Записки на Христо Македонски: 9.В Караисенските лозя

Записки на Христо Македонски — Глава 9. В Караисенските лозя Автор: Христо Македонски

Отиването и бавенето в Саръ-Яр. Вървим напред. Потерата се появява. Нашата позиция и нашата тактика. Караджата – душата на дружината. Първите жертви: Арсо Мартинов и Александър Василев. Избиването на черкезите. Раняването на Никола Иванов. Нещастната случка със Стефан Попо. Резултатът от първата битка. Напускане на Караисенските лозя.

* * * * *

Приготвихме се да тръгнем. Между конете, що бехме взели, имаще и един кон на един българин; Хаджията, щом узна това, повърна му веднага конят. Колкото и да бързахме да излезем по-скоро от селото, ние при все това там се бавихме доста време. И днес аз не мога да си обясня, що ни е трябвало да се спираме толкова време в това село, да плашиме беят и да продаваме чалъм; наша ли работа беше да ходим да намерим бея и да го убеждаваме или заплашваме със смърт, ако и занапред кара цяло село на ангария и то в празничен ден? Трябваше и по-добре щеше да бъде, ако бяхме вървели напред, а само неколцина от нас да бяха се върнали в селото, да вземат хляб и други някои нужни нам предмети, че да припнат и да ни стигнат. По тоя начин щехме да спечелим времето, което престояхме в селото и участта ни, може би нямаше да бъде такава, каквато излезна. Но ние, упоени от един идеал, въодушевени от абсолютната правда и жадуващи да премахнем всяка несправедливост, възнегодувахме от първата неправда, колкото и да беше малка тя в сравнение с общата участ на нашия народ. С това ние нарушихме едно от решенията на съвета, което ни предписваше, че нашето спасение ще бъде балканът, където по-скоро трябва да стигнем.

Тръгнахме: войводите на коне, а ние пеша, като си стоварихме шейовете в колата. Някои от момчетата се накачиха и на колата. Но понеже между момчетата имаше някои, които се бяха доста уморили и като непривикнали не можеха да вървят, войводите слязоха от конете и ги отстъпиха на тия момчета. Помня твърде добре, че първият беше Мънзов, ^[1] който се качи на един от конете. Той беше твърде деликатен човек и съвсем несгоден за работата, за която се беше наел, защото той не можеше да понася лишенията, които естествено ни преследваха.

Вървим, но постоянно се озъртаме назад, разглеждаме на всички четити страни и следим да видим дали не е тръгнала някоя потеря против нас. ^[2] Не зная колко часа вървяхме, когато съгледахме нещо след нас, което се чернее и се движи по направлението, където ходим и ние. Нямаше нужда да ни подсеща някой, че това беше потеря. От минута на минута потерята се приближаваше към нас и войводите решиха да се спрем на някое удобно място, да заемем позиция. Пред нас вече бяха Караисенските лозя, ^[3] когато потерята ни настигна. Ние побързахме и се нахвърлихме в лозята, които представляваха една прекрасна за нас позиция, понеже мястото беше една височинка, която се намираше меджу два дола. Войводите изкараха сабите и припнаха да ни нареждат. От окуражавания и други наставления нямаше вече нужда, защото повечето знаехме военното дело още от Белград, а мнозина от нас бяха калени хайдути, така че знаехме как се стреля и върти нож. ^[4] Като за нас хора беше трудното, докато дойдем дотук и докато видим опасността, след това всеки от нас струва, колкото за сто турци. Войводите, както и ние сами окуражавахме ония от неопитните си другари, които за пръв път вземаха оръжие в ръка и се срещаха да се бият с вековния ни народен тиранин.

Потерята се състоеше от около хиляда души башибозуци (черкези, турци, татари), размесена с редовна войска. Тя ни прегради пътя, като заобиколи, излезе напреде ни и се спря в една нива, единият край на която достигаше до лозята. В нивата, по-близо до нас, бяха наредени кръсци. Главатарят на потерята разпореди и цялата потеря се приготви за сражение. В това време ние бяхме готови и можехме да ги бием, но Хаджията не даваше първо ние да захванем. И ние чакахме първо потерята да ни поздрави с някой куршум. Трябва да спомена и това, че ние носехме със себе си и малки лопатки, с които си служехме за окопаване, където имаше нужда. ^[5] Потерята, щом се спря, започна да гърми срещу нас. Това беше около обяд. Започнахме и ние да стреляме по команда, всеки един десятник с момчетата си отделно. Караджата, който беше душата на четата, ни беше наредил на номера и всеки един номер (десятник с момчетата си) стреляше по команда и когато трябваше. Заповед имаше всеки един от нас да се нишаним и напразно да не хвърляме куршум. Тактиката от наша страна беше доста умела и поразяваше неприятеля. Поокуражи ли се и понапредне ли отнякъде потерята, веднага Караджата даваше заповед, надлежният номер пускаше огън и потерята се разбиваше, като оставаше по неколцина мъртви.

Караджата не се спираше на едно място, а припкаше при момчетата, даваше наставления и държеше общата команда. ^[6] Но и всички момчета се биха мъжествено. Едно отделение от потерята, около 30 души турци, нападаше яростно на нас и решително настъпваше към единия край на четата, където бяха Арсо Мартинов от Велешко ^[7] и Александър Василев от Плоещ ^[8]. Те посрещаха мъжки това отделение, отблъскваха го и се държаха в позициите си. Борбата вървеше така разярено, щото всички очаквахме и вярвахме че на оня край ще стане някое сериозно нападение. По едно време това отделение на потерята се поприближи още повече и един залп от наша страна свали около половината. Арсо и Александър слизаха пълзешката и така разпалено се биеха и така рисковано, щото Караджата няколко пъти ги заобиколи, предупреждаваше ги да пазят позициите си и да не се излагат. Разбира се, че те бяха принудени непрестанно да стрелят, защото най-големият напор беше откъм тяхна страна. Но разярени и разпалени хъшове слушат ли предупреждение. Те излязоха от позициите си открито и припнаха към потерята, с цел да се приближат до последната на друга по-близка позиция. Те и двамата бяха твърде богато, разкошно облечени. Те се спряха под една круша, без да подозират, че могат от другаде да бъдат обстрелвани. Наблизо до тях, в друга позиция, имало 7–8 души черкези, които като видели двамата въстаници, изгърмели изведнъж срещу им и убили и двамата под крушата. Андрей Марков ^[9] от Шумен беше свидетел на тая жалостна сцена. Веднага се разнесе слух из позициите на въстаниците за тая трагична случка. Никола Иванов ^[10] от Прилеп, който е бил съученик на Арсо в Белград и твърде интимен приятел, заплака от жал за добрия си другар. Черкези като убиха двамата и като имаха, изглежда пред вид, че са твърде далече от нашите позиции, полакомени за дрехите, часовниците и други предмети на падналите, дойдоха до последните, отрязаха им главите и почнаха да ги събличат и разтърсват. Яростта и отмъщението закипяха в нашите. По предложение на Иван Пеев, ^[11] някои от момчетата набързо се сговориха и съгласиха да отмъстят на тия черкези и лазешком се спуснаха към тях. Черкезите, които бързаха да съблекат убитите ни другари, не обръщаха внимание на това, което за тях се кроеше. Щом нашите се приближиха, пуснаха един залп и черкезите се захлупиха връз дрехите и телата на своите жертви. Ние бяхме с това удовлетворени, но не напълно: загубата на двамата наши другари, които бяха от най-решителните, беше за нас особено чувствителна.

Един час след убиването на Арсо и Александър раниха Никола Иванов от Прилеп, единствено чедо на своите родители. Той беше ученик в Белград и напусна учението, за да си изпълни дълга към отечеството. Той се рани много зле: един кършум прониза и двата му крака, в дебелите меса отзад. Караджата веднага превърза раните му и Никола Иванов остана да продължава борбата. Раната му не изглеждаше опасна, но имаше нужда от спокойствие, за да заздравее; нашата чета пак не можеше да стои вече на едно място, трябваше да върви, да търпи лишения и да се бие, а това трябваше да прави и Никола Иванов.

Той ми беше познат още от Белград и аз другарувах с него така добре, щото без повече приказки аз му подадох ръка и му обещах че с риск на живота си ще го подпомагам да следва четата, макар здравите и силни крака и да бяха най-съществено условие, за да може един човек да ни придружава в нашето трудно препятствие.

Битката трая чак до вечерта. Три–четири пъти турците ни нападаха с юруш, но ги отблъсквахме сполучливо. Ние се бихме отчаяно, а на една страна, седнал в позицията си, викаше и се дереше другарят ни Стефан Попо: ^[12] "удряйте" и псуваше турците. От устата му излизаше пяна, като на полудял човек. Караджата страшно се ядосваше с него. Трябва да е полудял, казваше си той, но никой не смееше да напусне позицията си и да отиде да го види. Стефан Попо беше юначен човек и нестрахлив – това всичко го знаехме и се удивлявахме на положението му. Вечерта, когато битката престана, някои от момчетата припнаха да приберат и заровят главите на Арсо и Александър, а други отидоха да видят нещастния Попо. Едни викаха, че е полудял, други – че бил пиян, а от устата му течеше пяна и той не преставаше да вика: "удряйте". Аз не можах да го гледам изпаднал в такова положение. Като се приготвихме да тръгнем, след като се стъмни добре, Стефан Попо бяхме принудено да оставим. Искахме да го вдигнем, но може ли да се носи такъв голям човек, какъвто беше той? За спасение на четата рискувахме Стефана. Той остана в лозята, в позициите си, както беше седнал от началото на сражението, без да продума нещо против нас, а само викаше: "удряйте" и псуваше турците. Със съкрушено сърце го оставихме там. После научихме, че турците са го намерили там, заклали го като овца и са викали майка му да види главата на чедото си. ^[13] Горкият Стефан! Бог да го прости!

И така, на първото сражение в Караисенските лозя имахме всичко три жертви: Арсения Мартинов от Велешко, Александър Василев от Плоещ и Стефан П. Мешов (Попо) от Русе и един ранен: Никола Иванов от Прилеп. ^[14] Турците изгубиха повече, защото ние бяхме в добри позиции, а те трябваше да ни нападат. Мен се струва, че турците трябва да са изгубили 40–50 души мъртви.

По разпореждане на Караджата ние се събрахме на едно място и се приготвихме да оставим Караисенските лозя, които ни бяха дали гостоприемство да направим първото сражение с вековния тиранин, което сражение, в сравнение със следващите, беше едно от най-сполучливите. ^[15]

Бележки

1. Димитър Иванов Мънзов е роден през 1842 г. в гр. Лясковец. Баща му – Иван Димитров Мънзов, заподозрян от турците за участието му във въстанието на Капитан дядо Никола, през 1856 г. емигрирал в гр. Браила, Румъния. Замогнал се от търговия, той привлякъл в Румъния и семейството си от Лясковец.
   
   Димитър Мънзов се включил в четата с цялото свое състояние, като въоръжил себе си и други момчета. Ранен след второто сражение на четата и с подбити крака, той не можел да следва другарите си и останал в една овчарска колиба. Заловен от турците, Мънзов бил осъден и обесен в Търново.
   
   
2. Според спомените на Марин Чакъров, който твърди, че е водил четата, когато стигнали до с. Акча яр (дн. Алеково), четниците спрели а почивка до чешмата Чучура. По време на половинчасовата почивка от селото ндошли българи, които дали на четата хляб и провизии.
   
   
3. От с. Караисен, В. Търновски окръг.
   
   
4. Основното ядро на четата, около 45 души, били участниците от Първа и Втора българска легия. В четата наред с младите и неопитни момчета влизат калени хайдути и участници в чети като Димитър Николов Захралията, Христо Македонски, Христо Патрев, Стефан Господинов, Еремия Българов, Христо Дряновски, Петър Тодоров, Георги Чернев и др., сподвижниците на Гарибалди – Нено Маринов (Хайдут Нено) и Коста Ефтимов (Наполеона), участникът в Критското въстание Спиро Джеров и др. "Китка на четата", както пише З. Стоянов, обаче е бил Иван Попхристов – офицер от руската армия.
   
   
5. Опитността на четниците обръща внимание на турците. В рапорта си от 10 юли 1868 г. мехмед Сабри паша пише: "Особено бие на очи фактът, че те винаги, когато са обходено, правят окопи, благодарение на което те са успели да противостоят на толкова атаки".
   
   
6. За ролята на Ст. Карджа в първата битка и като подвойвода на четата разказва и Ангел Обретенов: "Караджата тичаше като лъв от позиция на позиция да насърчава момчетата. Ако се спираше някъде, то бе да хвърли няколко куршума върху неприятеля.
   
   – На месо стреляйте, братя! – викаше той. Ние нямаме царщина да ни изпраща джепане. Всеки един тиранин струва по-малко от един наш фишек, удряйте на месо!
   
   Пламък и огън беше нашият войвода… Ако не беше той, аз мисля, т.е мое мнение е, че не можехме одържа и първата битка.
   
   Хаджията беше умен човек, мислеше и разсъждаваше твърде здраво, но трябваше да отстъпи на Караджата по кураж и в пламенното бързо действие. Аз имах случай да забележа много пъти, когато Хаджията се замисли за нещо, то Караджата успяваше да го развесели и окуражи чрез различни средства"…
   
   
7. Арсени (Арсо) Мартинов е роден във Велешко. Учил в Белград, където участвувал и във II българска легия.
   
   
8. Александър Василев Читаклиев е роден в гр. Плоещ, Румъния. Родителите му, потомци на Добри войвода, били преселници от Сливен. Бащата, Васил Александров, се занимавал с търговия и имал сравнително добро материално състояние. Патриотично възпитан, Александър Василев се включил в образувания БТЦК, на койо станал един от най-разпалените членове. Той посрещнал с възторг съобщенията за героичния подвиг на Филиптотювата чета през 1867 г. и подпомогнал издаването на прочутата по онова време картина на Хенрих Дембицки "Битката при Върбовка". Интелигентен момък, Александър Василев е бил учител в родния си град. Написал е драмата "Добри войвода", а през 1866 г. е издал със вои средства "Стоян войвода след падането на българското царство" от Х.Д. Попаднал под влиянието на Хаджи Димитър и Иван Попхристов, макар да не бил виждал България, той е един от първите, които се записват в четата.
   
   Преди преминаването на четата Ал. Василев изпраща до баща си прощално писмо, трогателно по своята сърдечност и родолюбие.
   
   
9. Андрей Марков е роден в гр. Шумен ок. 1842 г. Завършил класно училище при Добри Войников. Заради разправии с турците през 1846 г. емигрирал във Влашко.
   
   
10. Роден ок. 1844 г. Никола Иванов загинал в боя на Бузлуджа.
    
    
11. Иван Иванов Пеев (Узуна, Дългия, Плюшко, Лакомията) е роден през 1841 г. в гр. Казанлък. Помагал на баща си като терзия. Заподозрян в убийството на турчин, бил принуден да емигрира в Румъния. Там той се запознал с много от българските революционери, между които и със Стефан Караджа, на когото станал един от най-близките другари. Двамата заедно участвували в четата на Хаджи Димитър през 1864 г. През 1868 г. Иван Пеев се записал и участвувал в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджата. Ранен още в първото сражение, Иван Пеев попаднал на групата на 14-те загубили се от другарите си преди битката на Бузлуджа. Заловен от турците, той бил осъден на доживотно заточение в Сен Жан Д'Акр, където починал през 1870 г.
    
    За този "мъж, който имаше ръст до три аршина", в записаните от З. Стоянов спомени на Н. Обретенов се казва: "По ръст Иван Пеев беше грамаден изполин. Когато живеехме в Гюргево и когато минеше той по улицата или по булеварда, любопитните румъни и още по-любопитните техни половини, си изкривяваха вратовете да го гледат. Той ги плашеше още повече, понеже винаги ходеше със засукани на кръв мустаци, с колчаклии потури и с писан чепкен, а малкото му калпаче, ако да не беше ухото му да го крепи, навярно би паднало"…
    
    
12. Стефан Билчев (Мешо, Попа) е роден в гр. Русе през 1840 г. Наричан бил Попа заради голямата му брада.
    
    
13. "Главата му, отрязана и забита на прът, беше донесена в Русе – пише Н. Обретенов.
    
    
14. В рапорта си до великия везир от 23 юли 1868 г. Митхад паша пише, че в Караисенските лозя "трима от четниците са били убити и двама заловени живи" З. Стоянов също споменава за трима души, между които Арсо Мартинов. Някои автори обаче приемат, че в първото сражение са загинали повече четници. До този извод стига и образувания през 1935 г. комитет за постройката на паметника в центъра на с. Караисен. В резултат на проучванията като загинали в това сражение на паметника са записани имената на: Арсо Мартиное, Александър Василев, Стефан Билчев, Златю П. Ошански, Минчо Димитров Венков и Никола Г. Красналиев.
    
    За убити през нощта след сражението четници споменава Бачо Киро. "В тази същата нощ – пише той, – няколко души слезли на една чешма да търсят вода. Там ги убиха черкезите" (Начов, Н. Бачо Киро Петров, С., 1910, с. 60).
    
    
15. На мястото на сражението в Караисенските лозя през 1943 г. е издигнат скромен паметник.
    
    

Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 100 години след смъртта на автора или по-малко.