Записки на Христо Македонски: 8.В Саръ-яр

От Уикиизточник
Направо към навигацията Направо към търсенето
Записки на Христо Македонски — Глава 8. В Саръ-яр
Автор: Христо Македонски


На родния бряг. В блатото. Спировият фатализъм. Решението на дружината. Скъсване на телеграфната жица. Бягството на първите турци, що видяхме. Ангарията на един бей. В къщата на бея. Излизане от Саръ-Яр.

* * * * *


Излезохме на родния бряг. Беше 5 юли. [1] И колко приготовления, боже мой, колко труд, колко душевни вълнения и страдания, докато стигнем дотук! Сякаш че попаднахме в друга атмосфера, позната, отдавна позната, сродна, приятна, мила, която любезно ми приема. но която неизвестно как ще ни изпроводи, дали не ще ни удуши в обятията си. Дишахме въздуха на своята родина, а под краката ни е земята, където сме се родили, където за пръв път сме видели слънцето, светлината, живота. Поизгледахме се един други не без въодушевление, със смях на устата, но и с едно предчувствие за бъдещи препятствия в пътя ни на страдния и опасности, които може би ни очакват. Дотук всичко ни беше известно, прекарахме без страх, без особени опасни за живота ни приключения; но оттук нататък както ще бъде – не знаехме. Неизвестността е по-убийствена за човека, отколкото самата опасност. Дотук всичко можеше да се предвиди, ако не точно, то поне приблизително вярно. И предвиждахме; но неисвестността оттул на тъй се покриваше в един непроницаем мрак, та и предвижданията и предположенията ни излязоха твърде ялови. Предполагахме, че с твърде малки спънки ще хванем балкана още преди да ни погне турската войска и оттам нататък работата е твърде лека: запознати с гористите величествени върхове, приятели с планинските усои, привикнали да прекарваме дълго време в балканската самотия и глухотия, при най-тежки за съшествованието ни лишения, ние мечтаехме да прегазим полето и долините, където нашето пребиваване и нашата сигурност не можеха да траят за дълго време.


Прегледахме оръжието си, попристегнахме се и тръгнахме. Вървяхме ние не много дълго време, когато загазихме в ендо блато. Цапахме из това блато час–два и все не се свършваше, не се виждаш краят му. Като че се въртяхме в един кръг, като че се тъпчехме все на едно и също място. Блатото беше пълно с вода, която ни хващаше до колене, а израсналата тръст не ни даваше да вървим по-бързо, бъркаше ни ходенето и ни уморяваше безкрайно много. Навсякъде из блатото имаше кал в изобилие, която ние с кратата си размачквахме, като че я приготовлявахме за керпичи да фабрикуваме. Бяхме станали вир вода – толкова се измикрихме, а дрехите ни бяха оплескани с воняща кал от блатото. В тоя каяфет вървим из блатото и мълчим; всеки следи дръгаря си, който ходи пред него, и макар уморен и отруден да се вижда, никому нищо не обажда, не се оплаква. Отрепахме се из това блато. Спиро, докато вървяхме из блатото, непрекъснато въртеше глава и като че нещо сам на себе си говореше.


– Какво ти е, бе Спиро? – попита го Караджата.

– Не е на добро, – отговори той.


Караджата, който се сещаше вече за какво се отнася думата му, и който искаше да поокуражи момчетата, възрази на Спиро, че всичко това е работа случайна и че още малко ще излезем из това блато и ще тръгнем по сухо.


– Дано да е тъй, – се обади Спиро, – но… кой знае! Все с нас стават такива случайни работи. В чама случайно гръмна пушката на някого от другарите ни, гъркът случайно пушна, – на мене случайно падна ятаганът в Дунава и сега случайно газим из това пусто блато… Не зная, но на мен ми се струва, че работата не ще да е дип чиста: трябва да внимаваме, да вземем мерки и да се вържим яката, защото главата в торбата.

– Я млъкни ти! – изрева Караджата и дружината крачеше уморена из водата, която вече се намаляваше и изглеждаше, че скоро ще видим края й.


Нямаше нужда да бъде човек фаталист като Спиро, за да предскаже, че ние сме предприели едно дело, което може да поиска и нашия живот. На сватба не бяхме тръгнали, а към гробищата.


Най-сетне, в тъмни зори, излязохме на сухо, на една височинка. [2] Първият от нас, който вървеше напред, щом стигна на височината, седна, а след него и ние насядахме, без никаква команда. След една малка почивка изстискахме водата, поизчистихме калта от дрехите си и се приготвихме за път, понеже не беше разумно да стоим там повече време. Двамата войводи се поотдалечиха малко настрана и повикаха при себе си двадесетина по-видни момчета, между които бях аз. Това беше съвет, който реши: 1-во – да се не вдига народът на въстание, защото не можахме да се промъкнем незабелязано в балкана; въставането в такъв случай на народа ще изгуби голямата част от своето значение, понеже ще се отдаде на външно влияние, на чужда намеса, а не на народно българско дело, на чисто вътрешни национални и патриотични причини, мотиви и подбуди; освен туй, като нямаме възможност да организираме населението, понеже турската власт знае вече за нашето преминаване, населението можеше твърде много да пострада, без никакъв добър резултат за бъдещата му участ; 2-ро – да се развият знамената и да почнем да действуваме сами и на свой риск, като се стараем час по-скоро да стигнем балкана, за да се обезпечим откъм възможни и опасни нападения; и 3-то – да се скъса телеграфната жица между Свищов и Русчук. Заседанието на съвета трая не повече от половин час и никой не предполагаше друго нещо, а всички се съгласихме с тия предложения на войводите. Преди да тръгнем, Караджата каза една реч, с която още веднъж ни обясни голямото значение за нашето дело и ни окуражи, като ни казваше, че всички мъчнотии и нещастия трябва мъжествено да понасяме, за да се покажем достойни за народния идеал, за носители на който се бяхме обявили. Когато Караджата обяви на момчетата решението на съвета, знамената се развиха и тържествено потеглихме напред.


Още не беше ни огряло слънцето, когато стигнахме до телеграфната жица, която трябваше съгласно решението да скъсаме. За няколко минути повалихме два–три дирека, отрязахме жицата и я завлякохме и скрихме надалеч по друго едно направление от онова, по което ние щяхме да вървим. Съмна се, но ние продължавахме пътя си. Не много далеч от нас, в една ливада, видяхме четирима турци, които рано още бяха почнали да косят ливадата. Щом ни съгледаха, хукнаха да бягат и не се видяха. Мнозина от нашите свалиха пушките и поискаха позволение да убият тия турци, но Хаджията не даде да се убиват мирни хора, които нищо зло не са ни сторили и не са ни предизвикали. [3] Турците ни направиха един сюрприз с това, дето се уплашиха от нас и избягаха, а ние, възгордени от силата, която представлявахме и която в тоя случай констатирахме, вървяхме напред, приказвахме с глас и даже пеехме.


В това време, не много далеч, съгледахме едно множество хора, които идеха към нас. Познахме трима турци, възседнали коне, придружаваха множеството, което се състоеше от българи мъже, жени и деца. Понеже тоя ден беше неделя, сетихме се, че това е анагария за жетва; почти всички възнегодувахме и поискахме да накажем тоя турчин–звер, който мъчи и без това измъченото население. Нашата ярост беше толкова голяма, щото войводите отстъпиха, но с условие че кръв няма да се пролива. Веднага се наредихме да заобиколим множеството и да изловим турците. Но един от тях ни съгледал, види се по-рано, и се усъмнил в нашата мисия, та шибна коня си и избяга. Другите бяха принудени да останат с множеството и да ни посрещнат. Нашето предположение в случая излезе вярно: самите турци разправиха, че беят ги бил пращал да жънат днес, но не цял ден, а само до пладне. Разбира се, че турците ни познаха какви хора сме и за това мируваха. Повърнахме назад множеството, упътихме се за селото Саръ-Яр, където беше беят, като потътрихме със себе си и двамата турци.


Бея намерихме в една стая, в която се влизаше, като се слезе по две–три стъпала в земята. Той седеше на пода по турски и пушеше спокойно. Караджата влезе при бея заедно с турците и се спря при вратата, без да му каже нещо, а десетина момчета, между които бях и аз, обърнахме пушките към бея и чакахме заповедта на Караджата. Това беше тактиката на всички ония, които влизат в чужда къща и искат да обезоръжат и направят безопасен противника си. Беят се смути. Той не можеше да не си обясни, що значи униформата, в която бяхме облечени и какво могат да направят гърлата на нашите пушки. При все това той се помъчи да скрие смушението си и моментално се обърна към двамата турци, негови разпоредители или чиновници, които Караджата тикаше напреде си.


– Защо се връщате? – каза той, без да мръдне от мястото си и подгълташе слюнката си.


Турците, които се бяха вече поокопитили от новите за тях условия, едва не се изсмяха на бея.


– Не виждаш ли? Върнаха ни комитите, – отговори едниният от тях и извърна глава, та посочи към нас.


Беят се обърна почтително към Караджата, който го укоряваше за това, че мъчи българското население и го кара да му работи в празнични дни, когато то трябва да си почине. Беят се извиняваше с това, че пратил да поработят само час–два и уверяваше Караджата, че той се отнася твърде добре с българите, като казваше, че той кани самите селяни да удостоверят това. И наистина, рзпитахме неколцина селяни, които се намериха тогава там, и се указа, че беят въобще не бил лош турчин; но Караджата още тогава го накара да се закълне в своята вяра, че още ведъж ангария няма да дига от селото.


Веднага след това беят разбра, че е вън от всякаква опасност за себе си и припна да дава заповеди, за да ни дадат туй–онуй, каквото искахме и от каквото имахме нужда. Хаджията му казваше да не се бои вече и го покани да излезе и разгледа момчетата, което беят побърза да стори, като ни хвалеше за всичко, разбира се, престорено. Сам Хаджията предложи на беят да му даде два коня и няколко кола, за да си товарим нещата. Той на турски му разправяше кой от конете му обичал и искаше да му даде. Беят не се възпротиви, като казваше, че конете харизва доброволно, а за колата, ако ни станат ненужни, молеше да му ги върнем назад. Някои от момчетата бяха определени за стража и пазеха вън от селото, а другите бяха се пръснали да дирят хляб и други нужни за четата принадлежности. Когато всичко беше готово и ние трябваше да тръгнем, Хаджията извика на Караджата с доста висок глас, за да го чуе и беят, да побърза и да тръгнем, защото другата чета била вече минала. С това Хаджията искаше косвено, уж случайно, без да иска, да каже на бея: че не сме само ние и че числото на бунтовниците е голямо. А това беше в наша полза, защото беят ще разкаже на властта всичко, какво е видял и чул, без да пропусне и последната заповед на войводата, та властта повече ще се стесне и уплаши. [4]


Бележки
  1. Всъщност четата преминала Дунава през нощта на 6 срещу 7 юли (събота срещу неделя) 1868 г. Макар и погрешно да определя, че е било 5 юли, Хр. Македонски след това пише, че когато четата слиза на родния бряг е било неделен ден, т.е 7 юли.

    Че четата преминава "през нощта на 6 срещу 7 юли" се вижда и от официалното комюнике на румънското правителство. Преминаването на четата предизвиква широк отзвук в Румъния. В резултат на атаките на Консервативната партия, натиска на турското правителство и поддържащите го велики сили ЙонБратияну е бил принуден да си подаде оставката като министър на вътрешните работи. На 16 (28) ноем. 1868 г. пада от власт и цялото правителство.
    ...
    Принудено от обстоятелствата румънското правителство действително взело крайни мерки срещу българските емигранти. За това, че тези мерки са били несъобразени с конституцията, споменава сам Братияну в речта си пред Националното събрание на 5 дек. 1868 г. Неговата реч е изцяло е защита на българската емиграция.

    Взетите мерки от румънското правителство осуетяват преминаването на Филип Тотю с чета в България. Не е можал да мине с четата си и Желю войвода, който е имал уговорка с Хаджи Димитър и Ст. Караджа да се срешнат на Агликина поляна в Ст. планина. Желю войвода е бил задържан от румънското правителство, а Хр. Ботев, определен за писар на четата му едва успял да се укрие.

  2. В спомените си Марин Нейков от Свищов твърди, че четата успяла да изскочи от блатото благодарение на него. Като местен човек той можал да се ориентира и оправи пътя.

  3. Този и други подобни случаи по време на похода на четата показват великодушното отношение на войводите към мирното турско население и че в действиата си те не са се ръководили от слепи чувства на омраза и отмъщение към турците въобще. Това се признава и от Мехмед Сабри паша – валия на Дунавския вилает, който в рапорта си до Високатапорта от 10 юли 1868 г. пише: "Тия четници в сравнение с миналогодишните са по тактика съвсем други – те са добре организирани. Към хората се отнасят "религиозно" (диндаране) и със себеотрицание. Например от проходящите селяни и мохамедани до с. Караисен никого не са убили, нито пък набили" (Тодоров–Хиндалов, Вл. Въстания и народни движения в предосвободителна България, според новооткрити турски официални документи, С., 1929, с. 141).

    С делата си четата изпълнява обещанието, дадено от името на привременното правителство в прокламацията към българския народ. В нея е казано: "На всякого бил от каква и да е народност па и на самий турчин, който седи мирно, ще бъде почетен както честта му, имота му, тъй също и неговата вяра. Намерението ни е да изгоним несносното злоупотребление и да си добием народните права и свободата."

  4. Според записаните от З. Стоянов спомени тази част от четата, която заловила бея, заедно с него слязла в центъра на селото. Там четниците били посрещнати от селяните извънредно радушно. Пратени били хора да извикат попа, за да освети знамето, но той побягнал. В рапорта на Сабри паша от 10 юли 1868 г. е писано: "Техният водител, сливенецът Димитър отишел в църквата и повикал стопанина на чифлика Емин ага, държал реч пред всички селяни, като им казал, че те идат да облагодетелствуват народа, че подире им идат много други и, показвайки им едно знаме казал: "Това е знамето на независимостта. Всички вие се намирате под негова защита"… Напуснали селото, след като взели от Емин ага 3 коня за пренасяне на вещи и муниции".


Обществено достояние Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и страните с времетраене на авторското право 100 години след смъртта на автора или по-малко.