Записки на Христо Македонски: 18.На път за Света гора

От Уикиизточник
Направо към навигацията Направо към търсенето
Записки на Христо Македонски — Глава 18. На път за Света гора
Автор: Христо Македонски


Търсим овчарска служба. Преоблечен в Мехомия за хляб. Парливите чушки. При светогорския калугер и неговата доброта. В Мелнишкия манастир и отец Никола. В Дойран за риба. Нужда от пари. Срещата с брат ми Танчо. В метоха за хляб. На границата светогорска.

* * * * *


Едва на втория ден, след като оставихме местността Кьорица и се опростихме с намерението да се спасяваме в Рила, стигнахме в околността на Мехомия. Тия места, както знае вече читателят, ми бяха добре известни, та пътуването ни от към тая страна никак не се затрудняваше. Прехвърляхме и преминавахме съвършено познати върове и ужасно дълбоки долини. Още горе, във висините над Мехомия, съгледахме мандри и понеже имахме нужда от хляб и въобще от среща с "обикновен" човек, за да научим какво се знае за потери и комити, решихме да отиде един от нас на тия мандри. Понеже като се преобличах, аз ставах неузнаваем – толкова ме взимаха селските дрехи и толкова умеех да имитирам и по говор, и по движения, и по всичко настоящия овчарин – преоблякох се и се представих пред един овчарин. Казах на последния, че и аз съм от неговия еснаф, т.е. че съм овчарин, че имам и двама другари, които са с овцете в Рилската планина и че искаме да се ценим като овчари в стадата на светогорските овци. Овчарят твърде се зарадва, защото имали нужда от овчари и ми каза да съм отишел при кехаята, който се бил намирал в селото Обидим. Без повече приказки аз се върнах при другарите и понеже имахме нужда от хляб, тръгнахме за в Мехомия.


В Мехомия аз сам влязох преоблечен, купих хляб достатъчно и се върнах назад, без да ми се случи нещо. През деня престояхме вън от града и чак вечерта тръгнахме за село Обидим, като минахме между Мехомия и се качихме на Пирин планина, към Кресненските върхове. Там оставих другарите си, а аз тръгнах да търся кехаята в с. Обидим. Идваше ни наум по едно време да не търсим никакви овце, а да си вървим сами чак до Света Гора, но предвиждахме мъчнотии при преминаването на р. Струма, защото не можеше да се прегази и следователно нямаше да може да я минем, ако мостовете се пазят от стража. А това последното беше вярно, защото на много места ние позапитвахме отдалеч за това и всякога ни се отговаряше неблагоприятно. Пък и не трябваше да питаме, защото поставянето на стража по такива мостове се диктуваше от самото размирно положение, а турското правителство, от страх да не се разпространи тази размирност по цяло българско, сигурно е взимало нужните предпазни мерки. По тая причина ние решихме да търсим кехаята и за форма да се ценим като овчари, за да минем Струма, че оттам нататък ще гледаме и ще правиме.


Едва преди пладне стигнах в Обидим. Лесно намерих кехаята, но той не беше сам, защото стрижеха овцете. Казах му защо съм дошел и той се зарадва, защото имал нужда от двама–трима овчари още, но ми каза, че трябва да отида за това при светогорския калугер. Тоя калугер прибирал вълната, разпореждал с млякото и сиренето и въобще имал мандат да се грижи с паричната и домакинска част на тия светогорски стада. В същото време същия тоя калугер бил и игумен на Мелнишкия манастир. Свикнал от практика да виждам под черното расо добра душа, аз се зарадвах и реших да му се открия, ако ми се види добър човек, какъвто ми се искаше да бъде. Кехаята от радост не ме пусна, а ме задържа да ям първо заедно с него и другите хора, що стрижеха овцете. Седнахме да ядем, сложиха хляб, а след това и традиционните чушки, но те бяха едни люти чушки като огън и аз не можах да ги ям. Разбира се, преструвах се, че не обичам чушките, а другите сътрапезници ги гълтаха немилостиво и ме закачаха, че ям само хляб, когато има чушки.


– Може ли българин и особено овчарин да не яде чушки, – казваха ми те, – тоя приятен на дъх и благодатен по своето изобилие зеленчук, който задължително трябва да се намира във всяка къща?


Но аз си мълчах и обръщах приказката върху някой други въпрос, като питах за всичко каквото ми дойдеше наум. Най-сетне обедът се свърши и на мен посочиха къде да отида и къде да намеря калугера.


И той не беше самичък, но аз подкачих разговор за моя овчарлък. Като видях, че имам работа с добър човек, реших да му се обадя.


– Искам, отче, да ви кажа нещо без свидетели.


Калугерът нищо не подозираше; той си помислил, че работата се отнася до някакви крадени овце и веднага стана и се дръпнахме на осамотено място. След като го заклех в името на Христа и Богородица (то е най-силната и най-голямата клетва на един калугер). препоръчах му се в действителната си боя. Отец Никола, тъй се казваше калугерът, се оказа сърдечен и патриот човек. Като ме разпита за всичко станало с четите, което очевидно много го интересуваше, каза ми да не се боим и че той взима върху си грижата да ни прекара безопасно по направление към Света Гора.


– Оставе на душата ми, – повтаряше добрият калугер, – и вярвайте в думите ми и обещанието, което ви давам.


Той веднага се постави в нашето положение, и понеже ни съчувстуваше, много добре разбра каква голяма нужда имаме от помощ в това ни положение и от добра и насърчителна дума. След това останахме съгласни да кажем на кехаята, че съм се ценил заедно с другарите си, но не за светогорските овце в Разложко, които се намираха под надзора на кехаята, който намерих в селото, а за овцете в Мелнишко. След това пак се върнахме на въпроса за четите. Аз, естествено, оплаквах участта на тая чета, като съжалявах за убитите.


– Нищо, – каза калугерът, – не трябва да се скърби; дошло му е времето да стане българско, щом има такива хора, които жертвуват живота си за народа.


В това време през прозореца съгледа, че минаваше една жена и като се обърна към мен, ми каза:


– Виждаш ли тая жена? Тя има 7 деца. Убили 100 души, ще се родят 1000.


Кехаята се понамръщи даже, задето новоценените овчари не останали при него, когато имал толкова голяма нужда от такива. Веднага след това калугерът повика едно момче, каза му да ни придружава до Мелнишкия манастир, който доколкото си спомням, се казва Св. Врач. На момчета той даде и едно писмо и когато му казахме, че е по-добре да не става с писане, за да не попадне писмото в ръцете на властта, той нетърпеливо отговори:


– Няма нищо; и да хванат момчето с писмото, ще пострадам аз, един калугер, без никого, но който също е длъжен да помогне на работниците за народа.


До вечерта пътувахме по Пирин планина, спахме няколко часа и чак на втория ден вечерта можахме да пристигнем в манастира. Момчето, което ни придружваше, но което усещаше работата, ни препоръча на един калугер в манастира, грък, наместник на игумена (нашият калугер) и му даде писмото. Гъркът ни посрещна много добре и ни гости още по-добре; той не знаеше български, но и аз не се обадих, че зная гръцки, така че никой от нас не говори с него. Ние отбягвахме от него, но и той странеше от нас и ни оставяше сами на свобода. На другия или на втория ден сутринта облякохме си по едно манастирско кебе (Пенчо си имаше кебе), завихме пушките си и се качихме на катъри. Гъркът калугер даде едно писмо на един слуга, който, заедно с още двама–трима слуги, тръгна да ни придружи до манастира във Вилушица, Струмишко, и ни изпрати до манастирската врата, като повтаряше на гръцки: "Добър час, добър час!" Катърите ни бяха товарени със сирене и други предмети, види се, за прикриване нашето преминаване. Слугите не подозираха нищо и ние един други си говорехме за дреболии като радостно си намигахме, задето ходим негонени вече.


Струма преминахме недалеч от Мелник и се упътихме към Вилушицкия манастир, където калугерът, игумен на манастира, ни прие така любезно: както и отец Никола. Игуменът беше от Оряховица, Търновско. Ядене, пиене – като на свадба. Той поглъщаше нашите разкази за битките на нашата двойна чета и ни прегръщаше от радост, че сме се избавили живи и здрави. Искаше да ходи в града и да ни искара паспорти, та да тръгнем като търговци, но ние не се съгласихме, защото щом вземем паспорти, трябваше, естествено, да оставим пушките си, а това ни се виждаше невъзможно. Ние, гонените, останем ли без оръжие, мислехме си, че ще пропаднем и не ще можем да се избавим, затова се отказахме от пастортите. Любезният игумен не ни пускаше даже да си ходим, а все ни държеше "да си отпочинем". Забравих името му, но той ни държа цяла седмица и ни гощава в изобилие. След като взехме от него всички предмети, от каквито имахме нужда, той ни изпрати приятелски, като не забрави да ни даде някои и други наставления и упътвания, нужни ни за да стигнем благополучно в Св. Гора и като ни обясни, че оттук нататък няма от що да се страхуваме.


Като оставихме манастира, ние тръгнахме за Дойран. По пътя се предпазвахме, но не толкова много, както дотук: криехме се по царевиците и спяхме по полянките, разбира се, предрешени. Въобще бяхме по-свободни, защото бяхме уведомени от последния игумен, че от Струма нататък нямаше вече никаква потеря, понеже очевидно турското правителство не се боеше или нямаше причини да се бои. При пътуването пазехме хайдушкото правило: нощно време да пътуваме, а денем да спим и да се крием по нивите или гъсталаците. На много места българи ни виждаха и ни поздравляваха, без да подозират нещо или да се съмняват. Пък и ние, като видяхме, че сигурността е по-голяма, не си правехме труд да бягаме, а се преструвахме, че действително спим и че сме някои шопи, овчари, дошли за работа тъдява. На много места вървяхме по шосето, заедно с други пътници, а на втория ден правехме компания с един керван камили и прекарахме даже доста весело. По онова време в тия страни с камили се пренасяше стоката и се правеше търговия: сега как е – не зная. Както и да било, след два или три дни пристигнахме благополучно към Дойран и веднага аз слезох в града да купя хляб и риба, за която толкова много говорих на другарите си. До езерото тъкмо има дюкяни, където продават риба. Влезох в едни дюкян, поръчах да ми уловят прясна риба и поисках да я опекат на шиш, както обикновено там я пекат. Уловиха ми беловица и няколко шиша донесох на другарите си. Никакво приключение, никаква неприятност. И кой можеше вече да подозира!


Веднага тръгнахме. След два дни пътуване ние минахме към Кукуш и стигнахме до селото Айджиларе, което е няколко часа по-долу от Кукуш, защото нашето по-нататъшно пътуване се затрудняваше от едно твърде важно обстоятелство, а именно нямахме пари. Понеже бяхме доста свободни, пътувахме по пътищата и близо до градовете, та храна трябваше да си доставяме с пари, а пък пари, както се знае, нямахме, защото не бяхме излезли на търговия и печалба. Като нямаше как да си набавим пари другояче, решихме да се върнем малко назад, в селото Ахчаклеси, където живееше един мой братовчед по майка, когото да задължа да отиде в Горни Тодорак и да каже на брат ми Танчо да ме намери в Алтъ–бунар, близо до селото Махала, доста далеч от Солун, в Халкидония. И го направихме. След това, едва след три–четири дни пристигнахме в Алтъ–бунар, като минахме близо до Солун и спахме в еврейските гробища. В Солун не можахме да влезнем, защото тогава целият беше заобиколен с кале и не можеше човек без тескере (паспорт) нито да влезе, нито да излезе. Пък и нямахме нужда от Солун. Запомнихме добре само еврейските гробища и то за това, защото ожъдняхме ужасно, нетърпимо, и при цялото море бяхме принудени да умираме за вода.


На Алтъ–бунар видяхме вода, когато брат ми Танчо пристигна. Отначало аз не можах да го позная, нито пък той мен, но като се заприказвахме, познахме се. Той беше с кон и като е карал много силно, едва е можал за два дни да дойде от Горни Тодорак дотук. Сетне седнахме на едно място и аз му разправих за всичко, което до тоя час ми беше преминало през главата. А той слушаше и се чудеше на разказите ми. И при всичко това не забрави да ми каже, че моято майка постоянно е плакала за мен, разправи ми и за други домашни работи, които разбира се, не можеха да ме трогнат в това положение, в което се намирах. Танчо ни даде хляб и друго нещо за ядене и ни снабди с пари, 200–300 гроша, толкова е имал и той. След това простихме се братски и тръгнахме вече за Св. Гора. От Варош минахме през гори и планини, стигнахме наблизо до Леригово и на втория ден вечерта стигнахме тъкмо на границата, която дели Св. Гора от другата османска държава. Там има турска стража и един манастирски метох. Оставих другарите си на една страна и като си пооправих тоалета, отидох в метоха за малко хляб. Аз поисках хляб, а калугерът, ез да отговори на моето искане, започна да ме разпитва като съдебен следовател да беше.


– Откъде идеш бе, момче?

– От Иверските ивце. [1]


След това даде ми хляб и една чаша вино. Хлябът беше цяла една пита – тъй го правят там. Аз хапнах един–два залъка и пъхнах хляба в торбата, с цел да го занеса на другарите си, и пак казах престорено:


– Моля те, отче, дай ми повече хляб, аз съм селянин човек.

– Их, каза той, ти много хляб ядеш, – и ми даде още една пита.


На метоха за ядене не се плаща нищо. Обаче стражари арнаути не закъсняха да ме заобиколят. Един от тях, без да ме гледа, ме запита.


– Откъде идеш бе, шопе?


Калугерът прибърза и вместо мен му отговори:


– Той е от Иверските овчари.


Аз не знаех нищо, а продължавах да ям и подсмърям по шопски. Стражарите, задоволени от отговора на калугера, излязоха из метоха и се не видяха. Веднага след това излязох и аз и тръгнах към морето, за да видя къде и по какъв начин ще може да влезем в Св. Гора незабелязани от стражата. Без паспорт това не беше възможно, а това знаех аз от по-рано. Щом дойдох до морето, ето един стражар.


– Къде ходиш бе?

– Отивам на морето, аго, да се поизмия.


Понеже турчинът не ми каза нищо повече, аз се успокоих и чаках с нетърпение да падне мрак. След това отидох при другарите си и тримата тръгнахме край брега, под сянката на дърветата, преминахме границата незабелязано и минахме в пределите на Св. Гора. Нощта беше ясна, месецът разливаше своята светлина, но не можеше да пробие дебелата закрила на дърветата, та ние оставихме не свободната част от държавата на султана и влязохме в друга, пак на същия владетел, но по-свободна, където турският бабаитлък не струва ни един калпав грош и където никакви безобразия и золуми не може да върши който и бъде зъл и див ага, бей или паша.


Бележки
  1. Овцете на монастиря Ивер (Иврион).


Обществено достояние Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и страните с времетраене на авторското право 100 години след смъртта на автора или по-малко.