Записки на Христо Македонски: 2.Хайдутуването ми

Записки на Христо Македонски — Глава 2. Хайдутуването ми Автор: Христо Македонски

Думата хайдутин не беше толкова позорно название. Скитане по планината Беласица. Присъединяването към нас на още четирима хайдути. Намирането на Стоимен войвода, който ни приема в дружината. След два месеца раздяла. Случката на Кресненските ханове. Тръгването ни за Рила. Потерята убива Стоимена.

* * * * *

По ония времена, пък даже и сега в Македония думата "хайдутин" не само не се считаше за нещо позорно и въобще лошо, но хайдутството се смяташе като съвършено почтено, възвишено занятие. Делата на хайдутина или по-добре целите, които той си е определял да преследва, бяха оморализирали тая дума. Притиснатите и съсипани материално и морално българи, особено по селата, ограбвани от разни паши, местните султани, бегове и даже от всеки бездарен, глупав и за нищо некадърен ага, не можеха да гледат на тия хайдути с лошо око, защото тяхната цел беше да убиват лошите и золумджии мюсюлмани и въобще да гонят турците, тия мъчители на християните. Всичката деятелност следователно на тия хайдути се е считала като българско народно отмъщение против една друговерна владееща нация, която не държи сметка за всичко, що върши над беззащитната рая и не знае предел на безобразията и безчовечните си дела против българите. Българските хайдути бяха една юзда за развилнялата власт и турско население; те поддържаха духа на нашия народ и всяка вяра в неговата мощ, а неговата численост, в неговото право. По тия причини българското население винаги е помагало на тия хайдути, почитало ги, възпявало ги и ги е приравнявало в безгрешността им със светците на нашата църква. Хайдутинът беше человек, който се занимаваше с "народните работи", за които беше посветил живота си. Хайдутството е имало действително национални, но тесни местни цели, отмъщението за нанесени обиди, грабежи, обезчестявания, убивания на родители, братя, сестри и пр. Но отпосле хайдутинът, при изпъкването, благодарение на народното самосъзнание на мисълта за един по-честит и по-свободен живот, се, е метаморфозирал, в бунтовник с широки национални цели, строго определени искания против турското владичество в полза на българския народ. По такъв начин, както казах и на друго място по-горе, хайдутинът се явява прототип на бунтовника. Но нека да продължим разказа си.

Като излязохме от селото, и двамата решихме да хванем планината Беласица. ^[1] Вървяхме ние по това направление и аз се радвах, че скоро ще стигнем на желаното място, но в същото време като че сърцето да ми се стискаше от скръб за домашните, за селото. За всичко мислех сега: и за майка, и за братя, даже за обора и за нищо и никакви предмети, за които можах да си спомня тогава. Една особена тъга навяваше душата ми от мисълта, че аз се отделям от всичко мило и скъпо в родината завинаги. Не мога сега да определя това, що тогава съм чувствувал и усещал; но щом забравях за минута тия чувства за домашни и за родния край, аз моментално ставах весел, бързах да стигна по-скоро планината и да подкача работата, за която се бях решил и тръгнал. С Манола говорихме за последствията, които можеха да ни дойдат до главата като резултат на нашата опасна деятелност и въобще нов живот. Към Беласица тръгнахме ние нарочно, защото, според сведения, които всеки българин тогава можеше да има, през там трябваше да минем за към Малешевско, където се намираше Стоимен войвода със своята чета, която броеше всичко десет души. Като по-близо, ние решихме да търсим Стоимена. В Беласица не намерихме Стоимена, затуй преминахме в Малешевско. По пътя срещнахме ние разни хора и според случая се представяхме: или за някакви търговци, или право за хайдути. Докато стигнем да Малешевско, ние намерихме още четирима братя от нашата черга, които бяха тръгнали и те да дирят Стоимена и които по също такива или други подобни причини бягаха за да се спасяват или отмъщават за брат, сестра и пр. Имената на тия наши нови другари не мога да си припомня сега: само зная името на едного от тях, който се казваше Георги Ковачлията от село Ковачево, но и четиримата бяха от Неврокопско. Като станахме шест души, работата ни се улесни, но бъркаше на нашата неопитност в новото занятие, затова чувствувахме голяма нужда от един вещ в работата човек, от един смел водител, какъвто беше Стоимен войвода. Понеже Ковачлията казваше, че познава лично Стоимена, то и шансовете за намирането на последния се увеличаваха или поне бяха по-големи, отколкото ако да бяхме били само двамата с Наков. Намерихме ятации на Стоимена и ги замолихме да му кажат, че го дирим и искаме да се запишем в неговата дружина.

Вървяхме ние по Малешевско, любувахме се на природните хубости, скитахме се по усамотените степи и гори, пихме студената балканска вода, разваляхме спокойствието на планинските птици и животни, разглеждахме от всеки баир, от всяка височина и търсехме да видим хвъркатия Стоимен и неговата дружина. Ослушвахме се на всеки шум, при всеки извор и при всяка хайдушка почивка търсехме да намерим следи от тая дружина. Не зная наистина колко дни се проточи това търсене без успех. В безгрижието, което в таково положение естествено дохожда и ни налегна вече, ние имахме само грижата да намерим Стоимена и това вършехме всички без изключение, денонощно, без почивка. Дотегна ни. Добре че не стоехме на едно място, а ходехме постоянно, та се залисвахме и размайвахме с новите пейзажи, извори и рекички, спехме неопределено време и по такъм начин губехме дните си в пълно бездействие, но и по-леко ги прекарвахме, като се калявахме в новия си занаят. Най-после стигнахме в местността Кресненските ханове, която тогава беше като пустиня, а днес има хубав път. Ние се установихме от към Малешевска страна, почти при полите на гората, близо до р. Струма. Там престояхме няколко дни, без да ни преследва някой. Една сутрин, още през зори, чуваме шум. Трябваше естествено да предположим, че тоя шум е от хора, които ходят като нас по тия пусти места, или пък ни гони някоя потеря. Може да е Стоимен войвода, казвахме си. Всички опулихме очи към онова направление, откъдето дохождаше тоя шум. Десетина души в турско облекло, въоръжени добре, спреха се горе в гората, но малко настрана, не много далеч от нас – не ще да имаше повече от един километър. Ние се погледнахме едни други. Хората в турско облекло се спряха на едно място и очевидно се разположиха на почивка. След едно няколкоминутно съвещание ние решихме да отидем малко по-близо до тях и ако видим, че това е Стоимен войвода с четата си, да му се обадим, ако ли са действително турци, да им хвърлим по един куршум. И беше ни омръзнало вече да ходим като баби; трябваше вече да захванем да правим нещо. На твърде близко до нас разстояние дружината си постави едного за стража и след туй ние не чувахме вече никакъв шум, нито приказване. Намерихме за добре да заградим от трите страни стражата и от нея да узнаем чия е и каква е тая дружина. Когато ние се доближихме и поставеният на стража ни съгледа, извика ни на турски да застанем и дигна пушката си да стреля върху нас. От наша страна шест шишанетски гърла, готови да изреват за пръв път, моментално бяха насочени срещу нашия противник. На неговата покана да се спрем ние му извикахме на български да не стреля, че не сме турци и лоши за него хора. Като чу, че говорим български и с такъм фамилиарен тон, той свали пушката и радостно извика:

– Ха добре, знаем вече за вас. Стойте там. Шестима ли сте?

– Да, отговорихме.

– Само един от вас да дойде при мен.

Определихме Георги Ковачлията, защото той беше познат със Стоимена. Другите тръгнахме след тях да вървим. Стоимен войвода ни прие доста любезно. Четата стана от 16 души. Шестимата ние неопитни се размесихме между десет души алис хайдути, печени и калени в занаята. Сега вече има надежда да усвоим цялата майстория на новата ни кариера, като чиракуваме малко време. И ние искрено се радвахме. Дадоха ни някои упътвания по предстоящата ни работа и понеже имаше опасност от потерите, които бяха почнали да дирят и гонят Стоимена, тръгнахме да търсим друго по-удобно място и въобще да променим мястото. Два месеца наред 16–членната дружина ходи по Разложките и Рилски планини. Потерите не ни оставяха мирни, та по тая причина и защото беше доста многочислена, дружината ни мъчно си изкарваше храна. Освен туй и есента настъпваше и трябваше да се загрижим за прекарване на зимата. По предложения на самия Стоимен ние шестимата новодошли, се разделихме от дружината и образувахме особена чета, под мое войводство. Ние си определихме за зимен пункт Рилския манастир, а Стоимен щеше да ходи по Разложко някъде. Разделихме се на един връх от Разложките планини след братски прегръщания и целувки.

След раздялата ние се упътихме за Кресненските ханове с цел да се снабдим с хляб достатъчно и да се научим нещо от ханджиите, които ни бяха вече познати. Пристигнахме късно вечерта, препоръчахме се за търговци и поискахме храна. Ханджията престорено ни запитваше за туй–онуй из търговския живот и припкаше да ни приготви вечеря и въобще да ни угоди като на тежки търговци. Бяхме вечеряли вече, когато в хана влезе един стар, съвсем беден человек и плачешком се молеше на ханджията да му даде един бешлик назаем. Человекът беше ужасно беден: на много места по съвършено вехтите му, гнили и навсякъде кърпени дрехи зееха дупки, които очевидно не можеха вече да се закърпят и през които се подаваха мускулите на тоя бедняк. Никога не съм виждал по-беден чловек, повече изпокъсан, унил и убит духом. Лицето му сухо, почерняло от слънцето и пожълтяло от лошав живот. Поразително впечатление ми направи тоя човек. Ние се считахме за щастливи пред тоя старец, съжалихме го и се заинтересувахме за неговото положение, като го запитахме за причините, които за го заставили да дири нощно време пари в заем. Старецът се приближи до нас, със сълзи на очи, полека и с един тъжовен старчески глас ни разказа, че трима турци са дошли в къщата му, зли като псета, нагостил ги е с що е имал, но те, недоволни от гостоприемството, искали от него да плати на едного от тях диш парасъ (възнаграждение за труда му, дето е ял и си хабил зъбите), според обичая му; и понеже старецът нямал пари, моли ханджията да му заеме, за да се отърве от бела, защото инак щели да го убият. Ние се посбутахме и с намигвания се съгласихме да поотупаме гърба на тия зли турци. Дадох на стареца пет гроша, почерпих го с една–две чаши ракия и му поръчах да дойде пак при нас, след като плати на турците 5-те гроша. Щом старецър си излезна, ние скокнахме да се приготвим за предстоящата операция.

Около един час след това старецът, който очевидно нищо не подозираше и не разбираше същинската цел на моето повикване, дойде пак при нас и ни разправи подробно за турците: как са му додявали, как ги е нахранил, какво са говорили и как са се разположили. Те и тримата били на золум в три разни къщи, та след туй се събрали в къщата на стареца. След като се уведомихме от стареца за оръжието на тримата турци, поканихме го да ни покаже къщата си и стаята, където са се разположили турците. Старецът се поуплаши, но тръгна с нас, като му хвърли още една–две чашки ракия. Георги Ковачлията, Манол Наков и аз влязохме в къщата, а другите ни другари останаха за стража отвън. Бутнахме вратата, обърнахме пушките си срещу спокойно налягалите турци, които и оръжието си бяха сложили на земята, и ги поканихме да не мръднат и да не си позволяват да се противят. Те прекъснаха сладкия мухабет, поизгледаха ни уплашено, покориха се и се предадоха без никакво съпротивление и без да продумат дума. Така ненадейно ги нападнахме и в такъв каяфет, щото те бяха смръзнали от страх. И имаше защо да се страхуват, понеже със своите золуми, обири и убийства те се бяха прочули по цялата околност от Пирин планина до Солун. Единият от тях беше Рахманаа, който с двамата още другари, ме обра до с. Кесджи–чифлий, вторият беше останалият жив син на кърсердар Хайдараа, а третият – един лош и прочут разбойник, който се именуваше Помак Мустафа пехливан от с. Кремене. Отмъщение искахме – и ето случай да си отмъстим. Завчас Георги Ковачлията и Пенко Маджаров влязоха, вързаха им ръцете старателно, а ние стоим с обърнати срещу тях пушки, докато ги вържат. След туй ги откарахме още същата нощ в Пирин планина, където щехме да ги съдим и решим какво да правим с тях. От изследванията, които направихме над тия турци, се оказа, че те са извършили безброй обири, грабежи, обезчестявания и всеки един е убил по неколцина българи. Тая тяхна изповед беше така чистосърдечна и истинна, щото ние се смаяхме. Нищо не скриха. Аз ги съжалих даже, но пак казвах си, че трябва примерно да се накажат. Като такова наказание аз предложих да им отрежем по едно ухо и да ги пуснем да си вървят, като ги заплашим със смърт, ако продължават да вършат подобни работи. Това, мислех аз, че ще бъде голямо наказание за такива бабаити и калени разбойници, но дружината изказа желание да се накажат по-строго, а именно: Рахманаа и Помак Мустафа Пехливан да се накажат със смърт, а на Хайдаровия син да се извадят зъбите, за да няма право да иска дищ–парасъ, като му се плати обаче за зъбите двадесет гроша, за да не му се развали обичая, а след туй да се освободи. По повод на това се вдигна голяма потеря против нас, но ние тутакси заминахме за към Рилската планина, а потерята, според както се научих отпосле, срещнала Стоименовата дружина, направили едно отчаяно сбиване, в което паднал убит и сам Стоимен войвода.

Бележки

1. Христо Македонски и Манол Наков излизат хайдути през 1860 г.
   
   

Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 100 години след смъртта на автора или по-малко.