Записки на Христо Македонски: 1.Защо станах хайдутин

От Уикиизточник
Направо към навигацията Направо към търсенето
Записки на Христо Македонски — Глава 1. Как станах хайдутин
Автор: Христо Македонски


Връщането ми от пазар. Опръскването на турците. Животът ми в опастност. Моето криене. Убиването на Хаджи Гого. Нещастната случка с Георги Сърбака. Останах без скривалище. Бягството ми в Солун и моето връщане в село. Първото ми обиране. Другаруването ми с Манол Наков. Второто ми обиране. Решението ми да стана хайдутин. Сбогом, роден край.

* * * * *


Беше на 24 март 1852 година, казва Христо Николов Македонски, т.е. бях встъпил в 18 години, когато братята ми, както обикновенно ставаше това, ме изпратиха да продавам сапун на Джумайския пазар (Штемница-Джумая, околийски град). На пазара направих доста хубава работа, сиреч продадох сапуна и се стъкмих да се върна в село, у дома си. Бяхме тръгнали неколцина другари, с нас беше и съселянина ни Хаджи Гого, человек доста възрастен, може да имаше 50 до 55 години. Заприказвах се с тоя последния нещо, другите ми другари вървяха доста напред пред нас. Когато наближихме турското село Раяново, през където трябваше да минем, силен дъжд заваля и ние стегнахме конете да вървят по-бързо. Конете ни, които не бяха кираджийски, а наши собствени и хранени коне, се разлютиха, разиграха се като лъвове и никак не можехме да ги укротим и спрем да вървят по-кротко. Трябваше да минем, следователно, с разярени коне през с. Раяново и тъкмо пред сборището на турските аги в това село, известно под името: “Кьошкът на Есир Али”. Есир Али се викал той, защото бил есир, заробен от русите. С бързото преминаване на конете през тоя кьошк, без да искаме опръскали сме с калта, образувана от дъжда, агите, които в това време седели на кьошка. Аз, естествено, и не съгледах това. Ядовити и безобразни псувни, пуснати по наш адрес, долетяха до ушите ни, няколко пищови изгърмяха подире ни, Хаджи Гого моментално се обърна назад и полууплашено ми извика.


– Христо, не спирай коня, ами върви по-бързо, че всичко това става за нас.


Поотпуснахме юздите на конете и за един миг се изгубихме от пред очите на турците, на които случайно и не по наша вина бяхме за минути развалили мухабетът. След като изминахме едно доста почтително разстояние далеч от тоя фатален вече за нас кьошк, Хаджи Гого позапря коня си и дълбоко ахна.


– Спечелихме си беля на главата, каза той, който познаваше твърде добре суровите нрави на нашенските турци.


Оттук дори до нашето село говорихме само за станалата случкаи за лошите последствия, които можеха да ни сполетят. Говорихме, разправяхме, тълкувахме и най-сетне се разделихме със съвет един към други, че трябва до някое време да се предпазваме от опръсканите турци. И наистина, дивите тия аги счели случайно туй опръскване за кръвна обида и решили жестоко да отмъщават. За такива нищо и никакви случки и днес българите в Македония се бият и убиват от турците. Отмъщението не закъсня. На другия ден още – щастие, че се случих тогава вътре в къщи, – дохожда в двора на нашата къща Дели Мехмед Индже Алиев, един известен по лошотията и извършените от него пакости турчин. Майка ми и сестра ми, които знаеха още от вечерта за случката с опръскването на турците в с. Раяново, по един неусетен за турчина начин ми съобщиха за това. Нямаше нужда да ме предупреждава някой, за да разбера, че тоя неканен гост за мен дохожда да търси и да се подсетя, че аз именно него съм бил опръскал. Нямаше какво да се прави: без да се явявам пред любезния гост, с бързината на дива котка скокнах на крака, избегнах из къщи и отидох да се скрия в къшлата на нашия сват, Георги Сърбака, който се намираше в полето и която служеше за скривалище на цялото ни семейство в подобни опасни за живота ни минути. Понеже не ме намери в къщи, турчинът си излязъл и не ме видял. Аз стоях в къшлата на Сърбака.


След десетина–петнадесет дни Хаджи Гого не беше вече между живите: неколцина кръвопийци, поставени от опръсканите турци, хванали Хаджи Гого на височината “Джаглано”, на Дермен Дере, когато се връщал от Кукушкия пазар. Те го били, мъчили, отрязали му ръцете и като му извадили очите, завлекли го в планината “Стръвница”, Раяновско землище, където го съсекли на парчета. След няколко дни останките му били намерени в тая планина червясали. Това известие покърти душата ми. Ужас ме обземаше, когато си помислех, че само едно случайно и безобидно опръскване струва живота на Хаджи Гого, а ще отиде може би и моят. Криех се аз при Сърбака, а негодуванието ми от ден на ден, от час на час се увеличаваше. Трябва да се отмъсти, казвах си аз, за невинния Хаджи Гого, но как, какво мога да направя аз? След Хаджи Гого дохождаше вече моят ред, мислех си аз, и косата ми настръхваше. Сърбака, под покрива и покровителството на когото се намирах, старателно ме криеше, хранеше ме и пазеше като баща да ми беше – толкоз добър беше той. Но скоро постигна нещастие и Сърбака, а заедно с него изгубих и аз своето удобно и сигурно скривалище. И ето как стана това.


В онова време по нашите места ходеше като кърсердар, с двадесетмина конници, някой си Хайдараа, арнаутин по произхождение, настоящи разбойник, человек, що можеше всичко безнаказано да върши. Единият от двамата му синове беше субаша, а другият – поляк, пазач на село Долни Тодорак. Двамата тия Хайдарови синове почти всеки ден ходеха в къшлата и в къщата на Георги Сърбака, откъдето взимаха и завличаха сирене, мляко, масло, агнета, разбира се, без пари. Сърбакът е търпял това приятелство на двамата братя, хранил е тия своего рода разбойници, но като видял, че стоката му скоро ще свърши и той, с пълна къща хора, ще остане само с голи ръце, намислил да не им дава вече нищо. И го направи. Беше, помня като днес, 1-ви август 1852 година. Понеже беше заговезни, вечерта с цялото семейство на Сърбака се прибрахме в село, аз отидох в къщата си, в Горни Тодорак, а те в своята, в Долни Тодорак. И двете тия села се намират на 1–2 километра далеч едно от друго. На следващия ден, разбира се, аз мислих пак да се върна в къшлата на Сърбака, където щеше да бъде и той с домочадието си. Но това не можа да стане. Още същата вечер двамата Хайдарови синове, очевидно докачени от отказа на Сърбака, влизат внезапно в къщата му и тъкмо в това време, когато добрият българин е заговявал. Единият от тях измъкнал сабята, що носил, отправил се право към мястото, където е вечеряло семейството и извикал на Сърбака да се приготви за умиране. Сърбака познал и двамата синове на Хайдараа, пък и твърде добре разумел това тяхно нощно посещение. Залъкът му се спрял в гърлото и той го изплюл. За един миг той е взел решение какво да прави. Не е искал да умре мърцина, без да покаже на неприятеля си, че и той има ръце, че и неговата пушка може да убива. Като прободен скокнал от софрата, грабнал пушката, която се намирала в другата стая и гръмнал срещу турчина с голата сабя. Всичко това е станало с такава бързина, щото турчинът, който едва бил успял да направи няколко крачки по направление към Сърбака, изпуснал сабята си и се захлупил пред софрата.


– Хубави заговезни – продумал инстиктивно Сърбака и през трупа на падналия излязъл от къщата си и оставил домочадието на произвола на съдбата, което се разпищяло, разревало и не знаяло какво да прави.


След туй на нашите врата някой почука предпазливо и необикновено полека. Отваряме и какво да видиш? – Сърбака, пожълтял като восък.


– Сега е ред пък вие мен да пазите и криете – каза той и ни разправи подробно за станалото.


От нашите нямаше кой да се противи, не само защото Сърбака в дадения случай търсеше услуга за направена услуга, но защото той беше българин, рая, беззащитен и безправен человек, който като се е защитавал, по тоя начин е отмъщавал и за нас. Освен туй просто човещината го изискваше да му помогнем. След туй Хайдараа, като се научил за станалото, дойде в къщата на Сърбака, обра где що имаше и откара цялото му стадо овце. Той не забрави да пребие старата му майка и децата даже. Майка му се помина след няколко часа вследствие на нанесения й бой. Що се отнася да самия Сърбак, нашите се погрижиха и по един най-безопасен начин го изпратиха към Света Гора, от гдето да върви където му очи гледат. Струва ми се, че той стана там калугер, жувял още много години и умрял от своя естествена смърт.


Ето по какъв начин се лиших аз от защитата, гостоприемството и скривалището на добрия Сърбак. Приключението с тоя последния още един излишен път ми напомняше за несигурността на живота ми. Оставаше ми или да се крия у дома си, без определен срок, или пък да последвам Сърбака, но бях още твърде млад, за да предприема последното, макар то и да ми се виждаше спасително. Най-сетне след дълги съвещания домашните ми намериха за добре да отида в Солун и там да се заловя за някоя работа, да престоя няколко години, докато на опръсканите турци мине ядът или ме забравят съвсем. С мнозина другари аз се отправих за Солун. С мен дойде и брат ми поп Георги и ме цани на един хан. В Солун престоях цели четири години, до сключването мира на Севастополската война през 1856 година, [1] когато се върнах в село. С една малка сума за капитал, която даде майка ми, почнах с брата си Стояна бащиния занаят – да продаваме платна и памук. Баща ми е имал до 42 разбоя за платно, продавал е и прежда. Чак от Албания и Корча дохождали търговци да купуват, но скоро излезна американът и съсипа нашата тая индустрия и търговия. С големи предпазвания работихме и в скоро време уголемихме капитала. През 1859 година, когато с Георги Балабанов отивахме в село Сармусаклий, Серско, да купим, товарим и донесем памук, пресрещнаха ни трима турци кеседжии тъкмо между селото Календра и гр. Сер, и след като ни безчеловечно изтезаваха и мъчиха, обраха ни всичко, що носехме. А у мен беше тогава почти целият капитал, що имахме с брата ми. Ние с Балабанова, без никакво оръжие, оставихме се да правят с нас каквото искат. Аз даже положително в нищо не се възпротивих, само жив да остана, казвах си, че да мога да си отмъстя. Аз бях вече доста възрастен и се чувствах твърде силен, за да мога успешно да се боря с такива кеседжии. Върнах се в къщи без пет пари, попарен и посърнал от мъки и ядове. Домашните прибързаха да ме посъветват да съм се бил пазил от опръскания от мен турчин, защото работата не била твърде чиста: но като им казах, че са ме обрали, те се разсърдиха, гълчаха ме, хокаха ме и се учудваха някак съмнително защо само с мен се случват подобни работи. Майка ми, която не по-малко от другите ми братя обичаше и мен, прибърза да ми даде нов капитал, за да работя пак с брата си Стояна.


В това време аз другарувах със съседа ни в Долни Тодорак, Манол Наков, когото също бяха обрали турците на Амбаркьой, Кукушко, и положението на когото въобще не беше по-друго от моето. Другарувах аз с него твърде братски, интересувахме се само с въпроса: как може да се смачка носът на тия развилнели турци, и как може да бъдем по-сигурни за живота си. Завиждахме и обожавахме Стоимена и Илю войвода, [2] които задаваха страх и трепет на мръсните. Често един други си разказвахме разни подвизи на тия войводи, слушани от тогоз–оногоз. Ние станахме тъй интимни и така добре се разбрахме, щото взехме да се приготовляваме при сгоден случай да хванем гората. Обикновено се разделяхме с думите: бъди готов на всеки час. И тоя час не закъсня да дойде, а именно през 1860 година, едва една година от както ме бяха обрали, трябваше да отида на пазар в с. Порой, находящо се при полите на планината Беласица, да продавам памук и сапун. Пътувах, разбира се, без оръжие, като всеки верен на султана рая. На връщане оттам, като стигнах при селото Кеседжичифлик, излязоха из находящата се там на близо гора трима турци, между които познах хайдук Рахманаа. Самото му име показва любимата му професия. Аз скръцнах със зъби, но нямаше какво да правя сам и без никакво оръжие. Реших се да не се противя, за да се избавя жив, като се заклех в душата си, че няма вече да търпя такъв живот и подобна търговия. Тримата турци, твърде опитни в занаята си, обраха ме по всичките правила на изкуството – не оставиха в джоба ми ни счупена пара, взеха ми новия ямурлук и ме пуснаха да си ида. Срамувах се аз от себе си и мъчно ми беше, унизително до оня край ми се виждаше да отида у дома и да кажа, че пак са ме обрали. “Все теб обират, все теб се случват подобни работи” – ще ми кажат домашните, ще ме нахокат и аз, коскоджамите мъж, ще се червя и унижавам. Турците, които ме обраха, нито ме биха, нито ме раниха и аз нямах по тялото си никаква рана, за да я представя на домашните си като вещeвствено доказателство за истинността на тоя втори обир. Не ми се щеше да се връщам даже в къщи, а исках да може някак направо да тръгна за гората. Връщам се аз у дома, но убит духом и без всякакво вече предпазване и страх от напръскания турчин. Вървях и решавах съдбата си. Отмъщение, отмъщение и само тая дума се търкаляше из устата ми. За нищо вече не мислех. Родното село ми се виждаше като пъкъл и тежко ми беше да гледам смирената българска рая да работи денонощно за грабителите си, без да бъде сигурна за живота си и имота си. Пирин и Рила е мойто отечество, казвах, повтарях и потретвах на себе си, там аз ще се намеря поне една минута на волност и ще се броя господар на себе си. И пред въображението ми преминаха величествените върхове на тия планини, непристъпните гори и канари, където безопасно и свободно се разхождат юнаците на Илю войвода и Стоимен войвода, и за където душата ми вече копнее. Нямаше друг изход, не ми оставаше вече друга кариера. Аз се усещах толкова чувствителен от всяка и най-малка даже обида, щото мислех, че ще се пръсна, ако още днес не се махна от селото и не стана волен планински гражданин и верен поданик на един от войводите. Върнах се у дома аз късно, развълнуван и умислен. Разправих накратко на домашните си за втория обир и без да чакам мъмренията и гълчанията на майка си и братята си, ако действително те са ме мислили да ме мъмрят и гълчат, стегнах се на две на три, грабнах бащиното си сливенско шишане, което той кътал като антика, шопнах в пояса си два пищова, взех от майка си няколко гроша, изревах едно отчаяно “сбогом” на всички в къщи и припнах у Манол Наков в Долни Тодорак.


– Аз вече не мога да търпя, бай Маноле, стягай се да вървим.


И Манол Наков беше действително готов за всяка минута. Аз го намерих в лозята. Още вечерта се обявихме ние свободни планински юнаци и в тъмното оставихме селото и неговите жители да се валят в своите тъги и неволи. Сбогом Тодорак, сбогом роден край – тия бяха последните ни думи, когато излязохме от селото и се опътихме да търсим войводата Илю или Стоиме, за да се запишем в една от тия две чети.


Ето как станах хайдутин.


Бележки
  1. Кримската (Севастополската) война завършила с подписването на Парижкия мирен договор на 18 март 1856 г.

  2. Ильо Войвода (Кара Илия, Ильо Беровчанина, Ильо Харамията, Ильо Шопа) е един от най-прославените български хайдути. Истинското му име е Илия Марков Попгеоргиев. Роден е на 28 май 1805 г. в с. Берово, дн. СР Македония. След низ от героични подвизи, спечелили му огромна популярност сред населението, през 1861 г., заедно с дружината си, той преминал в Сърбия. Участвувал в Първа българска легия в Белград като помощник на Г. С. Раковски. Взел дейно участие и в Сръбско-турската война през 1876 г. По време на Освободителната война с четата си оказвал помощ на руските войски. Благодарение на него гр. Кюстендил бил освободен без бой и жертви. На осемдесетгодишна възраст Ильо войвода участвувал и в Сръбско-българската война през 1885 г. Починал в гр. Кюстендил на 17 април 1898 г.

    Отначало Стоимен е бил байрактар на Ильо войвода. По-късно той се отделил от Ильо и повел самостоятелна дружина, но бил тежко ранен. Ильо войвода приел Стоимена обратно в дружината си, излекувал го и пак го направил байрактар. Не след дълго обаче Стоимен отново се отделил със своя дружина. Убит е от турците през есента на 1860 г.

    Макар и огорчен, загдето се е отделил от него, Ильо войвода запазил добри чувства към Стоимена и често говорел за него. "Такива мъже като Стоимена сега са редки, ба кажи ги и няма, казваше ми дядо Ильо в 1892 г." – пише Филип Симидов (Ильо войвода – поборник-опълченец, 1898, No 3, с. 10).


Обществено достояние Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и страните с времетраене на авторското право 100 години след смъртта на автора или по-малко.