Записки на Христо Македонски: 5.Много скитане за малка полза

Записки на Христо Македонски — Глава 5. Много скитане за малка полза Автор: Христо Македонски

Преминаваме с малка чета в Турция. Разбиването на Асан Пехливановата разбойническа шайка. Преполовяване на четата ни. В Света гора и връщане назад. Неуспехът да минем след Филип Тотя през 1867 година. Приготовление за друг такъв опит. В българската легия в Белград. Обучението ни там на военно учение. Връщането ни обратно в Румъния.

* * * * *

Момчетата в Румъния се пръснаха по разни места: някои се установиха в Букурещ и Галац, а други – в Браила, Гюргево и пр. Аз се спирах повече в Калафат. През пролетта на 1864 година по поръка на Раковски аз, заедно с Петър Стоянов от Джумая (Дупнишка), организирахме една чета, целта на която беше: да навлезе в Турция, да поочисти и изтреби турските шайки, които върлуваха тогава и да събере юнаци момчета от към Софийски окръг, каквито се предполагало, че щели да се намерят. Тая чета имаше една нова организация: беше разделена на две и всяка една половина си имаше войвода; войводите бяха Петър Стоянов и аз. Както за храна на всички момчета, що бяха дошли от Сърбия в Румъния, така и за всички приготовления, що ставаха – оръжие и пари – ни даваше Раковски. Ангел Митев от София чрез разни лица пренесе оръжието и другите принадлежности за четата в селото Видбол (Видинско), а момчетата преминаха от Калафат: едни през Лом, други през Видин, а аз и Петър Стоянов – направо вив Видбол. Всичко това се извърши благополучно и от никого никакво подозрение. Събрахме се във Видбол незабелязано от властта, а това беше в наша полза, туй беше необходимо на нашата малка четица, която броеше всичко дванадесет души. Стегнахме се ние добре и от Видбол, въръжени, се отправихме една нощ в Берковските планини, където трябваше да намерим нови другари. Скитахме се ние по планините и търсим ние да видим хора като нас. Тук момчета, там момчета – няма. Много ни дотегна туй дирене; разпитвахме овчари, рискувахме и се явявахме на много места, но нищо не излезна. По общо съгласие на четата ние се отправихме за Пирин планина и се отказахме да намерим момчетата. Като минахме през Рила, ние не забравихме да спрем за повече време и да посетим добрия постник на Рилския манастир, дядо Данаила, който както винаги ни посрещна любезно, гощава ни и ни улесни както с хляб и брашно, тъй и с цървули и други неща, от които имахме нужда.

Другарят ни Петър Стоянов пръв предложи да посрещнем и разбием шайката на един разбойник турчин, който се именувал Асан Пехливан и който върлувал с още двама само другари. Това влизаше в нашата цел и трябваше да го направим, за да прокудим турците от горите и планините, да останат последните достояние само на българските юнаци. Каракачаните и други овчари ни дадоха нужните сведения за разбойническата шайка на Асан Пехливан, която е вършила пакости, обити и даже убийства. Завардихме пътищата, седнахме на позиция и чакахме няколко дни показването на шайката. Нямаше нужда да излизаме на явна борба, когато целта ни беше да ги разбием и смажем. Един ден попадна шайката в нашите позиции; нашите момчета, които бяха на това място, изгърмяха по веднъж и от тримата разбойници само един можа да се избави жив. Падна, значи, Асан Пехливан и един от другите му другари.

Още когато напуснахме Берковките планини, ние бяхме решили да посетим повечето планински пунктове и да съберем разни сведения както за българските чети, които се намират по тях, тъй и за момчетата, които се предполага да се явят през това лято или на следующето. След унищожението на Асан Пехливановата шайка шестима от нашата малка четица пожелаха да се отделят и по разни пътища и способи да се върнат у тях. Не трябва да се забравя това обстоятелство, че още когато Раковски ни поръча образуването на четата, като conditio sine gua non ^[1] беше това, щото всички момчета да бъдат от към нашите страни и такива, които не пръв път сега да излизат за подобна работа, да са опитни и балканите да им са известни. На искането на нашите другари ние не се възпротивихме, защото нашата работа беше приета по добра воля и всеки в четата се ползуваше с еднакви права. Пък и не беше възможно, нито тактично и полезно да ги спираме и да ги държим против волята им. Освободихме ги. Нашата чета остана само от шест души, а именно: Петър Стоянов от Джумая (Дупнишко), Манол Наков от с. Долни Тодорак (Кукушко), Пано Стоянов от Берово (ако помня добре), Илия Минчев от Неврокопско, Ангел Митов от София и аз.

Понеже това наше скитане се продължи доста време, а есента беше отдавна настъпила и ние трябваше или да се разтурим или да дирим прибежище, решихме да отидем в Света Гора ^[2] и там скрито някак да прекараме зимата. Назад да се връщаме не беше възможно, защото беше доста далеч, пък и зимата можеше да ни завари в тия балкани на север, където можехме всички да пропаднем. За това решихме да вървим по направление към юг и като безопасен пункт избрахме Света Гора, макар и тя да отстоеше на едно грамадно разстояние далеч. Утешавахме се повече с това, че местата ни са по-добре познати и главно, че имахме сгоден случай като мирна рая да преминем до там, без никакъв риск и опасност за нашия живот. Намерихме едни добри каракачани, каквито обикновено са се оказвали винаги почти те към българските чети и хайдути, приеха ни да ни нахранят, а ние да ги придружаваме. Каракачаните не се оплакваха от българите, защото те им искаха само хляб, мляко и сирене, когато турците освен това и ги обираха, па завличаха и добитъка им. И понеже немб никаква потеря, стигнахме благополучно и без никакво приключение в Света Гора, където се установихме в Зографския манастир "Свети Георги" като гости поклонници. Всеки един от нас имаше по няколко жълтици в джоба, които носехме още от Румъния и с които мислехме да се отсрамим пред манастирските отци. Отидохме ние като поклонници, но в същото време предлагахме си услугите за всякаква работа. Още в началото на пролетта на 1865 година ние станахме дървари и никой в нищо не ни подозираше. Но като се постопли времето и се раззеленя тревата, ние отново грабнахме оръжието и първо като пътници–търговци, а после, след като нагазихме големите планини и гори, като чета – преминахме пак същия път, по който бяхме дошли в манастира и без никакво приключение се върнахме в Браила. Избягвахме от всякакви срещи, даже като малцина не диряхме турски шайки да ги разбиваме. За преминаването на всичко това пространстово ни трябваше цяло лято, и ние изминавахме балканите, без да направим нешо, без да ни случи нещо неприятно – преминавахме като през театрална сцена. Навсякъде българите ни даваха храна и други нужни за нас предмети, упътваха ни и ни улесняваха.

Върнахме се в Браила за по-дълга почивка – чак до 1867 година. За нашето съществуване, както и за съществуването на мнозина от нас, се грижеше Раковски. През пролетта на 1866 година пак се поразшавахме, но то не беше за дълго време. Тогава избраха сегашният румънски княз Карла и понеже изборът не се одобряваше от някои сили, положението се поразмъти. Излезна на яве, че Турция щяла да обяви войнана Румъния, и тая последната припна да се приготовлява. Ние, българите, които на всекиго бяхме готови да помогнем, стига да бъде против турците, се зарадвахме. Българският комитет с Раковски начело разви усилена деятелност. Едновременно с мобилизирането на румънската войска събрахме се всички хъшове българи и се записахме като волентири. Всички на брой бяхме до 800 човека, 400 от които бяха облечени в румънска униформа и събрани в Гюргево, а другите бяха без форма и пръснати по околните села. Обучавахме се всички на военно учение от румънски инструктори и чакахме момента да се захване войната. Това трая около 3–4 месеца. Но защото работите се поизбистриха и войната не се обяви, а се избегна, всички волентири ни пръснаха по вътрешността на Румъния и ни казаха да мируваме. ^[3] Аз и други някои се спрехме пак в Браила и чакахме заповед какво да правим. Конитетът и всички лица, които се занимаваха с народните работи, не се отчаяха, а се впуснаха да работят и се приготовляват по-енергично. Пък и ние съвсем празни не стояхме; вършехме много неща, които ни поръчваше Раковски. Зимата на 1866/67 година прекарахме в приготовление за куршуми: излеяхме до 48 000 куршума и приготвихме нужните фишеци с барут. Това ставаше, доколкото си припомням сега, по разпореждане на Българския комитет ^[4], какъвто съществуваше тогава и който беше замислил с една обща и усилена организация да предприеме и извърши една по-голяма, една по–съществена работа. А хъшовете се стягахме и приготовлявахме да прецапаме Дунава и да минем отвъд, като че отвъд свадба ни чака. Леенето на куршумите и приготовлението на фишеците правих аз с Христо Латински от Дряново и Васил Петрович от Брацигово, под прякото ръководство на Стефан Караджата, който се считаше за добър познавач на тая работа. Материал за куршумите дадоха: Хаджов от Браила, Братя Чапърови от Браила, Юрдан Планински от Шумен (сега живее във Варна), Георги Петрович от Брацигово (сега живее в Браила), Скарлат Статев и др. Леенето на куршумите ставаше в дюкяните на Хр. и Радуш Чапъров, Георги Петрович и Юрдан Велеслията, а правенето на фишеците – в дюкяните на дядо Димо Великов от Браила и Панайот Чалъков от Търново, като сменяхме често дюкяните, за да не ни разбере влашкото правителство. С леенето на куршумите стана една случка, която щеше да ни коства живота. Когато се лее куршум и трябва да се вземе от казана, където ври куршумът, лъжицата трябва да бъде топла достатъчно. Това аз знаех и го изпълнявах, но Васил Петрович не знаял и взе та бръкна със студена лъжица в горещия казан. Всичкият разтопен куршум се дигна веднага и се заби в тавана, като гръмна ужасно. Никому никаква повреда. Ние всички останахме здрави и читави и веднага събрахме мълчешком куршума, турихме го тоя немирник отново в казана и продължихме занятието си – леенето на куршумите, но вече с предпазване и без грешки.

Главната квартира на бъларския комитет тогава се намираше в село Циганка, при Букурещ, в мошията на Никола Балкански ^[5], където пребиваваше и Раковски, душата на тоя комитет. В Циганка се реши да се съберат и приготвят всички годни за работа хъшове, да се образуват от тях четири по-малки чети, които да навлязат в България и да вдигнат бунт. За тая цел се работело някак по-рано и в самата България, и се подканяли хората да бъдат готови, та заедно с хъшовете бунтовници, които щели да отидат с тия чети, да смачкат турското владичество. За войводи на тия чети се отредиха Панайот Хитов ^[6], Филип Тотю ^[7], Стефан Караджата и Хаджи Димитър ^[8], като се определи, че всички чети ще гледат да хванат Стара планина но ще заминат към няколко пункта и ще тръгнат по разни направления. ^[9] Най-напред прегазиха Дунава четите на Филип Тотю и Панайот Хитов ^[10], а чакаха заповед и определен ден да направят това и другите две чети. Аз бях в четата на Караджата. Но още преди да се получи заповед за преминаване на българския бряг, пристигна известие за това, че четата на Филип Тотю се сблъскала с турците в околността на Свищов, при село Върбовка, вследствие на което турското правителство вземало най-строги мерки за запазване турската граница от към Дунава ^[11]. По тая причина четата на Стефан Караджата, момчетата на която всички бяхме събрани в Олтеница и с нетърпение чакахме команда, не можа да мине отсреща. Тогава и влашкото правителство не ни съдействуваше толкова, както отпосле. Пред вид на тая невъзможност момчетата от нашата чета, на брой 68 души, по заповед на Караджата се пръснаха: някои заминаха за Букурещ, други отидоха в село Циганка при Раковски, в мошията на Балкански, а аз с няколко момчета се върнах пак в Браила. ^[12]

Но скоро подир това последва разпореждане от комитета, щото всички хъшове да заминат за Белград, където щела да се организира българска легия. ^[13] Същото трябваше да направя и аз. Щеше да ходи и Никола Войводов от Враца с Цветко Павлович. Казах на първия да дойде с мен, а той ми каза, че ще ходи по Дунава. Увещавах го да не рискува, но той не ме послуша. С други дванадесет момчета тръгнах за Букурещ, а оттам за Белград. В Букурещ дойдохме нарочно, за да ни дадат пътни разноски. На хотел "Фесия" аз, заедно с Димитра, брат на Васил Левски ^[14], намерихме Григора Д. Начович от Свищов, ^[15] към когото ни бяха казали да се обърнем за пари и който бил натоварен от комитета за тази работа. От Начович взехме ние дванадесет австрийски минца и той ни каза, че са убили Войводова и Павловича, та ни поръча да не ходим покрай Дунава към турската граница ^[16]. В Белград, както и в други градове на Сърбия бяха пристигнали преди нас доста българи, а пристигаха и след нас, та всички се събрахме и централизирахме в сръбската столица. В Белград заварихме Панайот Хитов с четата си, на която байрактар беше Васил Левски ^[17]. Тоя последният беше болен зел тогава и се спаси след една сериозна операция ^[18]. Там Мустаков ^[19] беше определен да се грижи за нас и за поддържането ни. И тоя старец вършеше това с примерно усърдие. Тутакси след това пристигнаха и устроителите на тая легия Васил Друмев, Христо Георгиев, Г.Д. Начович и В.Д. Стоянович ^[20]. Скоро всички хъшове ни разпределиха по сръбските военни части в кавалерията, артилерията и пехотата. Неколцина пратиха и в Крагуевац, за да се учат в лабораторията. Аз останах първо в пехотата и после в артилерията. Цели шест месеца през зимата на 1867/68 година се обучавахме във военните части и се приготовлявахме против турците и турското царство.

В частите ни държаха доста строго, никакви отстъпки не ни правеха, с никакви привилегии не се ползувахме… За мнозина от нашите това беше трудно, защото бяхме вече по на 28–35 лазарника… Хъшовете, бъдещите разрушители на турската империя, като не могли да понесат това… се разбунтували. Ние, артилеристите от "велика" казарма, направихме същото и резултатът на това бе, че до 150 момчета напуснахме сръбските казарми ^[21] и заминахме за Румъния, където Стефан Караджата (той идеше в легията, но постоянно сновеше от Букурещ в Белград и обратно ^[22] ) и Хаджи Димитър ни посрещнаха с отворени обятия, защото те приготовляваха друго едно нахлуване с чети в Турция и разбунтуване на българския народ. След нещастната случка със Сръбския Княз Михаил Обренович ^[23] легията се разтури, всички други хъшове напуснаха Сърбия и пъплеха към Румъния.

Бележки

1. Задължителното условие.
   
   
2. Света Гора (Атон) е най-източният от трите малки полуострова, с които завършва Халкидическия полуостров. Света гора е разпределен между разположените на него 20 манастира и подчинените на манастирите 12 скитове и около 600 килии. Първият манастир е бил образуван още в средата на X век от манаха Атанасий. Манастирите са обединение в "монашеска република", която е била и днес е под юрисдикцията в духовно отношение на Цариградската патриаршия, а в гражданско – на византийските императори и турски султани, а след Балканската война, съгласно Букурещкия мирен договор от 28 август 1913 г. - на Гърция.
   
   Атонските манастири успяват да се сдобият с редица привилегии още по време на византийските императори. Привилигированото им положение се запазва и по време на османското владичество. Турската власт се е представлявала само от правителствен чиновник ("ага", а по-късно "каймакамин") с няколко заптиета.
   
   Седалище на духовната власт на Атонските манастири е Карея, малък градец в източната част на полуострова. Духовната власт се упражнява от избрани представители на отделните манастири, които ежегодно се сменят. Така на всеки пет години представител на един от двадесетте манастира участвува в управлението.
   
   От всичко 20 манастира днес 17 са гръцки, 1 руски, 1 сръбски и 1 български – Зографския манастир.
   
   
3. Конфликтът между Турция и обединените княжества Влашко и Молдава възникнал по време на извършения на 10 срещу 11 юни 1866 г. в Букурещ преврат, при който княз Йоан Александър Куза бил свален от престола.
   
   Съгласно Парижкия договор от 1856 г. Влашко и Молдава оставали автономни княжества, васални на Турция. През 1858 г. обаче двете княжества се обединили и избрали за свой княз полковник Куза. С ферман от 1861 г. Турция признала това обединение, но с условие, че то ще продължи само под управлението на Куза. Ако той напуснел по един или друг начин престола, то двете княжества трябвало да се разединят и да си изберат отделни князе.
   
   Свалянето на Куза било посрещнато враждебно от Турция. Тя поискала разединяването на двете княжества. Това искане било подкрепено и от посланическата конференция, свикана в Париж през март 1866 г. между представителите на страните, подписали Парижския договор. Румънското правителство отказало да се подчини на диктата и отношенията с Турция рязко се изострили. Турция започнала да трупа войски по Дунав. Тогава румънското правителство потърсило съдействието и на българската емиграция. Бил образуван Таен централен български комитет (ТЦБК) начело с Иван Касабов. Представители на ТЦБК и Румънския комитет подписали "Акт за свещена коалиция между румъните и българите".
   
   Особено критични били отношенията между Румъния и Турция през май и юни 1866 г. Въпреки всички заплахи на румънския престол бил избран за княз Карл Хохенцолерн, който през май дошъл в Букурещ. Впоследствие Турция се примирила със станалите промени в Румъния.
   
   Организиран без негово знание, Г. С. Раковски е имал рязко отрицателно отношение към ТЦБК и издадения по-късно от него мемоар до султана на Турция.
   
   
4. Тук става дума за "Върховно народно българско тайно гражданско началство" (ВНБТГН) – организационен център на "младите" с революционно-демократичните възгледи. Начело на него стоял Г. С. Раковски.
   
   Групата на "младите" сред българските емигранти обединявала средните и дребни търговци и занаятчии, трудовите интелигенти, работниците и ратаите. В идеологическо отношение "младите" не били единни. Докато революционното демократично крило на "младите" се обединявало организирано във ВНБТГН, то либерално-буржуазното крило (домогващо се до политическа автономия на България в рамките на Турската империя), имало за организационен център Тайния централен български комитет – ТЦБК.
   
   Че под "Българския комитет" начело с Раковски, Хр. Македонски има пред вид ВНБТГХ вж. Шарова, Крумка, Любен Каравелов и българското освободително движение 1860-1867, С., 1970, 204-206.
   
   
5. Никола Хаджистоянов Балкански е роден на 20 юли 1822 г. в гр. Котел. Братята му били търговци в Букурещ. При тях той отишел още като дете и след време събрал добро състояние. Никола Балкански поддържал добри връзки с повечето революционни дейци. Мошията му в Циганка била постоянно свърталище на хъшовете. Там прекарал последните си дни и Г. С. Раковски - братовчед на Н. Балкански. В мошията на Н. Балкански била организирана и четата на П. Хитов през 1867 г. Никола Балкански починал след Освобождението в гр. Русе.
   
   
6. Панайот Иванов Хитов е роден в Сливен през 1830 г. Хайдутувал е в дружината на Г. Трънкин от 1858 г., а след убиването на Трънкин (1860 г.), бил избран за войвода. През 1863 г. П. Хитов се прехвърлил в Сърбия, където се запознал с Г. С Раковски и под неговото влияние израства от обикновен хайдутин в революционер. През 1867 г. преминал с чета в България. Начело на чети П. Хитов участвува в Сръбско-турската (1876) и Освободителната (1877-1878) война. Починал на 33 февруари 1918 г. в Русе.
   
   
7. Филип Тотю (Тодор Тодоров Станчев-Топалски) е роден през 1830 г. в колибите Гърците, В. Търновско. Хайдутувал е в дружините на Бойчо войвода, Пеньо Чернев Шипкалията и Никола Аджема. Ловен от турците три пъти, той успявал ловко и дръзко да се спаси, което му спечелва и огромна слава сред народа. Прехвърлил се в Румъния, през 1886 и 1867 година Филип Тотю преминавал с чети в България. След 1867 г. войводата живял предимно в Русия, без да взема дейно участие в революционните кроежи на българската емиграция. През 1876 г. участвувал с чета в Сръбско-турската война. Починал през 1907 г. в гр. Две могили.
   
   
8. Хаджи Димитър (Димитър Николов Кръстев Асенов) е роден в Сливен на 10 май 1840 г. Пето дете на своите родители, той от малък е възпитан в омраза към поробителите. Расъл сред спомени и песни за прочутите сливенски хайдути, Димитър с неизказана гордост обичал да слуша подвизите на своите чичовци Стоян и Добри Кръстеви и вуйчо си Желязко Палабуюков, за чиято храброст и мъжество се носели легенди. И момчето отрано замечтало да стане войвода като тях.
   
   Бурно и неспокойно било детството на Хаджи Димитър (титлата хаджи получил още на двегодишна възраст). Съвременници разказват, че още оттогава, срешнел ли турчин, очите на Хаджията се напълвали с кръв. С годините разстяла и омразата му. Заредили се случки, които накарали българите да споменават името му с уважение и възхищение. По-късно с право сестра му казвала: "То неговото не е едно, не е две. И другите ми братя бяха юнаци, ами батю Димитровото не е за изказване."
   
   След много разправии с турците Хаджи Димитър през пролетта на 1860 г. забягнал в Балкана. Сбъднала се мечатата му да стане хайдутин.
   
   Отначало двадесетгодишният Хаджи Димитър бил в дружината на Георги Трънкин, а след убиването му - в дружината на П. Хитов, комуто станал байрактар.
   
   След няколкогодишно скитане по Балкана, в края на 1863 г. дружината на П. Хитов преминала в Сърбия. Оттам, за да се свърже с Г. С. Раковски, П. Хитов изпратил Хаджи Димитър в Букурещ.
   
   Срещата на Хаджи Димитър с всепризнатия вожд на българската революционна емиграция станала определящо събитие в живота му. Поставил се на разположение на народния войвода, Хаджи Димитър станал един от неговите най-близки и доверени хора.
   
   По това време сред емиграцията господствала идеята на Раковски, че с помощта на добре подготвени от вън чети, народът ще въстане като един и ще прогони поробителите. Дълбоко убеден в правотата й, Хаджи Димитър възприема тази идея без колебания и й посвещава остатъка от живота си.
   
   Под влияние на Раковски през 1864 г. заедно със Стоян Люцканов Хаджи Димитър минал с чета в България. Начело на чета заедно с Дядо Жельо войвода и Стефан Караджа през 1866 г. Хаджи Димитър бил отново в поробеното отечество. Но и двете чети били малки по състав, с ограничени възможности. Постигнатите резултати не задоволили младия войвода и заедно със Стефан Караджа замислили подготвянето на голяма, добре организирана и въоръжена чета. Тази идея те успели да осъществят през 1868 г.
   
   По това време Хаджи Димитър е вече с ясни и оформени възгледи. "Аз съм политически хайдутин" - заявил той пред румънски министър. А от писмото му до П. Хитов от 5 март 1868 г. се вижда, че за него няма по-висша цел от тази да служи на отечеството си и че в името на борбата трябва да се пренебрегват всички лични интереси. "Кого го боли нашата рана, когато ний помежду си не се потрудим да си намерим лека?... В нищо друго няма спасение освен в съгласието и постоянството, за да докараме край на мъчителствата и на угнетенията на бедния ни народ български…" (Славов, Г. Един живот - легенда - В: сб. Хаджи Димитър. С., 1965, 72–73).
   
   
9. Тъй като ВНБТГН не разполагало със средства за въоръжаване на организираните от него чети, П. Хитов влезъл във връзка с Добродетелната дружина. На състоялото се на 5 април 1867 г. събрание на Добродетелната ружина било решено четите да се подпомогнат със средства на дружината. За 1867 г. се предвиждало да минат 10 чети. Впоследствие ръководството на Добродетелната дружина дало на П. Хитов - главен войвода на четите през 1867 г., средства само за една-две чети. От проектираните няколко чети преминават в България само тези на П. Хитов и Филип Тотю. Наскоро след тях преминава в България и четата на Димитър Топалов, организирана от Ст. Караджа.
   
   
10. Първа преминава Дунава над Тутракан на 2 април 1867 г. четата на П. Хитов. Две седмици след нея, на 15 май 1867 г., недалеч от Свищов, преминава и четата на Филип Тотю. Според предварително изготвения план, двете чети е трябвало да се съберат на Ст. планина. Тяхната цел е била не да вдигат въстание, а да проверят какъв е духът на народа и неговата готовност за борба.
    
    
11. Битката при Върбовка е станала на 20 май 1867 г. Обградена от многобройна потеря, четата на Филип Тотю (32 души), водила четиричасово сражение. Макар и да се държали геройски, четниците били разбити. Само една малка част от тях, начело с войводата, успяла да се спаси и да продължи по посока към Стара планина. Повечето от останалите четници загинали или били заловени от турците.
    
    Битката при Върбовка предизвикала силна тревога сред турските управляващи среди. Станала в момент, когато в Крит бушувало въстание, тя била схваната като начало на такова и в България. Ето защо властите взели извънредно строги мерки и всички заловени по време на битката четници били избесени.
    
    Битката при Върбовка направила силно впечатление на народа. Славата на Филип Тотю нарасла извънредно много. За него и четата му заговорили всички. Писано било в българските и чуждите вестници. В много страни се заговорило със симпатия за българския народ.
    
    Вестта за битката при Върбовка била посрещната особено възторжено от хъшовете в Румъния. Битката била описана в книгата на Ангелаки Савия "Маска долу" (Masca josue, Braila, 1868, 212 с.) Написани били специални стихотворения, издадена е била специална картина, а трупата на румънския актьр Йоргу Караджале играла с небивал успех пиесата "Боят на българите с турците под командуването на воеводата Филип Тотю". Пиесата е била играна в Браила наскоро след събитието – на 25 юни 1867 г.
    
    
12. Докато собствената чета го очаквала в Олтеница, Караджата организирал и друга чета, начело на която поставил Димитър Топалов от Карловско. Тази чета преминала през Дунава след четите на П. Хитов и Филип Тотю и била разбита в Троянско.
    
    
13. Втората българска легия се организирала през есента на 1867 г. За целта между Добродетелната дружина и сръбското правителство бил сключен специален договор. Разходите по издръжката на училището били поети от руското правителство.
    
    Но във външната политика на Сърбия настъпил обрат. Вместо подготовка за война с Турция, бил поет курс към помирение. Съществуването на легията станало неудобно. Разтурянето й обаче било затруднено поради поетия към Русия ангажимент. Затова сръбското правителство било принудено да предприеме обходна маневра. Офицерите сърби, започнали да упражняват постоянен тормоз над легистите, да унижават тяхното национално чувство. Българите реагирали и подали оставката си. През април 1868 г. легията престанала да съществува.
    
    
14. Левски е имал двама братя - Христо и Петър. От тях във втората легия е участвувал Петър. В Белград по това време е бил и Христо, който прави опит също да участвува в легията, но не бил приет. След разтуряне на легията и Петър, и Христо заминават за Румъния. За кой от двамата братя на Левски споменава Македонски не е ясно.
    
    
15. Григор Д. Начович (1845-1920) от Свищов. Бил председател на Свищовския революционен комитет. При разкритията, станали в Свищов след преминаване на Филиптотювата чета през 1867 г., Начович избягал в Румъния. Там той застанал на страната на "старите". След Освобождението Григор Начович е един от водачите на Консервативната партия. Бивал е на няколко пъти министър.
    
    
16. Никола Войводов и Цвятко Павлович организирали през 1867 г. чета, която трябвало да премине в България през сръбската граница. Двамата революционери потеглили от Браила за Сърбия с австрийския параход "Германия". Уведомена от свой шпионин, турската полиция в Русе обградила пристанището. По искане на Мидхад паша пътниците били смъкнати на сушата и полицията направила опит да влезе в парахода, но била посрещната с изстрели. Завързало се истински сражение, което продължило докато отвътре спряло да се стреля. Когато полицията нахълтала в парахода, Никола Войводов и Цвятко Павлович били в агония. Грабнати за краката, полумъртви, те били влачени из русенските улици. Убийството на Н. Войводов и Цвятко Павлович станало на 8 август 1867 г.
    
    
17. Четата на П. Хитов е влязла в Сърбия на 4 август 1867 г., след което била разпусната. Част от участвувалите в нея, между които и В. Левски, се зпаисали и участвували във Втората българска легия в Белград.
    
    
18. В Левски е боледувал тежко от февруари до края на март или началото на април 1868г.
    
    
19. Христо Мустаков е бил постоянен делегат на Добродетелната дружина в Белград.
    
    
20. Втората легия, както бе посочено, устроена от Добродетелната дружина (комитета на "старите"), около която били групирани търговци, чифликчии и др. богати българи в Румъния. Начело на Добродетелната дружина е стоял Христо Георгиев. Григор Начевич е бил изпратен от Добродетелна дружина в Белград през април 1868 г. с цел да уреди разногласията между българите-легисти и сръбското правителство. Мисията на Григор Начевич не дала резултат и легията престава да съществува.
    
    
21. За лошото третиране на българите от сръбските офицери и разтурването на легията вж. Кузманов, П. Княз Иван Кулин. С., 1971, 286–296.
    
    
22. Стефан Караджа е участвувал във Втора българска легия. От едно негово писмо до Хр. Георгиев от 5 февр. 1868 г. се вижда, че той потеглил за Влашко и напуснал легията с разрешение поради това, че повече от месец лежал в болница, без да оздравее.
    
    
23. На 29 май в местността Топчи дере в Белград княз Минаил Обретенович бил убит. Той е бил сръбски княз от 14 септ. 1860 г., когато починал баща му княз Милош. След смъртта на княз Михаил сръбският престол бил зает от Милан IV Обретенович.
    
    

Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 100 години след смъртта на автора или по-малко.