Направо към съдържанието

Записки на Христо Македонски: 3.Как станах бунтовник

От Уикиизточник
Записки на Христо Македонски — Глава 3. Как станах бунтовник
Автор: Христо Македонски


Трябваше да се крием в гората. Против студа колиба. Бяхме станали месоядни. Отиването ни в Рилския манастир. Постникът дядо Данаил. Той ни направи постници и ни облича в калугерски вехти дрехи. Раковски в манастира. Целта на неговото там дохождане. Нашата среща с него. След туй станахме бунтовници. Тръване за Сърбия да дирим Раковски.

* * * * *


Тръгнахме действително за Рила, но при такава силна потеря не беше безопасно да се пътува, затуй решихме да се крием на някъде в гората и да се неявяваме повече време, докато потерята попрестане и стане по-малко рисковано нашето преминаване до Рила. На едно място, между Разложските и Рилски планини, спрехме се в една долчинка. Цялата местност наоколо ни се виждаше непристъпна и следователно безопасна от потери. След дълги съвещания помежду си, след едно повърхностно запознаване с местността и избирането на стратигически пунктове, особени места за криене и избягване от ненадейно нападение, ние си свалихме товара и се разположихме на дълга почивка. Разбира се, че по-рано от това ние не забравихме да се снабдим с достатъчно провизия: бяхме надигнали и донесли там хляб, брашно, сирене, сол и други някои лакомства, каквито можахме да намерим у овчарите, що срещнахме. За вода нямаше нужда да се грижим, защото наблизо до мястото, където се спряхме, имаше студена вода. От към тая страна бяхме добре. Едно само ни безпокоеше – то беше студът. Есента беше отдавна настъпила и по балканските усои, за хора като нас: без дрехи и без покрив, не беше особено приятно. След полунощ ние не можахме да заспим от студ, треперехме чак до изгряването на слънцето, като че това последното да се нуждаеше от нашето треперене. Като не беше възможно да се снабдим с по-дебели дрехи, ние намислихме да направим една скрита колиба и в нея да се прибираме нощно време. Насякохме дърва завчас и ги наредихме в гората, на едно съвършено скрито и затулено място, по такъв начин, щото да не изглеждат като колиба, направена за хора, а като натрупани едно връз друго и безцелно дърва. То беше една предпазлива мярка за всеки случай. И в тая така построена колиба се въвирахме вечер и прекарвахме нощите доволно запазени от студа. Правехме си хляб в колибата от брашното и тестото печехме в огъня, поставено на камък. Всичко туй изглеждаше, както вижда читателят, първобитно, като да бяхме хора от средните векове.


Но няколко дни след като направихме колибата, ние трябваше да се загрижим за друго по-важно и по-съществено нещо за нас, отколкото беше колибата; храната привършваше и стоенето ни там без хляб беше положително невъзможно, макар и да бяхме на безопасно място и с колиба, която ни се виждаше величествен палат и в която тъй изкусно се въвирахме, така безгрижно почивахме. Гладен човек не може да стои. Тръгнахме да бием сърни и диви кози, но наша работа ли беше да припкаме по дивеча, да пушкаме из гората и да изкарваме по такъв начин нашето присъствие в едно място, което служеше за наше скривалище и неподозрителността на което ни спасяваше от гоненията на потерята и ни запазваше живота? Това е работа, казвахме си, на ловджии, непреследвани от никого; но гладът, тоя извор на много злини, не ни оставяше на мира и ние бяхме станали настоящи ловджии. Това се проточи няколко дни и ни дотегна. Бяхме станали месоядни животни, а от хляб и човешка храна чувствувахме особена нужда. По тая причина и понеже дотогава не съгледахме никаква потеря или друг човек да премине през нашия район, решихме, че трябва да отиде в Рилския манастир някой от нас, да вземе хляб и въобще да намери едно по-добро за всички ни положение, защото зимата приближаваше и нашето там стоене в Балкана беше положително невъзможно. Припомнихме си ние тогава за доброто разположение, за което бяхме чували по-рано да се говори, на постника при Рилския манастир, дядо Данаил, към такива хора като нас. Дружината мен определи.


В тъмни зори още аз тръгнах и едва на пладне можах да слезна до реката, която тече пред манастира. Съгласно упътванията, които ми дадоха за мястото, където трябваше да диря постницата, аз вървях не без предпазване. Но щастието ми помогна. Тъкмо пред постницата седеше на слънце един калугер, не много стар, и четеше някаква книга. Ми се видя много сериозен и добър человек, и аз изведнъж реших да му се открия и да искам неговата помощ и съдействие. Щом ме видя той стана прав и аз побързах да го поздравя почтително, целунах му ръката и попросих благословията му.


– При вас нарочно дохождам, отче – казах аз, и наблюдателно гледах добрия калугер.

– Тъй ли? Добре сте дошли, кой сте, откъде дохождате? – запита дядо Данаил, като ме изгледа от петите до главата и като да искаше да познае някого.


След туй прибрахме се в постницата и се обяснихме надълго и на широко. Чудесен постник беше дядо Данаил. Под калугерското расо на тоя человек се криеше един добър българин, един пламенен патриот. Той от всичко се интересуваше. Знаеше за съществуването на много хайдушки чети, даже и за тая на Стоимен войвода. Обядвахме заедно и си приказвахме така интимно, щото човек би помислил, че сме двадесетгодишни приятели. Особено се смееше, като му разказах за изваждането зъбите на Хайдаровия син и дето сме му платили двадесет гроша диш парасъ, за да не му развалим обичая.


– Що ви е трябвало да го мъчите по този начин? – казваше дядо Данаил, и затананикваше с тих и мелодичен глас някоя юнашка песен.


На другия ден рано аз мъкнех на гърба си една доста голяма торба брашно, до 30–40 оки. По тоя начин се хранехме ние от постницата на манастира и чакахме заповедите на любезния постник, който ми казваше да се крием в нашата колиба оше малко, докато поутихнат разните потери и стане по-безопасно за нашата кожа. Най-сетне, по покана на дядя Данаила, прибрахме се в килията на нашия спасител, по съветите на когото Манол Наков и аз надянахме калугерски дрехи, обявихме се за постници и останахме да живеем в килията. Там често дохождаха манастирски и правителствени стражари и запитваха дяда Данаила за нас.


– Те са постници, бягат от мирски хора, затуй недейте ги закача – отговаряше им калугерът, и те ни зяпаха отдалеч.


А ние, подучени предварително, действително бягахме от всеки друг човек и се кръстехме, както трябваше да правят обикновено постниците. Това беше хубаво средство, за да се не срещаме с други хора и по-сигурно да прикриваме своята подозрителност. Други пък, повече любопитни, тичаха след нас да ни видят, а ние бягаме ли бягаме в гората да се крием.


– Оставете ги – викаше дядо Данаил, – ще ги изгоните надалеч, та ще се изгубят и не ще могат да се върнат.


Понякога той се ядосваше и не им даваше да се доближат до нас или пък щом видим да дохожда някой при нас, той ни казваше да се скрием било в постницата, било вън от нея. И Манол се много ядосваше в подобни минути и му ставаше мъчна ролята в тия калугерски дрехи.


– Дохожда ми – шепнешком ми говореше Манол – да взема един камък и да цапна по главата тоя вагабонтин, гдето ни гони да ни види, – но пак се въздържаше, като прибавяше шеговито. – Нейсе, мъчно е, но все е по-добре, отколкото в балкана, гладен и замръзнал.


Другите ни другари се пръснаха по разни места: някои с манастирските овце, като овчари, други с кравите, а трети се настаниха по бичкиджийниците, с една реч всички се приготвихме да прекараме зимата на 1860/61 година. Ние при дядо Данаил бяхме най-добре. Понеже нямахме никаква работа, постоянно приказвахме за всевъзможни работи и почти винаги сършвахме разговора с това, че трябва да има повече българи хайдути, да работят задружно и по един определен начин. Аз много съжалявам сега, гдето не съм запомнил добре някои от нашите разговори с дядо Данаила и задето не зная нещо повече за него самия. Тоя мним постник заслужава нещо повече от едно споменаване на името му. И двамата ние се намирахме под обаятелното влияние на тоя умен калугер, гълтахме разказите му за някогашното българско царство, за нашите завоеватели, против които негодуванието ни се увеличаваше. Там в килията дядо Данаил ни съобщи за злата участ на Стоимен войвода.


През пролетта на 1861 година, не помня точно кой месец и ден беше, дядо Данаил ни каза, че в манастира дошъл един българин и искал бил да ни види. Той бил търговец, “харен търговец” и забележителен человек.


– Той иска – каза дядо Данаил, – да ви разпита за четите на Илю и Стоимен войвода и понеже тоя човек трябва всичко да знае, вие му разправете от начало и до край всичко, каквото знаете, каквото сте видели и вършили досега.


Никой от нас не можеше да се усъмни в искреността на думите му и дадохме съгласието си. След няколко минути пред нас се яви един висок человек, с черно лице, дълги черни мустаци и твърде добре облечен, като важен и богат търговец. Той ни стисна приятелски ръцете, а ние му разправихме подробно цялата тая история, която разказах дотук, както и за причините, които са ни накарали да тръгнем по гори и планини и да отмъщаваме. Преди всичко той записа имената ни, одобри и ни похвали за всичко, извършено дотогава от нас, с твърде ласкави думи ни насърчи да не се отчайваме и отказваме от да работим в полза на беззащитната рая и ни поръча да заминем в Сърбия и го намерим в Белград. Особено впечатление му направи това гдето аз, толкова млад, съм бил войвода на малката ни четица. [1]


– Там ще се приготвим – каза мнимия търговец – за голяма една работа, за високо едно народно дело. Не чета от шест души ще може да принесе на народа облагите, който той чака и от които има нужда, макар и с четите да се помага доста, защото се требят поне най-злите, пакостните и кръвопийците турци. Ние можем да направим нещо по-голямо, а това нещо ще се сполучи само когато всички работим, знаем що работим и за кого. Планът е готов, условията благоприятстват сега по-добре от всеки друг път, момчета безброй се записват от всички краища на нашето отечество и скоро ние ще строшим робската верига и не като хайдути, а като бунтовници ще възкресим България.


Той говореше на тая тема така авторитетно, така убедително и увлекателно, щото ние с Манола се бяхме обърнали само в слух. Стрйното телослеожение, твърде сериозният израз на лицето и енергичният тон придаваха на думите му особена тежест и вяра. Приказвахме доста дълго време за много неща. Той говореше почти без предпазване пред нас, защото нямаше кой други да ни слуша, освен добрият дядо Данаил. След тая ни среща с търговеца ние като да научихме нещо ново, нашият кръгозор като да се разширочи, ние разбирахме вече нещо повече, отколкото знаехме до днес. До вчера ние смятахме, че крайната наша цел е да станем хайдути и да си отмъщаваме за частни или же локални обиди, оскърбления, злоупотребления и убийства; сега ние видяхме и разумехме, че имало и друга по-широка деятелност, че е възможна такава деятелност, че има други и твърде сериозни хора, посветени да предприемат и вършат дела от по-неограничен, по-широк и по-общ характер. Думата бунтовник се запечата в главата ми. Аз не исках вече да съм прост хайдутин – да отмъщавам за себе си, за домашни и приятели, – а исках да стана бунтовник – да помогна на народа да се избави от ярема, що го притискаше и мачкаше. Хайдутин – това ми се виждаше вече твърде малко от това, що аз усещах сега, че трябва да се прави от ония, които се посвещават на народните дела, между които аз гордо и самодоволно причислявах и себе си.


– И така – прибви търговецът – ще ви чакам в Белград. Мен ме казват Раковски, запомнете добре. Като дойдете и слезнете в Сърбия, още на първата погранична или полицейска власт обадете, че при мен дохождате и каквото ви каже тя, направете го – тя ще ви улесни и съдействува, за да ме намерите. Така идущата зима ще прекараме заедно в Сърбия. Пазете да не убивате мирни турци, българи не закачайте, а безпощадно гонете само лошите турци. За сега сбогом!


След това Раковски ни даде пет жълтици и ни остави, като влезна и се изгуби в манастира. Ние веднага заобиколохме дяда Данаила и го молихме да ни разкаже нещо повече за “търговеца” Раковски. Калугерът не можеше да не удовлетвори любопитството ни. Преди всичко той ни разправи, че Раковски не е никакъв търговец и че с това само се прикрива незабелязано и безопасно да путъва. В Рила той дохождаше винаги като търговец.


– Целта на сегашното му дохождане тук – каза дядо Данаил – е да събира такива момци като вас, за да принесе голяма полза на народа. Ех, защо не съм аз сега на вашите години, прибави калугерът, като климна няколко пъти с главата си. – Има чудеса да стават, бързайте момчета, тичайте юнаци!


С особено въодушевление говореше дядо Данаил, а ние покъртени и слисани от всичко, което видяхме и чухме, мълчахме вече и всеки на себе си и за себе си мислеше и разсъждаваше.


Щом настъпи лятото на 1861 година, ние съблякохме калугерските дрехи и като се добре въоръжихме и стегнахме, тръгнахме към Стара планина за в Сърбия. Не можеше да стоим повече в манастира, защото през лятото дохождат повече външни хора, а искахме да освободим вече дядо Данаила от грижите му за нас, пък и трябваше да идем в Сърбия и да дирим Раковски. Цялото лято ходехме по Стара планина, като избягвахме да срещаме когото и да било, освен овчари от които вземахме хляб. Потеря подире ни нямаше, но и ние се пазехме и не се явявахме навсякъде. Вървяхме полека, а повече почивахме. Никакво особено приключение не се случи, пък и ние не дирехме приключения, защото бяхме престанали да бъдем хайдути, ние бяхме вече бунтовници, които отивахме да се пригитвим за открито да се сражаваме. Това ни се виждаше вече по-кавалерско, по-мъжествено, по-нравствено; по тоя начин ние се обявявахме да действуваме не сами за себе си, а от името и за ползата на всички българи, от името на цяла България. То е наистина по-рисковано за нашия живот, но ние бяхме вече убедени патриоти, достатъчно силни и поносливи, за да можем да преодолеем всички мъчнотии и да помогнем на делото. От нас се искаше силни мускули, пъргавост, лекост и решителност, а това ние имахме в изобилие и можехме да го дадем. И така, без да се бием и гоним с някого, ние стигнахме на сръбската граница благополучно.


Бележки
  1. По това време Хр. Македонски е бил на 26 години.


Обществено достояние Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 100 години след смъртта на автора или по-малко.