Записки на Христо Македонски: 20.Избавлението

От Уикиизточник
Направо към навигацията Направо към търсенето
Записки на Христо Македонски — Глава 20. Избавлението
Автор: Христо Македонски


Сбогом на гостоприемната Света Гора. Червените риби. Мъчнотията да си изкараме паспорти в Цариград. В префектурата. Един черкезин позна Илия. В Руското посолство. За нашите 12 затворени другари. В парахода и неизчерпаемият чай. В Одеса и нашият страх да се обадим. В гостилницата. Нашето откалугеряване и запознанството с хората. Другарите се разделят. Моето връщане в Румъния и постоянно гонение. Приемането ми в мушията на Берона и моето спасение. Две думи за Берона.

* * * * *


Един ден отец Климент ни каза, че в Крит имало въстание [1] и че ако искаме, случаят е добър, можем да заминем и да се спасяваме. Това и чакахме. Не ни беше зле в манастира, но хъш калугер става ли? Определихме, че ще тръгнем за Русия и молихме отец Климент да нареди, за да бъдем улеснени в туй пътуване, като се погрижи да ни качи на някой руски параход. Игуменът и отец Климент искаха да ни снабдят още от Света Гора с паспорти, но нямаше тогава турския чиновник, та ни дадоха по едно свидетелство, удостоверяващо, че сме били манастирски прислужници, начиная от април 1868 година насам. Тая дата прикриваше още един път нашето минало. След това дадоха ни 12 жълтици, а също дрехи и други подобни предмети, от каквито имахме нужда. Когато се приготвихме да тръгнем, игуменът дойде да ни направи визита и да ни каже сбогом. Той се извиняваше за невъзможността да ни посрещнат по-добре и ни молеше да извиняваме за неудобността и неприятностите, на които, по необходимост сме били подложени. Разбира се, че ние се удивлявахме на добротата на тия калугери, които при това и извинение просят от нас, когато това трябваше ние да направим. Благодарихме им както можахме, сбогувахме се сърдечно с любезния игумен, а също и с разумния и патриотичния отец Климент и оставихме манастира, който се оказа извънредно гостоприемен към трима хъшове, жестко гонени. Точно на 12 февруари 1869 година се качихме на един френски параход от манастира Св. Панталеймон, казахме сбогом на Света Гора и се упътихме за Цариград. Забравих да спомена по-горе, че пушките и дрехите хъшовски оставихме в манастира; само револверите си взехме със себе си. Отец Климент ни препоръча на Николай Палаузов, [2] но понеже не рискуваше да пише писма и да ни го даде, за да му го занесем, даде ми едни шише с риби, един особен род, които се казват, ако не се лъжа, златни риби.


– Това е писмо, – казваше отец Климент. – Кажете Палаузову много здраве от мене, дайте му шишето с рибите и недейте се грижи повече; той ще ви приеме, ще ви нареди и оправи във всичко.


Понеже параходът дохаждаше от Цариград и отиваше за Солун, та после щеше да се връща за Цариград, ние пътувахме, тъй да се каже, назад. В парахода никой нищо не подозираше и не можеше да подозира, та и нищо не ни се случи. Даже в Солун, където параходът се спря за няколко часа, аз излязох, вървях по познатите ми улици, намерих нашенци и изпратих у дома разни подаръци, купени със светогорските жълтици.


Стигнахме в Цариград и слязохме в рускиq метох. На другия ден отидохме в българската черква във Фенер, [3] с цел да намерим там някой българин, че да го задължим да ни изкара паспорти. Там намерихме един поп, когото решихме да сметнем за наш еснаф по външност поне и му разправихме всичко подробно. Попът се оказа страхлив човек. Той ни каза, че сме били шпиони, че нищо не знае за никаква чета, че той си е верен рая на султана и че трябва да се махнем отпред очите му, защото щял да се отнесе до полицията. Излишна предпазливост ли беше това, или попът имаше право да подозира? Ние скоро–скоро очистихме Фенер и се прибрахме на сигур в метоха.


На втория ден излязохме пак, но отидохме към брега, като се разговаряхме на български. Едно тютюнджийче българче, което имаше там дюкян, ни дочуло как си приказваме, спря ни, пита ни как сме, откъде дохождаме и къде отиваме. Като му казахме, че идем от Св. Гора и че заминаваме за Русия, но че като странни и неопитни да си изкараме паспорти, молим го да ни услужи, той ни успокои, като ни каза, че това не е било толкова мъчно нещо. Сетне то ни прати да отидем в униятската черква и там да търсим и намерим някой си Димитър Самоковлията, който бил някакъв в черквата и можал да ни искара паспорти. Тютюнджийчето беше родом от Казанлък, както ни казваше то само.


Намерихме Димитър Самоковлията и се пазарихме да му платим и тримата по един минц за труда му, като си платим само паспортите. Но бай Димитър не беше прост и за да не даде от трите минца на префектурата, поиска ни и взе още едно бяло меджидие, за да го даде на чиновника, който приготовлява и издава паспортите. Ние му дадохме и това меджидие и намигахме като простаци. Кой му гледа тогава парите, пък и нямаше какво да се прави. При все туй ние бяхме благодарни от тоя Димитър. Както и да било, той държеше нашите светогорски свидетелства, направи едно поръчителство от униятската черква, удари черковния печат и отидохме в префектурата. Щом влязохме в стаята, ние се смаяхме от удивление и уплаха: стените на стаята накачени с портрети, между които познахме лицата на мнозина от своите нещастни вече балкански другари, а също и нашите. Смръзнахме от страх, а вярвахме да сме се боядисали веднага и тримата, и един опитен чиновник сигурно би открил бунтовниците под калугерското расо. Но бай Димитър, който пръв влезна в стаята, каза едно добро утро на турски, припна да се ръкува с чиновника, комуто тайно пусна в ръката нашето бяло меджидие и го помоли учтиво, но с твърде приятелски тон, да издаде на нас, кешишите, по един паспорт, колкото е възможно по-скоро, защото той бил бързал и нямал време да чака. След това Димитър си излезна. Толкова му беше трудът. Не зная защо той толкова скоро ни остави, но аз мисля, че той направи това от страх, да не се опомним ние и да искаме трите минца назад, които ахмашката му дадохме за един нищожен труд от негова страна. А пък ние, които бяхме готови да дадем още по пет минца, зяпаме в чиновника и с нетърпение чакахме паспортите. Турчинът, който ценеше доброто приятелство на Димитър Самоковлията, взе поръчителството и за твърде кратко време приготви паспортите, като ни погледна по веднъж–дваж, за да отбележи чертите ни в паспортите.


С паспортите в ръка ние изхвръкнахме из префектурата и благодарихме богу, задето преминахме и това митарство без особена неприятност. След това ние решихме да се поразходим из Цариград. Не помня на кое място беше, когато пред нас се изпречи един черкезин и на турски език, с доста фамилиарен тон попита:


– А бе, Илия, кешишин ли си станал? Откъде идваш сега?


Той живял в Никопол и твърде добре се познавал с нашия другар, даже водили нещо като приятелство. Ние смръзнахме и с нетърпение чакахме да чуем отговора на Илия.


– Както виждаш… от Света Гора идвам сега, – отговори Илия тихо и спокойно.

– Ами отдавна ли си там? – наивничко попита черкезинът.

– От една година насам, ако не и повече, – изхитри Илия и се отдалечихме.


Тоя случай ни накара, та върнахме бай Илия в метоха, а ние с Пенча продължихме да се разхождаме из столицата на султана, на когото 128 души искаха да разтурят царството. Понеже за другия ден имаше параход за Русия, а именно параходът "Константин", отидохме в руското посолство, за да ни заверят поспортите, както това беше наредено и се изискваше тогава. На вратата отвътре стоеше един гавазин в турско облекло; той беше българин и се казваше Христо, [4] същия този, който сега е телохранител на Н.Ц.В. княза. Щом влязохме в канцеларията, аз познах Никола Караконовски, заедно с когото бяхме в Белградссата легия и с когото живеехме заедно в една стая там, в хотела "Три Шарана". Рекох му да се обадя. Приближих се към него и го настъпих нарочно, но той, като видя, че аз и пардон не му казах в извинение на настъпването, изгледа ме сурово и сърдито. Щом ме погледна, аз хванах джуката на устата си, завъртях главата си и той се сети. Хващането устата и завъртяването на главата бяха ни знак, парола на Белградската легия, и това нещо беше известно на всички ни тогава, а в това число и на Караконовски.


– Кой си ти?

– "Три шарана", – отговорих аз.


Караконовски веднага стана прав, хвана ме за ръката и ме заведе в една стая, където дойдоха и двамата ми другари. Разказахме му всичко. След това той повика брат си доктора, [5] който заедно с Игнатиев, [6] тогава руският посланик, дойдоха да ни видят и разпитат. Сега не си спомням добре какво ни питаха повече в посолството, но зная, че погледнаха на нас с добро око и се погрижиха за нашата сигурност. Веднага ни визираха паспортите и ни казаха по-скоро да вървим, защото след малко параходът щел да тръгне. До парахода ни придружаваше и човек от посолството, но отдалеч.


Щом дойдохме до брега, преди още да влезнем в парахода, минахме да видим Казанлъчанчето и като го заклехме, дадохме му 12 бели меджидиета, със задължението да ги даде на 12-те затворени наши другари, които, както ни казаха в Света Гора, са били докарани в цариградските зандани. То се кълнеше и се обещаваше, че ще изпълни желанието ни без друго. Христо Николов Шипкалийчето, [7] който беше избягал от Акия, и той ми каза, че в цариградските зандани действително са получили 12 бели меджидиета от някое казанлъчанче. Значи то си изпълни обещанието. Когато му се обадихме и му давахме 12 бели меджидиета, то се ядосваше защо да не сме се обадили по-рано, та да събере и за нас пари, защото, прибави то, и тук има патриоти хора. Ние му благодарихме и го оставихме.


Влязохме в парахода без никакво прпятствие. По съветите на Караконовски ние си взехме билети от първа класа. Щом се наредихме, донесоха ни чай по една чаша. Изпихме го с удоволствие. След това веднага ни дадоха още по един. Ние не искахме, но понеже го донесоха, рекохме да изпием и него. Но какво беше нашето удивление, когато ни донесоха и трети чай! Опитахме се да се обясним с прислугата в парахода, но защото искахме от предпазливост да говорим само на български, а прислугата още не беше научила нашия език, останахме необяснени и затова дигнахме чашите да пием. Друг един пасажер в парахода, разбираше положението ни, но, види се, си правеше удоволствие да ни гледа как се потим и пием без сметка чай. След това дигнахме отново чашите и ние въздъхнахме свободно; но не се мина и десет минути, когато четвърти чай ни сложиха. Не се отчаяхме. А пот капе от лицата ни, зачервили сме се като раци и в недоумението си не знаем какво да правим. След четвъртия дойде пети, а след него шести, и ние мислим, че началството на парахода иска нарочно да ни удави с чай, вместо да ни хвърли в морето. Боже мой, не можем да си помогнем! От това убийствено недоумение ни искара пак другия пасажер, като ни обясни, че докато лъжицата стои в чашата, те все ще наливат, а ние все ще се потим в ахмалъка си. Прибързахме да извадим лъжиците от чашите и се спасихме, но колко се смяхме после на това наше незнание.


На втория ден стигнахме в Одеса. Там, на брега, ни посрещнаха мнозина българи, повечето студенти, очевидно по-рано предуведомени от някого зарад нашето пристигане там. Всички ни заобиколиха и ни питаха дали ние сме избавените от четата на Караджата и Х. Димитър, но ние се спотайваме и отказваме. Навикнали вече в продължение на шест месеца да се крием, предрешаваме и преструваме, не смеехме, нямахме кураж да се открием и в Русия. Отидохме в една гостилница да ядем, но българите не ни оставиха на мира, дойдоха три–четири пъти да ни питат дали не сме ние избавените.


– Имаме известие, – казваха те, – и не може да не са пристигнали тримата избавени от четата.


Особено един по-възрастен човек страшно ни хокаше и всякак ни подзимаше и увещаваше, но ние продължавахме да се инатим и крием, все отричаме, зашото страх ни беше да се обадим, но от какво се страхувахме и ние сами не знаем.


– Що се криете бе? Тук е Русия, обадете се да се не скитаме напразно.


Пък искаше ни се да видим първо Палаузов, да чуем неговите наставления, че съобразно с тях и да постъпваме. Сега се намирахме в недоумение и като се хванехме за отричането, продължавахме отчаяно в това направление, без да обръщаме внимание на молби и уговарвания. В това време вратата на гостилницата се отвори и се подаде Иван Цанков, тоя същият, който щеше да дойде с нас (виж "Минаване на Дунава"). Щом го видяхме, устата ни се развързаха, радост обля сърцата ни и ние скокнахме от горе му, като извикахме в едно гърло и тримата: – "Ние сме тримата". Прегръщания, целувки, сълзи... в изобилие. След това всички намиращи се там българи се ръкуваха с нас, поздравяваха ни и се учудваха за всички понесени от нас лишения и страдания. В скоро време се научиха и други българи, дойдоха в гостилницата и последната заприлича на хъшовски свърталище, където всичкият интерес се съсредоточаваше в нас тримата. Това внимание към нас от всички българи и руси особено ни радваше и в тоя момент приятно ни беше и самодоволно се любувахме на обкръжаващите ни. Като забравяхме и прощавахме за всички мъки и страдания, които дотогава бяхме прекарали и претеглили.


От гостилницата всички българи ни заведоха в хотела на един българин, който преди да стане хотелиер бил войник при Садък–паша [8] и който се казваше Христо (прекорът му не помня) от Сопот. В тоя хотел черното расо бе победено от гражданските дрехи. Иван Цанков изкара чизмите от краката си и ги даде мен, също и други дрехи, които той имаше в хотела, където преживяваше. Другите българи не останаха по-долни от Цанкова, а особено един господин, който се казваше Кереметчиев. Той излезе от чаршията и се върна с цял товар разни дрехи, които раздаде и на трима ни. Калугерските дрехи съблекохме, а нашите благодетели ги захвърлиха презрително нанякъде. За един час време ни преоблекоха изцяло и като пашкули се излупихме от калугери в почтени граждани. Свободно въздхнахме в новите си дрехи, защото ни беше вече омръзнали да отговаряме на миряните: "Бог да те благослови", което трябваше да правим по задължение на дрехите на мнимия сан, що външно изглеждаше да имаме. Пенчо и това задължение не изпълняваше както трябва. Той никога нямаше търпението да каже цялото: "Бог да те благослови", а изговаряше само първата дума: "Бог"…


Явихме се с рибите и при Николай Палаузов, който ни посрещна извънредно любезно и се погрижи зарад нас през всичкото време, което прекарахме в града му. В Одеса престояхме 28 дни, през което време ходихме постоянно на гости по български и руски къщи, ядохме, пихме и за всичко нищо не платихме. Даже нещо повече: когато решихме да оставим Русия и да се погрижим сами за своя поминък, Палаузов, Кереметчиев, Цанков и други дадоха ни по сто рубли и на тримата. Последните няколко дни наред ние се съветвахме и определяхме кой накъде ще върви. Пенчо реши да отиде в Бруса, където се намираше тогава баща му; Илия се услови при един търговец и замина веднага за Петербург още когато ние бяхме в Одеса; и аз, понеже знаех румънски, реших да дойда в Румъния, където имах доста приятели и познати, с помощта на които се надявах да се настаня на някаква работа и да изкарвам прехраната си.


Както и да е, един ден взех си сбогом от добрите си приятели, на които не знаех как да благодаря за добрините към нас, и тръгнах за Румъния. Тогава нямаше железница и за това трябваше да пътувам с кола. Когато пристигнах в Галац, в джоба си имах всичко 80 стотинки, но случайно, още щом слезнах от колата, срещнах се с Димитър Енюв от Тулча, твърде добре мен познат още от Белградската легия. Понеже беше пладне, той ме покани да отидем да ядем, но аз шеговито му забелязах, че може, но ако му бъда на гости, защото нямах пари. Отидохме в хотела на Петър Софийски, където ядохме, пихме и си приказвахме братски за всичките ни патила. Там дойдоха Рафаил Танасов и Георги Казаков, които бяха в галацкия клон от българския комитет. Аз исках техните наставления за начина, по който да започна работа, а те още вечерта наредиха едни угощение в моя чест, където бяха повикани още мнозина българи. Разноските за това угощение даде Тома Хитров, сегашният фотограф в София, който беше от народните хора, както това е добре известно. На другия ден целият град знаеше за моето избавление и завръщане. По тая причина трябваше да ходя другаде. Там ми дадоха няколко гроша и скоро тръгнах за Браила.


Но там друго нещастие: по донесение на турски шпиони Мидхат–паша [9] телеграфирал и искал от румънското правителство да ме хванат и предадат на турската власт. Положението ми беше опасно. Приятели ми съобщиха това тъкмо тогава, когато бях при Д. Войников, който взимаше бележки за делата и участта на четата, за да ги печати. Веднага оставих Войникова и по съветите на приятели тръгнах за Букурещ и там да размисля какво да правя. Минах през Плоещ, където видях Райча Попов от Габрово, на служба тогава там, брат на Ванката. В Букурещ веднага приятелите ме снабдиха с един сръбски паспорт, искаран от тамошното сръбско консулство, и станах Христа Николич, родом от Белград. Но защото мислех да се спра и заловя за работа в Браила, веднага се върнах в тоя последния град. Освен това там имах аз и повече познати. Щом слезох в Браила, стражари ме уловиха и ме представиха на началника си, който беше българин. Той се казваше Костаки Бакалбаши от Свищов, който, като знаеше работата, прегледа сериозно уж паспорта ми и ме исвободи, като казваше на румънски, че аз съм бил сърбин, а не Христо Македонски. Сетне се обърна към българите, които бяха дошли в полицията да ходатайствуват и въобще да се погрижат за мен и каза на български:


– Махайте го оттук по-скоро.


Приятелите Бойко Нешов от Копривщица и Иван Балкански от Сопот ме взеха под свое покровителство и ми се обещаха да ми намерят някъде работа, като ме закриват от полицията. Бойко Нешов като съратник (той беше в четата на Панайота, 1867 година) не можеше да ми не помага във всичко. Един ден Бойко Нешов и Балкански ми дадоха едно писмо и заедно с Иван Константинов от Сливен (той беше гонен като съучастник в четата на Панайота), отправиха ни за мошията на Стефан Берон. Щом прочете писмото, Берон се позасмя малко и започна да ме разпитва за името, презимето и пр.


– Абе, да не си от бандата на Хаджията и Караджата?

– Няма защо да крия от вас, – отговорих му, – от тях съм.

– Добре, ще те приема, но ще направиш предварително едно кръщение – та няма да се казваш Христо Н. Македонски, а Христаки Николау. С една реч, ще се порумънчиш малко и свършено. То е доста за прикриване и от полиция, и от когото и да е другиго.


Оказа се, че Берон бил един народен човек и вместо да ме приеме само за прехраната, както предполагах и скланях, той ме назначи за ревизор в мошията си, със заплата доста голяма. Та в мошията му не бях само аз: там, се настани на работа и Иван Константинов, който дойде заедно с мен, но и други 20–30 души всякога се намираха и хранеха безплатно, или пък се намираха на някоя работа с добри заплати. Гони ли те полицията, иди при Берона; търсиш ли работа, иди при Берона; останеш ли без средства и без хляб, търси Берона. Мошията на Берона беше едно свърталище, но едно сигурно свърталище на всички ония, които бяха посветили живота си за народната свобода и права. И Стефан Берон никога не е отклонил една молба на българин, било за пари, било за друга помощ и съдействие. Неговото участие в народните работи преди и след Освобождението е известно на всички, които са боравили с тези работи, и всички това би трябвало един ден да се опише и разкаже, което описание ще служи за допълнение историята на борбата на българския народ за освобождението. Стефан Берон е родом от Котел и сега е на около 70 години. Той е работил и помагал на Раковски, Каравелов и др. За всеки даден случай към него се обръщали за пари и е събирал пари от разни хора, като жертвувал той най-много. За Котел е дал 5000 лева, за Сръбско–българската война е похарчил 60 000 лева, дадени от него и събрани и от други лица, като е държал едно отделение санитари с всичките им принадлежности. Помагаше и на други градове. Когато след Берлинския договор [10] се събра в Търново Първото българско Народно събрание, [11] той е бил определен, заедно с г. Ив. Ев. Гешов, да отиде и да моли европейските кабинети да не разединяват българския народ, но после отидоха г.г. Цанков [12] и Балабанов. [13] В Мошията на Берона намерих и Ачо Пиперков от Сопот, който беше избягал, преди нашата чета да дойде на Бузлуджа. Той избягал, след като направили това 14 души. Това той е направил, защото е видял несъгласията на четата и не е искал нито с четата да остане, нито с 14-те да отиде. Той отишъл в Габрово, откъдето приятели го прекарали до Сопот при баща му, който го скрил и като му искарал поспорт на името на друго лице, прехвърлил го във Влашко благополучно. Та с тоя Пиперков имахме случай, значи, да другаруваме и като бунтовници, и като прости работници за изкарване прехраната си с труд и пот. Той работи там, спечели някоя и друга пара и после преминал в България, където още във времето на руската окупация [14] неговите слуги румънци го убили зарад парите му.


Бележки
  1. Критското въстание избухва още през есента на 1856 г. и продължава до пролетта на 1869 г.

  2. Николай Христофорович Палаузов от Габрово е един от видните българи в Одеса, по чиято инициатива през 1851 г. е било образувано Одеското българско настоятелство. Попечител на Габровското училище. Поддържал връзки с множество руски дейци, с цел да ги спечели за българското дело.

  3. Квартал в Цариград, където се е намирала и Гръцката патриаршия.

  4. Христо Карагьозов.

  5. Д–р Васил К. Караконовски.

  6. Граф Никола Павлович Игнатиев (1832–1908) е бил руски посланик в Цариград от 1864 до 1877 г. Горещ славянофил той бранел ревностно интересите на българите.

  7. Христо Патрев.

  8. Става дума за полския писател Михаил Чайковски (1804–1886), който през 1841 г. емигрирал в Турция. Там Чайковски приел изляма и турското име Мехмед Садък, а по-късно и военен чин – Садък паша. През 1853 г. създал Казак–алай (Казашки полк), в който се приемали за служба предимно християни – турски поданици. Казак–алая бил разформирован след Освободителната война (1877–1878 г.).

  9. Митхад паша (1822–1884) бивш валия на Дунавския вилает със седалище в гр. Русе, а след това председател на Държавния съвет и велик везир. Митхад паша е бил върл противник на българското национално освободително дживение.

  10. Берлинският договор е подписан на 1 юли 1878 г. и с него се ревизирал сключения на 19 февруари 1878 г. Санстефански мирен договор. С Берлинския договор България се разкъсвала на три части.

  11. Учредителното народно събрание е заседавало от 28 април 1879 г.

  12. Драган Цанков.

  13. Марко Балабанов.

  14. Става дума за временното руско управление на България след Освобождението. Временното руско управление трае до юли 1879 г.


Обществено достояние Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и страните с времетраене на авторското право 100 години след смъртта на автора или по-малко.