разказвам, че „юнашкият прах“, или „сиромашката сермия“, както се изразяват гурбетите, е в твърде голямо изобилие из абаджийските одаи.
Храната на тия отритнати от света хора е една от най-долните: бобова чорба, в която зърната плават тук-там по повърхността, и едро нарязан лук като трески; зелева чорба, с кайдисан праз отгоре, лук и пипер, а в неделен ден шаранска риба, която се продава в Русчук грош оката. Не ще дума, че и хлябът съответствува на горните гозби. Майката на нашия майстор, старо отвратително същество, когато отиваше да пазарува брашно, питаше продавачите: „Нямате ли измикярско брашно?“ „Ние не знаеме какво бива измикярското брашно“ — отговаряха тия последните. „Ех, не знаете; такова, което да не се опича и прави дебела кора“ — казваше тя. Удивително е, че тая стара мешина, лицето на която беше чиздосано като стъргалка, за награда на безбожната си икономия снаха й я навикваше като просекиня пред очите на достойния й син и много пъти се случваше да нощува в готварницата, свита на кълбо. Но нейните костеливи ръце пак не преставаха да треперят, когато сипваше гозба или раздаваше хляб на чираците. А за кого тя печелеше, когато се отнасяха с нея като с кучка? Дявол я знае: това и тя самата не можеше да го обясни.
В абаджийския еснаф съществува едно устройство и някои правила, които се почитат и от турското правителство. Тия си имат своя устабашия, който се избира измежду най-старите майстори, и един чаушин като помощник на първия, тоя последният тича надолу-нагоре, когато стане нужда. Длъжността на устабашията е да надзирава за правилното изпълнение и поддържание на някои стари абаджийски обичаи и предания. Ако се докаже например, че някой стипца майстор е отворил дюгена си в празничен ден, да продаде нещо; ако някой е извикал мющериите на съседа си, преди тия да са тръгнали от дюгена му; ако друг някой е продал по-евтино, отколкото е трябвало, с цел да привлече повече покупатели, ако някой остър калфа е показал непокорство пред майстора и пр., и пр. — устабашията е длъжен да свика лонджа (събрание), която ще съди виновния. Страшна е била процедурата на тия абаджийски лонджи в по-старите времена, когато чорбаджилъкът е бил в своето цветущо положение, а гласът на сиромаха не се е слушал от никого. Обвиненият е стоял прав, особено ако е бил от младите майстори, пред фанатиците съдии с кръстосани ръце на пояса, които са произнасяли приговора си, без да му позволят да се обади поне една думица. Обикновено наказанието се състои в глоба от восък, между две до пет оки. Тоя восък се предава в една от черковите в чест на святи Иван Летний, който е покровител на абаджийския еснаф. Те, абаджиите, имат и обща еснафска кутия, с която събират доволно пари, но наместо да ги употребят за някое общополезно дело, пръскат ги по вятъра. На много святци на деня палят свещи от няколко оки на дебелина като колове, или пък правят угощения, наречени теферичи. Но в последно време те са изоставили много от тия стари обичаи и са се завзели за по-сериозна работа.
Нашият майстор, на когото и аз ядях хляба, беше от ония чорбаджийски типове, които се намират почти във всеки град из България. Още от младите си години той бил чалъшкън човек, или ачигьоз, както се изразяват людете от търговския лагер. Захванал своята кариера от голата игла, но гореспоменатите качества му спомогнали в късо време да изплува над водата, да стане човек кенди-башина, да си има едно малко кепенче. Една прекрасна нощ, когато майсторът му се готвел да предаде богу душа, ачигьозлията момче скъсало тефтерите и пренесло чуждата стока в своята къща. Това обаче не му побъркало да отиде на другия ден на майсторовата си смърт, гдето проливал сълзи заедно с другите. Ако това способно момче се е било хванало от правителството, когато краде, то навярно всеки би погледнал на него с отвращение, но простият случай го запазил и старите майстори скоро захванали да му казват „добър вечер“ и да говорят помежду си, че еди-кой си ще стане човек. Всички знаеха отпосле подробно как е станала работата, но никой не казваше на крадеца в очите, че той е калпазанин, че той е извършил безбожно дело, защото било срамотно, не било прилично да се говори така, честта се убивала на един тьрговец… Но още повече. Моят майстор не само че имаше добър почит между еснафа, но гласът му се чуваше и в общината, готвеше се да стане и епитроп на една от българските черкви. Всеки го имаше за пример, как той с чалъшмъка си можал да стане „човек“.
И най-малкия случай не пропущаше той да не злоупотреби, излъже било в земание-давание, било в заплащанието на калфите. Дойдат на дюгена простодушни турци да си пазаруват дрехи. Майсторът се върти на пета наоколо им, нарича ги алар, черпи ги с горчиво кафе, подлизва им се от всяка страна, докато им изгори душата със стоката си, за която се закълнава сто пъти, че е от първо качество и по-надолу не му отърва да я даде. Това, положим, е обща черта между българските така наречени търговци, с много малки изключения. Тия не въртят честно своята работа, не спечелват от комерчески способности, но от различни хитрости, непростени спекули, лъжи и измами и прости сойгунджилъци. Който е способен най-много да лъже, той само може с време да стане „почитан човек“, да му се слуша гласът навсякъде. Но тия пари били спечелени с кални средства — за това никой не иска да знае.
— Търговец съм аз — казва горделиво благородният крадец, — а не като тебе, голак и прост работник.
Ако попитате вие тоя търговец що е той заслужил със своята търговийка на другите, каква полза има человечеството от неговите везни и аршина му, то той ще да ви отговори просто и ясно, че не е петимен за нищо, почитат го навсякъде, плаща си редовно дълговете и данъка и си живее мирно, в съгласие с всичките, кланя се до земята на по-силните от него, а слабите презира и тъпче. А ако вие не обичате да лъжете, не си продавате съвестта на пазар и сте си издигнали гласа да защитите правдата, да спомогнете на потъпкания, за което ви хвърлят в затвора, всичкият свят е готов да извика. „Той е вагабонтин“, „Няма да стане от него човек“, „Не си гледа работата“ и пр. Идете после и кажете, че на тоя свят има право. Но да продължим да свършим по-скоро своя разказ, защото на читателите омръзна вече да слушат за овчари и абаджии.
Моят майстор беше набожен човек, както са набожни всички ония калпазани, между които кражбата и лъжата минува за чиста монета. Когато отваряше и затваряше дюгена си, когато излязваше заран от къщата си, той се прекръстяше по няколко пъти. Рано сутрина, в неделен ден, той отиваше най-напред в черкова и когато псалтовете пееха „господи, помилуй“, той пригласяше отстрана. Като минуваше през улицата с големи свещи в ръката, кашляше нависоко, да го слуша всеки.
Моята годишна заплата — триста гроша, — която ми се определи после шестмесечно безплатно слугувание, по причина че в разстояние на това време можах да изпека занаята, прокопсаният ми майстор прави-струва, глътна ми стоте гроша, за които каза, че ми ги броил, според както гласеше шарлатанският му тефтер. Месец юни, в който аз се бях пазарил, той преправи на юли, като измени н на л, така щото и оттам можа да ме подгори.
— Имате грешка, майсторе — казах аз един ден.
— Как смееш да изказваш недоверие към един търговски тефтер? — извика майсторът ми и работата така си остана.
Оплаках се на устабашията, но той не ме остави да си свърша думата, като казваше, че не е истина майсторът ми не бил от тях хора, да направи подобно злоупотребление.

Бележки[редактиране]

  1. Трева, която турят в ушите на карчанлиите овце.