Записки на Христо Македонски: 15.След поражението

От Уикиизточник
Направо към навигацията Направо към търсенето
Записки на Христо Македонски — Глава 15. След поражението
Автор: Христо Македонски


Нещастната смърт на Андрея. В стругарницата. Из Габровските планини, а сетне неканени гости в Габрово. Предателството на един ханджия. Цената на едно издрънкване. При кюмюрджийницата. Добрият старец и неговите разкази. Излишно недоверие. При една мандра хора от нашата черга. Нашето повторно решение.

* * * * *


Но стихийната страхотия, тая балканска буря, потребността всеки внимателно и здраво да се държи, за да не бъде завлечен някъде поврага от силния вятър и безумния порой – всичко това ни накара да спрем тихия разговор и да се поставим в пълна неизвестност дотогава, докато бъде възможно да се пътува. Не помня сега колко време стояхме в такова положение, когато престана да вали и казахме да тръгнем на някъде. Аз първи станах, опитах се да вървя, но кракът ме боли ужасно. Стана Печно, също и Илия, и почнахме да се стягаме за път. Виждаме Андрея – той стои на първото си място и отчаяно се държи за дървото, макар бурята да беше отдавна престанала. Извиках му полекичка, но той не се обади.


– Андрей бе, Андрей, ставай да вървим вече, че ще изстинем и помръзнем.


Но той не помръдна. Някак уплашено го погледнахме тримата и припнахме към Андрея. Хванахме го, откопчахме му ръцете от дървото и го простреляхме на земята. Читателят разбира вече, че Андрей не беше вече между живите. Устата му немееха, но раната, която носеше на гърдите си, красноречиво говореше за услугата, която със своята смърт принасяше на отечеството. Сега си обяснихме защо той все мълчеше. Щом седнал до дървото, хванал се за него добре, но кръвта му изтекла и той… умря за отечеството. Не чухме нито да изохка, нито да поиска нещо, нито пък да се оплаче – такива бяха героите–патриоти от оная епоха. Ние останахме покъртени на мястото няколко минути и мълчаливо гледахме нашия другар, който така тихо и безшумно ни остави. Той си беше изпълнил дълга и почиваше спокойно. Взехме барута му, сухарите, пушката и други негови предмети, които не му бяха вече потребни, но от които ние имахме нужда, и тръгнахме, а заедно с това забравихме и Андрея, когото оставихме на горските зверове и нощните самодиви, да изядат тялото му и да разнасят духа му.


Турската войска, под гласа на военна музика, отиваше към Шипка. През нощта ние се упътихме по направление към Габровския манастир, заминахме от другата страна на планината и стигнахме наблизо там в една стругарница. Влязохме вътре, един добър българин ни посрещна братски, обадихме му се, а той ни нахрани хубаво, изсушихме се, превързахме раните си и понеже в стругарницата имаше добри и удобни скривалища, с позволението на стопанина, решихме да прекараме тая нощ под покрив. Пък и Пенчо и аз не можехме да вървим от раните, които трябваше да се лекуват, за да не гангренясват. На сутринта рано шавнахме в планината, но понеже имаше силна потеря и трябваше на всяка крачка да се излагаме на смърт, решихме да се върнем пак в стругарницата и по тоя начин да заплетем дирята. Скрихме се отново в стругарницата. Не се мина дълго време и потерята пристигна след нас, влезе в същата сграда, където се бяхме скрили, започна да яде, пие и пее, а ние се спотайвахме в скривалищата си. Можеше ли да вярва потерята, или даже да подозира, че бунтовниците, които гонеше толкова старателно, се намират над главата й. Ние се спотайвахме в дупките, слушахме разговора на потерята и стоим нащрек за всеки случай. Щом се махна потерята, след нея излязохме и ние се упътихме за към Габровския манастир, като взехме достатъчно хляб със себе си. Стигнахме много близо до манастира, но не смеехме да влезем, защото забелязахме необикновено движение наоколо му; вероятно друга потеря бе окупирала манастира, както ни уверяваше по-рано българинът в стругарницата. Понеже не можехме да вървим от болки, Пенчо и аз, десетина дни преседяхме в Габровските планини, докато заздравеят раните ни, като се хранехме с "каквото дал господ" в планината (киселец и други такива) и като икономисвахме сухарите си. Как сме прекарали тия десетина дни – аз сам сега не мога да опиша. Криехме се в мечи дупки и гладувахме на вересия.


Но трябваше вече да намерим хляб, па ако ще би и за голяма цена. Затова един ден тръгнахме и право за Габрово. "Не го приемат в село, а той пита за поповата къща." Такава беше и нашата работа: балканът не ни събра, пък сме тръгнали да идем в града Алис – тръгнала лисица на пазар. Колкото необмислено и глупаво да изглежда сега това наше решение и желание, но то беше оправдано от обстоятелствата. В Габровския манастир не беше възможно да се иде, в стругарницата не можеше да се върнем, потерята настървено ни дири, на всяка крачка рискуваме да станем жертва; а пък гладът не знае никакъв предел, не приема никакви извинения, той е неумолим, неукротим, див звяр – той е извор на много злини, на много нещастия. Ето че единственият изход от това положение беше рискът към Габрово.


Един ден по мръкнало слязохме и тримата към Габрово и без да му мислим много, влязохме в първата сламеница (къща), която се изпречи пред нас и която беше най-крайната къща в тоя градец. Домовладиката, съжалявам, че не помня името му, се стресна като ни видя, но щом обяснихме кои сме и какви сме, той се поуспокои и ни каза да се разположим и не боим. – Разположете се като у дома си, казваше той, тук няма кой да ви дири, пък и затуй оставете аз да помисля.


Ние се предадохме веднага на спокойствие, като чухме сериозните увещания и уверения да се не боим и че не сме попаднали в лоша къща. От само себе си се разбира, че първото нещо, което поискахме, щом влязохме в бедната къща беше хлябът. Домовладиката се оказа действително добър българин–патриот. Той правеще абаджилък в Бруса. Прие ни той братски в къщата си, на софрата му се хранехме заедно с него и домочадието му, с една дума прекарахме няколко дни като сватбари или царски пратеници. Той ни запозна още втория ден с други негови приятели, добри патриоти, които също принасяха по нещо за ядене, разбира се, тайно. След като си починахме добре и се нахранихме още по-добре, ние решихме че трябва да напуснем къщата на гостолюбивия наш габровчанин, да го избавим от възможна и очевидна опасност и да се предадем отново на глад и лишения. Кракът ми още не беше оздравел, но можех вече по-свободно да ходя. Помежду си и тримата определихме и решихме, че трябва да правиме и да струваме, но да се доберем до Рила, а оттам към Света Гора да дирим спасение. Мъчното беше за нас тогава да дойдем към Казанлъшко, а оттам нататък местата ни са познати, ще съумеем и да се затулим, и храна да си намерим и въобще положението ни щеше да се подобри. Освен туй в Рила имахме дядо Данаила, който, мислехме, ще ни приеме с отворени обятия, ще ни изпроводи безопасно към Света Гора, а оттам работата се улеснява. Дадохме си клетва, че и тримата ще вървиме докрай заедно, няма да се делим. От като ни дадоха добрите габровчани цървули, хляб и други предмети, от каквито имахме нужда, напуснахме Габрово с най-добри спомени за братското посрещане, за гостолюбието, за участието в нашите страдания, за човещината, които намерихме в тая най-крайна къщица. Сам домакинът ни разправи всичко, каквото се говорело в града, къде има потеря и къде не и ни показа пътя за към Казанлъшко и Карловско. И сега след тридесет години, като си припомня, иска ми се да видя тоя добър човек и искрено от душа и сърце да му поблагодаря.


Като излязохме от Габрово, ние се върнахме пак назад на Червен бряг, с цел да изгубим дирята и да пооздравее раната на крака ми. Там на другия ден намерихме стотина крави, пасеше ги един, който бил баща на ханджията, що имаше хан отдолу. Ханджията ни съгледа и дойде при нас, а ние, поласкани от добротата на габровчани, решихме и нему да се обадим, пък и не можахме да се скрием. След като се разправихме на бързо, поискахме му хляб, а той ни изгледа някак подозрително, кръвнишки, но обеща да ни даде.


– Влезте в моята кория, защото навсякъде другаде има турци, чакайте там, не бойте се от нищо, – каза ни той и се върна в хана.


Паласкани от тия мазни думи на ханджията, влязохме в корията му като в наша мушия. Но след 10–15 минути почиване в корията, ние взехме да критикуваме думите на ханджията и ги намирахме, като прибавяхме при тях и халосания му поглед, за твърде съмнителни, неискрени, небратски. Колкото и да имахме нужда от почивка, макар и доста уморени, а аз и ранен отгоре, съмнението ни окуражи и ние скокнахме да бягаме далеч от корията на тоя ханджия и от неговите добрини, които имахме право, мисля, да очакваме. Преминахме набързо пет-шест долини, изкачихме се горе доста нависоко и се скрихме в гъсталака, наблизо до един извор. Спрехме се там и легнахме да спим, без да се пазим от стража, защото мислехме, че сме скрити добре, пък може би, казвахме си, ще се лъжем в патриотичните и човешки чувства на българина ханджия, ще се мамим в нашето съмнение спрямо него. И действително искаше ни се да се мамим, да се лъжем, и щехме да извиним лошия му поглед, а бягството ни да вземем като наша вина и като наказание от нашата излишна предпазливост и съмнение. Бяхме заспали, но аз поради раната си често се събуждах. По една време слушам глъчка отдолу и не твърде далеч. Поотрих очите, ослушах се добре, но шумът продължава. Скокнах на крака и в ставането, като сънлив, издрънках с оръжието, което носех. Освен това и чантата с капсите ми се изсипа, та произведе един опасен и съвсем не на мястото си шум и дрънкане. Тъкмо над нас, към върха съгледах един турчин, който, щом чу дрънкането, спря се и каза на двамата си другари, които трябва да са били по-долу от него:


– Джангарлади бишеи. [1]


Аз веднага, но полекичка, събудих другарите си, грабнахме пушките и чакахме появяването на турците, обаче без да шавнем и без да излезем от скривалището си. Тъкмо в това време се чу гласа на военна тръба и горният турчин извика с висок глас на другарите си войници, които се намираха долу, да се връшат, защото тръбата ги вика. След това тримата турци войници се спуснаха надолу като светкавица, като минаха близо до нас без да ни забележат и съгледат. Заедно с шума от тяхното слизане, слезна и опасността поне тоя ден да ни намерят и убият. Слава богу, казахме си, и се прострехме по-спокойно на земята, като се разговаряхме за кръвожадния ханджия, като благодарихме на провидението, че ни вразуми да избягаме от фаталната кория и като благославяхме случая с военната тръба, та не ни намериха. Иначе, ако не беше тръбата, турците вероятно щеха да ни намерят и да ни закарат там, където сигурно нямаше да ни чакат и намерят хубости и добрини. Скоро след това, след малка почивка, качихме се още по-нависоко, откъдето можеше да се вижда какво става на Червени бряг. Това вече направихме повече от любопитство, отколкото от нужда. Оттам видяхме, че турците се събраха и тръгнаха за Зелено Дърво, където и квартируваха. Ние се поуспокоихме.


Вечерта съгледахме на срещния връх огън. Решихме да отидем там, защото вярвахме, че там ще намерим българи, добър прием и хляб, за да се нахраним. Огънят в нощната тъмнина ни се виждаше твърде близо, но за наше удивление, едва към полунощ можахме да стигнем до него уморени. Още отдалеч можахме да видим, че това е кюмюрджийница. Щом приближихме, няколко едри кучета се спуснха отгоре ни, а след тях един решителен момък с пушка, обърната срешу ни, викаше: ху, ху, ху! Ние ги заградихме веднага и му извикахме на български. Момъкът моментално повика кучетата назад, които спреха да лаят, и ни покани за заповядаме.


– Че що си тръгнал срещу ни с пушка, – попита го някой от нас.


Добрият момък се сконфузи и се извиняваше, че му се е сторило, когато кучетата се спуснали отгоре ни, да не би някоя мечка да е дошла за конете му, затова грабнал пушката и тръгнал мечка да убива. Както навсякъде, така и тук, първата наша грижа, след обикновените поздравления, беше да си поискаме хляб, но той ни каза, че нямало при него, но ще ни заведе при баща си, който бил имал хляб и не бил твърде далеч. Нямаше какво да се прави. Думите на момъка бяха така безхитростни, така искрени и мили, щото ние, без да се двоумим, тръгнахме подире му. Намерихме баща му, който току-що беше пристигнал. И ние побързахме с детинска наивност да му се обясним. Бащата се оказа добър българин, прие ни дружески, окуражи ни и ни казваше да се не боим оттук нататък. Такива благи думи не бяха излишни за нас, които едва ли не се бяхме отчаяли за нашето положение. Ние гълтахме черния хляб, когато той ни разказа, че ханджията на Червени бряг предал няколко момчета и че 100–150 души турска войска са тръгнали да ги дирят из гората, но като не намерили нищо, върнали се назад, хванали ханджията, били го, възсядали го и го мъчили, загдето ги е излъгал. Колко се радваше старецът, когато му казвахме по какъв начин сме се спасили от това предателство! Проклинаше ханджията и съчувствуваше на нас.


Забравих да кажа по-горе, че старецът, щом ни видя в нашия каяфет започна да плаче. Ние, които бяхме действително за оплакване, но които никога не се сещахме да плачем, защото това в нищо не ни помагаше, погледнахме се един други и почти в един глас попитахме стареца защо плаче, като го уверявахме, че няма защо да се бои от нас. Сълзите на стареца обаче имали други мотиви. Той бил от Габровско, ходил с въглища в Казанлък и на връщане видял, когато шипчечани заравяли убитите от нашата чета в последното злополучно сражение. Убитите са били всички обезглавени, само едно младо момче, което имало по една стара рана и на двата крака отзаде било с главата. Ние си спомнихме за Никола Иванов от Прилеп. [2]


– То беше, продължаваше старецът, много младо момче, без мустаци, всички шипчечани го целунаха, пък и аз не останах по-долу. Бог да ги прости, вечна им памят.


А ние, покъртени в душата си от разказите на тоя старец, леденеехме на местата си и не знаехме какво да кажем… След това старецът стана да иде да приготовлява хляб и ние (Боже какви са хората!) винаги и във всекиго усъмнявани, забравихме трогателните разкази на стареца и с полусърце, уж на смях, казахме му: "Ама да не ни предадеш и ти като ханджията." На стареца стана тежко за предателската дума, която незаслужено му окачихме. Той ни погледна така умилно, щото ние се разкаяхме за думите си.


– Вземете сина ми, вържете го, при вас го дръжте и ако видите някакво предателство, убийте го, това е единствената гаранция, която мога да ви дам, – каза старецът и тръгна да приготовлява хляб.


И действително синът му остана при нас до завръщането на баща му. Отпочинахме си през нощта доста добре и спокойно. На заранта старецът ни даде повече хляб, един кат селски кюмюрджийски вехти дрехи и една торба, за да се преобличаме с тях, ако ни стане нужда. Тия дрехи отпосле, както ще види по-долу читателят, доста ни послужиха. След това ни поведе по едни тесни пътеки за към Казанлъшките планини, като ни даде и по пет гроша пари, за всеки случай. Ние пък му подарихме пушката на Андрея, чифте с фишеци. Той остана доволен, но ние още повече. За да не стоим повече на едно и също място, ние по съветите на тоя добър старец решихме да се приберем другаде. Той сам ни заведе в една мандра с царски овци, като вървяхме през целия ден из тесни пътеки и като заобикаляхме и избягвахме всяка опасност, защото старецът знаеше къде има потеря и през къде може да се мине безопасно. Като наближихме мандрата, той ни остави в гората на едно по-затулено място, а той сам отиде в мандрата да види какво има, като ни каза да не се обаждаме и явяваме, докато не ни повика. След 10–15 минути старецът се върна при нас и ни заведе като сватове в кошарата, където ние отивахме без страх и сигурни от всяко приключение и премеждие. Там намерихме неколцина чобани, които ни приеха братски и ни гостиха царски. Същите тия чобани, както ни уверяваха, прекарали миналата година Иван Шопа, родом от Пиротските села, от четата на Филип Тотю, който се избавил от битката на Върбовка и успял да достигне до тия мандри. [3] Ние си отдъхнахме малко по-свободно и се зарадвахме, че попаднахме между хора от нашата черга. Процентите за нашето спасение се увеличиха, светна пред очите ни надеждата за нашето избавление. Съкрушени и духом отпаднали от последното сражение на четата, ние намерихме утеха и насърчение в обществото на тия планински хора, гълтахме разумните наставления и упътвания на стареца, надявахме се на помощта на други добри чобани. И ние се възползувахме от добротата на тия добри българи–патриоти. Вън валеше ситен тих дъжд, а ние в кошарата сме будни и приказката се въртеше все около нашето бъдещо положение. Говорехме без страх, приказвахме даже на висок глас без стеснение, защото вън от кошарата ни вардеха няколко цербера, които още от един час далеч можеха да познаят, че иде човек и щяха да залаят. След дълги съвещания ние повторно решихме и отсякохме, че трябва да вървим към Рила: първо защото от Средна гора нататък местата до Рила бяха ни известни – Средна гора на Пенчо Стоянов, а оттам нататък мен; второ, защото по тия страни нямаше тогава никакво движение, а следователно и никаква потеря. После в Рилския манастир ние лесно можехме да слезнем, където щяхме да намерим известния постник дядо Данаил, с помощта на когото щяхме да се избавим, като минем за търговци или манастирски слуги. Мъчнотията беше да дойдем и хванем Средна гора, докъдето пътя не ни беше познат, пък и най-важното, потеря имаше на всеки километър и възможно беше да попаднем ненадейно в ръцете на някои от тях и да бъдем избити или живи изловени. След като се навечеряхме добре с мляко и друго, каквото ни сложиха, легнахме да си отпочинем и съберем сили за утрешното пътуване, което ни предстоеше. Хлябът, който ни беше дал старецът, завардихме за нас, защото на мандрата нямаше повече хляб.


– Вие спете спокойно и си отпочинете, – каза ни старецът и чобаните, – а ние ще помислим през къде да ви прекараме за към Карлово живи и здрави.


И уверявам ви, ние заспахме веднага и спахме много спокойно, като от нищо да не се страхувахме и като че се намирахме вън от всякаква опасност.


Бележки
  1. Изтропа нещо.

  2. При разкопаването на гробовете на загиналите на Бузлуджа през 1898 г. действително е намерена и една човешка глава. Трупът на тоя четник, според спомените на Христо Джелепов от с. Енина, участвувал в погребението на четниците през 1868 г., бил намерен "долу съвсем до пътеката, която иде от с. Хасът, на 150–200 разкрача далеч от мястото, дето станало сражението." Черепът на този четник "бил разсечен с ятаган на косо откъм ухото към тила, а също така и краката били на няколко места разсечени, та измитата от дъжда сланина грозно се белеяла отдалеч…"

  3. След битката при Върбовка, четата на Филип Тотю през 1867 г. водила сражение с турска потеря и при връх Чубрика край Дряново. След това сражение Филип Тотю останал само с пет свои другари, между които и Иван Шопа. С умалената дружина Иван бил до Кръстец, където турска потеря стреляла от пусия и той загубил другарите си. След като безуспешно ги търсил няколко дни, укриван от овчари, Иван успял да се прехвърли сам в Сърбия.


Обществено достояние Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и страните с времетраене на авторското право 100 години след смъртта на автора или по-малко.