Записки на Христо Македонски: 24.Край
| Записки на Христо Македонски — Глава 24. Край Автор: Христо Македонски |
В Баня. Четата на Стоянов от Копрившица. Генерал Черняев пред моето знаме. За барут и пак пред подполковника Николича. Реорганизирабето на българските чети в редовна войска и нашето освобождение. Едно писмо от Ст. Берона. Пред Руско–турската война.
- * * * * *
Хорватович ни остави в Баня в авангард пред турските батареи. Един ден той ме повика и ми каза, че генерал Черняев щял да организира нашите, български чети в батальони, затова ми рече, че ще остана в Баня още няколко дена и след туй ще отида за Делиград. След ден–два сам Хорватович замина за Делиград, а на негово място остана полковник Любомир Узунмиркович с адютанта на Черняева г. Лаврентия. Като имах пред вид заповедта на Хорватовича, представих се един ден на неговия заместник, препоръчах се и го помолих да ми яви дали не е дошъл деня да тръгна за Делиград…
Казаха ми пак да остана още в Баня, а Панайота и Желя пратиха на Езеро, в манастира св. Стефан и св. Архангел.
В Баня пристигна руският капитан Протопопов с 800 души българи и се спря на лагера до моята чета.
След два часа вдигнаха четата на Протопопова и пратиха я за Делиград.
Щом замина Протопопов, пристигна друга една доброволческа чета, под командата на Стоянова, българин от Копривщица, поручик в руската войска. Четата броеше 1200 души. Със Стоянова беше и поп Енчев и други неколцина още офицери българи, в руска служба; пренощуваха в лагера и утринта искаха да заминат за Делиград. Моите момчета се разбунтуваха, защото искаха и те да заминат вече за Делиград, заедно с другите от четата на Стоянова. Най-сетне се нареди, щото и аз с четата си придружих Стояновата чета до Делиград. Придружи ни и Найден поп Нилов. След това отидохме при Панайотовите момчета, за да се видиме. В това време дойде в Делиград и генерал Черняев. Понеже някои са му разправили, че знамето на моята чета е старо, а може би и защото съществуваше въпросът за знамената на българските чети в Сърбия, той поиска да го види. Това ми направи голямо впечатление. Ние веднага се наредихме и чакахме да се яви генералът. Момчетата не знаеха как повече да се гордеят, когато генералът се яви, свали си шапката и целуна знамето. След това прегледа нашето отделение. С честта, която генерал Черняев направи на моето знаме, като че се повдигна отново въпросът на знамената на ония български чети, които носеха български знамена. Подит туй излезна пред нас щабният началник Комаров и ни каза да се установим на полето, близо до щаба. Стоянов с другите офицери беше заминал тогава за Белград, а ние още не бяхме си отпочинали, когато дойде при нас Иван Георгиевич, стария полковник и държа ни една прекрасна реч, като спомена за историческото минало на Делиград, за българските юнаци и за предстоящето дело, предприятието против една друговерна нация, мъчителка на славяните.
Понеже на 8 август стана голямо сражение при Алексинац, дадоха заповед да тръгнем за бойното поле. По причина, че нямаше офицерите от Стояновата чета, аз и Найден поп Нилов взехме под своя команда и тая чета и се упътихме с 2200 души…
В Алексинац нашите чети ги преорганизираха в редовна войска и ги туриха под командата на офицери още същия ден. [1] Найден поп Нилов като офицер се прие и в новата организация; също се прие и капитана от моята чета Леонида Леон. На мене дадоха декорация и ме освободиха. След това аз си взех само знамето и се приготвих да отида за в Румъния, за да събирам други момчета доброволци, както ми беше заръчал генерал Черняев. По същия начин освободиха и другите войводи. Найден поп Нилов беше заминал на дясното крило с момчетата си и там, на позициите, го смъртно раниха…
После научих, че след няколко дена Найден поп Нилов умрял. Най-сетне на 14 август заедно с Никола Живкова тръгнахме за в Пожаревац, от гдето аз сам заминах през Кладово за Румъния.
След завръщането ми е Румъния аз бях натоварен от г. Ст. Берона да занеса следующето писмо на генерал Кишелски [2] в Белград и да се хвана отново за работа по народните дела. Но тъй като генералът беше заминал за Русия, аз се върнах назад в Румъния, а писмото остана у мен. Понеже това писмо се има известен интерес, аз го помествам тука. Ето що гласи то:
Нъмоло[а]са, 27/врия 1876 г.
Любезни приятелю,
Години от как не съм те видял и кога[то] не съм ти писал. От Хр[исто] Македонски, който от 7 години е при мене, и сега дохожда пак там, и когото ти препоръчвам като добър юнак и верен.
Научих се как си произведем на висок чин генерал. Като ти честитя от сърце, желая да стигнем ония дни, кога[то] България, милото наше отечество, освободена от Дунава до Бяло море, от Адриятика до Понтат да ти даде първия чин на български фелдмаршал.
Гледай брате Кишелски дано можеш да органисаш събраните тамо многобройни българи на едно особ[е]но тяло, за да се вижда и чува особ[е]но тяхното действие. Не може человек отсега да предвиди кое направление ще [в]земат работите за нас. Истина е, как свирепствата турски в България произведоха голям шум в[ъв] [в]сичка Европа, и нанесоха най-голяма омраза на турското правителство и [в]сичките сили [са] съгласни да направят България като независима. Не знаеме обаче какво ще стане, защото в деня, когато ще се почне нареждането на работите, ще се видят мъчнотиите. Въпроса сръбски, [х]ерцеговински, бос[не]нски и черногорски, лесно се решават, но нашият е живот или смърт за европейска Турция. Ний сме сърцето. Ний тряб[в]а да я изместим. Затова тряб[в]а и военно да се приготвиме и с го[ля]м[а] памет да работим. Цанков [3] и Балабанов [4] тряб[в]а да увядават [5] навред как в деня кога[то] се състави България целокупна, от колко българско население има в Македония и Тракия, ще приемне [в]сичкият турски дълг и ще е кадърна да го изплати. [6] Колкото [че] досега плащахме на турско[то] правителство, не е било нищо споразмерно с колкото ни [в]земаха силом, като речи почти [в]сичките турци живееха от пот[т]а на горкия българин. С една реч, българската работа мъчно ще се нареди. Ний сме най-многобройни, нам принадлежи най-голямо пространство, ний тряб[в]а да [в]земем и голям товар. Жално ми е като съм много объркан с много мошии, че годината [е] много лошава [и] не ми прощава да до[й]да да Ви видя и не мога какво[то] желая – да до[й]да с голяма помощ на наш[и]те братя. Заръчах на Браила 200 контоши зимни. 100 тряб[в]а вече да са готови – другите по-после. Ще се изпратят право до Вас.
Бог да Ви е на помощ.
Ви поздравявам по Колю [?]
Ваш приятел
С[тефан] Р[усков] Берон
Когато Русия обяви война на Турция, [7] аз бях болен, но при всичко това искаше ми се и пак русите да придружа, против народния тиранин. След, след всичко това, което до тук разказах, след всички тия страдания и мъки, които преминаха през главата ми, иска ми се да съм пак млад, да намеря пак такава борба и да се впусна, да се предам на нея от душа и сърце. Не зная дали има нещо по-приятно, по-възвишено от подобна работа и труд за общото, на народа и отечеството добро. Един само спомен от миналото, е голямо утешение за мене; това, което аз съм досега завършил, струва цял живот за мене; при тия спомени душата ми потъва в едно блаженство, което аз не мога нито да определя, нито да изкажа, нито да обясня. И да знаете колко струва едно възпоминание!… – Повече от всички светски блага и от всички надежди на тоя свят.
Не ми жално за друго, освен за младините. Но ако аз не мога по неизменните природни закони да работя и днес както досега, ще се утешавам с мисълта, че младите, новото мило поколение, надеждата на отечеството, ще продължи с достойнство борбата за неосвободената част от нашето скъпо отечество, както е възможно, както го изискват обстоятелствата и както би било най-добре. – Дано в скоро време желанията ми се изпълнят и надеждите народни се осъществят. Дано!
ЗНАМЕТО НА СТЕФАН КАРАДЖА
За да не остане и най-малкото съмнение, че знамето, което притежавам, и ликът на което следва, е онова също знаме, кето е носил Ст. Караджа и под което неговата чета се е сражавала през 1868 г. с турците по Ст[ара] планина, нека се прочете приложеното на следующата страница свидетелство:
СВИДЕТЕЛСТВО
Долуподписаните жители, живущи в град Браила (Румъния), удостоверяваме чрез настоящето свидетелство, че знамето, което се намира днес в г-н Христо Никола Македонски, е работено от госпожа Султана Русевич в 1866 година и дадено на Войводата Стефан Караджа.
Браила 13/25 юлия 1896 год.
(подп.) Султана Русева
Jilie Ruse
Апостол Русев
Георги Петрович
Х. Сему Iванов
А. Георгиевич
Георги Николаевич
Х. Вулчов
Апостол Христофоров
G.G. Mihail
Настоятел на Българската община: Хаджи Стефан Димитров.
- Бележки
- ↑ По предложение на Българското централно благотворително общество (БЦБО) в Букурещ от отделните български чети трябвало да се образува по-голям отряд. През м. август 1876 г. в Делиград била сформирана "Руско–българска доброволческа бригада" под командуването на руски офицери. В тази бригада се включили и българските чети, а на войводите П. Хитов, Ф. Тотю, Хр. Македонски и др. било възложено да заминат за Румъния и да съберат допълнителен брой доброволци.
- ↑ Иван Попкиров Кишелски от Котел. Участвувал като доброволец в Кримската война (1853–1856), след което останал на руска военна служба и достигнал до чин генерал. По време на Освободителната война е бил на разположение на временното руско управление в България. Автор е на "Ръководство за успешен бой с турците" (1876) – първа българска военна книга.
По време на Сръбско–турската война Иван Кишелски си дал оставката, за да може да работи по-свободно за българската кауза.
- ↑ Драган Цанков.
- ↑ Тодор Балабанов.
- ↑ Уведомяват.
- ↑ След Априлското въстание българската буржоазия в Цариград се разделила на две групи. Първата от тях (Д–р Ст. Чомаков, Иванчо Пенчович и др.) застанала на туркофилски позиции, а сругата (екзарх Антим I, М. Балабанов и др.) – направила опит да постави българския въпрос пред европейските правителства. Съставен бил меморандум, с който се искало освобождението на България. Делегация от двама души – Драган Цанков и Марко Балабанов, заминала тайно от Цариград и посетила Виена, Париж, Лондон, Берлин и Рим. Накрая двамата делегати заминали за петербург, където били приети от руския император. Александър II уверил Цанков и Балабанов, че ако европейските правителства не гарантират правата на българите, то Русия ще си послужи със сила.
- ↑ Става дума за Освободителната руско–турска война (1877–1878), която била обявена на 12 април 1877 г.
|
Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 100 години след смъртта на автора или по-малко. |