До Чикаго и назад/6

Предишна част

До Чикаго и назад Автор: Алеко Константинов

Следваща част

Срещу павильона на Айвазияна, на другата страна, виждаме една барака с надпис: „40 хубавици, от 40 нации“. Пред бараката двама музиканти, с театрални дрехи, канят любителите на красотата. Платихме по 25 цента и влязохме в един голям салон, около който са издигнати естради; на тези възвишености са наредени масички и при всяка маса седи по една „хубавица“. Срещу входа, в дъното на салона, е направен един разкошен балдахин и в него на златен трон седи, окръжена с прислужници, Фатмѐ — „Царица на хубостта“. Е, дума не ще, хубава беше Фатме, но мен по ми се хареса една от нейните прислужници. Видяхме хубавица японка, хубавица негритянка (сполайти!). Филарет се обърна към хубавицата рускиня с поздрав: „Здорово, матушка.“ Тя го гледа! Отгде ще знае руски? Кой знае отгде са я домъкнали! Тръгваме навътре из Midway Plaisance. Наляво ти предлагат да видиш златни рудници в Колорадо; надясно — да видиш електрически театър. Где? — В Колорадо. В миниатюра в разрез са представени всичките галерии в огромната рудница; а с помощта на един сложен механизъм пред очите ти се извършва същата работа, както на самото място; миниатюрни работници копаят в подземните галерии и товарят във вагоните рудата; други я претоварват в котли и я издигат към повърхността. Асансьори постоянно се качват и слизат. На върха самите заводи, от които и към които сноват миниатюрни тренове. Един американец си дра гърлото, разправя нещо за рудниците, ама кой му разбира? Излизаме. Наляво те канят да видиш морски водолази, надясно — как се фабрикуват стъклени предмети. Где? — Да видим как правят стъклата. Влизаме в една зала с галерии наоколо. В средата една огромна пещ, в която се вижда разжижена, разкалена до червенооранжев цвят маса. В тази маса работници натопяват краищата на едни дълги железни цеви и изваждат по един топ, около пет сантиметра в диаметър, огнена лава, която се разтяга като разтопен червен восък. Работникът надува цевта и лавата се издува и застива; той пак въвира края на цевта в адската пещ и отново разжижава и размекчава лавата; изважда я и я слага при една наковалня, гдето други работник въвира в издутата топка едно цилиндрическо желязо и го търкаля по наковалнята и стъклената лава приема формата на цилиндър — ето ти началото на една чаша; сетне пак нагряват цилиндъра, за да отрежат дъното, и след туй пък предават чашата за изрязвание на украшения по нея. Сума чаши и вази се направиха пред нашите очи. А горе, на галериите, видяхме още по-интересно нещо: видяхме как точат на пламък тънка стъклена прежда, навиват я на чекръци, разпределят я на тъкачния стан и тъкат стъклена материя. Тази материя я украшават с разноцветни стъклени конци, режат, кроят и шият стъклени кърпички, възглавници, чехли, подставки и сума украшения. Една восчена дама е облечена в цял бален тоалет от стъклена материя. Излизаме. Надясно ти предлагат да видиш дресирани тигри и лъвове, наляво — да видиш цяло ирландско село. Не, по-добре да влезем в японския пазар. Пусти японци, страшно напреднали! Ненапразно те се считат възточни англичани. Жива, деятелна, интелигентна нация! Като че са се надумали сега, на всемирното изложение в Чикаго, да зачудят света със своя напредък. И наистина го зачудиха! Няма ни един отдел в изложението, в който те да нямат свой павильон. Навсякъде, наред с първокласните европейски държави, ще видиш импозантни кьошкове с надпис „Japan“.
Те не са изложили като свое ракия от Станимака, есенция за коняк от Бордо, бутилки от Прага и етикети от Виена; ами всичко, което пълни техните грамадни павильони, е произведение на тяхната индустрия. Складове от техния фарфор ще срещнеш във всичките големи американски градове и в столиците на Западна Европа. Сума металически изделия, копринени платове, златошити материи, сламени изделия, дрогерии, оризи, чаеве пълнят множеството пръснати из Америка и Европа японски магазини. Не, не се шегуват японците, те здраво крачат напред. Излизаме. Наляво ни канят да видим театър на островитяните Самоа, надясно — да видим яванско село с жителите заедно. Ще влезем и тук, и там. До тях пък те привличат южноокеански островитяни. Театър от Самоа! (Я ми кажете по-скоро где беше туй Самоа, че хич не си наумявам, па нямам и географическа карта при себе си.) До самия павильон е прилепена една барачка с плоска стряха, това е касата. Пред нея стои един американец и с пресипнал вече глас вика, та се къса, предупредява посетителите на изложението да не би някак си да не съгледат този театър, защото ще се разкайват сетне. Да му вярва човек на стоте едно, пак ще излезе, че туй е то сърцето на Midway Plaisance, като че който не види този театър, все едно че не е бил в Чикаго. На стряхата двама „актьори“ със светлокафява кожа, едри атлети, с ниски чела, с приплюснати отгоре и разширени в ноздрите носове, с големи рошави коси, прикрити само с по една престилчица около пояса, а останалата част на тялото им нашарена с разнообразни и разноцветни фигурки, с по две цепеници в ръце, удряха равномерно в две грубо издълбани корита. Звуковете, които те произвеждаха, много напомняха олелията, която се подига у нас пред гроздобер, когато из целия град чуваш да начукват и зачукват поставите и бъчвите. Туй е оркестърът на почтената трупа от Самоа. Музикантите, изложени на слънцето, обливат се с пот, обират го по челата си с пръсти и пак продължават да „свирят“, тоест да начукват коритата. Като забележат, че се набере достатъчно свят пред касата, те хвърлят цепениците, слизат от стряхата и заедно с другите актьори и актриси минуват с церемониален марш пред публиката и се скриват в „театъра“. И ние след тях. Насядахме на столове и след малко се вдигна завесата. На сцената около 40 диваци, наредени стройно в четири реда. Всички — и мъже, и жени — едри, месисти. Косите им нацапани с всевъзможни бои; също и телата им. Всякой държеше в дясната ръка по една малка лопата. Настрана от групата двама музиканти почнаха в такт да начукват две по-малки корита и всички диваци в същия такт затропаха с краката си и завъртяха лопатите наляво, надясно, нагоре, надолу, напред, назад; премятат ги през ръце, през крака, въртят ги около главата си и при това издават едни диви звукове; от минута на минута повече се въодушевяват, очите им се наливат с кръв, лицата им приемат едно кръвнишко, диво, зверско изражение; движенията им стават по-силни, по-бързи, играта с лопатите става по-сложна, по-изкусна и гледаш един от тях, види се, началник, спусне се като тигър помежду им, изговаря някакви заклинания, върти си очите, върти лопатата и се тръшне на земята и всички след него. Умълчат се. Но мигом началникът, като че по вдъхновение, изправя се, почне да бъбре нещо бързо, съвсем бързо, издаде един див глас и всички наскачат, и се почва още по-бясна пляска. Те представиха около 10 подобни сцени — сватбени, траурни, войнствени, религиозни. Не ви ли харесва „театърът“ от Самоа? Видяхме едно село на южноокеански островитяни, друго село от остров Ява, ама как да ги описваш? Ние минахме набързо, нямахме време много-много да се взираме. Какво да ви кажа? Е, жителите на Ява приличат донякъде на китайци, но като че са още по-дребни. Носят препасани черни блузи и шалвари. Къщите им са цилиндрически, от тръст, стрехите конусообразни, от шарена слама. Мъжете са кьосета и не можеш да ги отличиш от жените, ако им гледаш само лицата. Музикалните им инструменти са от тръст и издават звукове, като че капе някой капчук.
Сега си припомних, че ние видяхме една доста хубавичка яванка; тя плетеше една сламена шапка и беше малко извън пътя деколтирана. Съставихте ли си понятие за остров Ява? Излязохме. Наляво се разнесе звукът на един алпийски рог и след него един квартет от тиролци и тиролки ни пренесе в цивилизования мир. Те канеха да минем „един ден в Алпите“. А пък зад алпийския павильон, пред една задимена скара, претрупана с пресни кебапчета, един американец с фес викаше като луд: „Скоро, че се свършиха!“ Като че светът ще се свърши! Тука е началото на турското село. Кебапчията се разположил пред турския ресторан, който се съдържа от няколко цариградски гърци. На горния етаж на ресторана, от двете му страни, има турски театри. Американци, облечени в турски дрехи, крещят от балкона и разхвалват „знаменития и чудесен възточен данс кючек“. Долу едно диване, облечено като ходжа, върти се от сутрина до вечер с гола сабя в ръка. Да те е гнъс да го гледаш, а американците с всичката си сериозност го зяпнали и бързат да влязат в театъра. Зад театрите има турско кафене, с наргилетата му, с чибуците му, с таблите и с всички познати принадлежности. Сетне има цяла турска чаршия. Тук се продават турски костюми, оръжия, монети, марки, чибуци, килими, халва, рахат-локум, шербети, баклава, кадаиф и какво не щещ! Има и джамия. От сутрина до вечер няколко сиромаси с изути пантофи току вирят задниците си в джамията за удоволствие на американците. Молят се! Влязохме в турския ресторан. Тука г. Шопов ни даде закуска. Кухнята е съвсем възточна: можеш да получиш разни тас-кебап, имамбаялдъ, аджемпилаф и прочия турски лакомства. Във време на обеда ни свири един сантур, а горе в „театрите“ пищят цял ден зурли и кларинети.
Около нас сноват разни чалми и шалвари. През прозореца виждаме как се върти онзи с голата сабя. Чуват се звънтенията на кючешките чампари. Около кафенето думкат тъпани. Насреща ни джамията. Викове: „халва!“, „саукшербет!“… Ние в Чикаго ли сме или в Бал Капан! (Чунким аз зная какво е Бал Капан!) В този ресторан се запознахме с един търновски търговец, г. Хаджи Петков (забравих му името). Той самичък, без да знае една думица от иностранен език, тръгнал от Търново и през Хамбург и Ню Йорк стигнал благополучно в Чикаго. Любопитен! И от любопитство беше събрал адресите и рекламите на всичките експоненти в изложението; напълнил цял сандък с реклами. За каква потреба му са — не ми е известно: може би той ще направи едно подробно описание на изложените предмети, нещо, за което аз никога не би се заел. Браво на X. Петкова, че е умял да се възползува от състоянието си, а не предпочел, както болшинството от нашата jeunesse dorée, да си пръска парите в шантаните и по академиите. (Ама тука излиза, като че аз и на себе си правя комплимент… Впрочем отгде-накъде да излиза? — Аз не принадлежа към jeunesse dorée.) Запознахме се също с един момък самоковец, г. Чакалов. Той живее и се учи във Филаделфия, като изкарва препитанието си със собствен труд — словослагателство. В течение на пет ваканционни месеца той работи като словослагател нощно време (той е нощен работник) в печатницата на един вестник и този труд му покрива разноските за останалите седем месеца, когато той следва науките си по медицината. По американски! Трудолюбив, интелигентен и скромен момък. Бои се само, че като се върне в България, нашият медицински съвет няма да признае за достатъчен американския атестат и ще го заставят да иде в Букурещ или в Цариград да се доучва. Нашето медицинско началство не е признало за лекар някого си д-ра Станева, който се върнал в Америка и сега живее и практикува занаята си в Чикаго. С него се запознахме в нашия павильон. Да излезем от турския ресторан. Насреща има германско село. Да влизаме ли и там? Какво ще правим? Село като село, германско село! Малко ли села сме гледали. Па и това го виждаме отвън. Виждаме големи дървени къщи с широки чардаци, с огромни високи стрехи; чуваме, че там свири немски оркестър, и гледаме стотини немци с домочадията си, далачат се с бира! По-нататък, наляво, виждаме мавританския дворец, пълен с ресторани и увеселителни заведения. Надясно персийски театър, до прозорците на който, на горния етаж, се виждат няколко „актриси“ в отчаяно деколте. Влизаме, На една малка открита дъсчена естрада седят двоица музиканти, също като тия, които се виждат през прозорците на кафене „Едрене“ на Витошката улица в София — един с цигулка, другият със сантур. Една дебела, почти гола персианка удря с дааре. А пред тях една след друга се кълчат няколко възточни хубавици. И наистина хубавици! Но като техните хореографически и порнографически безобразия аз не бях виждал в живота си. Един американец дойде със сина си, 15-16-годишно момче, да види персийски театър, но не стоя и една минута, грабна чедото си за ръка и като уплашен избяга навън. А персианките на сцената, с крак върху крак, запушили цигари и се смеят и подиграват американците явно в очите им. Зад това заведение е каирската улица. На Парижкото изложение имаше каирска улица, защо да няма и в Чикаго? Из парижката каирска улица се разхождаха с магарета, в Чикаго освен с магарета разхождат се и с камили. В Чикаго каирската улица е много по-голяма и освен египетската чаршия има сума увеселителни заведения — „театри“. Голямо удоволствие доставяше на американците разходката с камили. На пътя ни се изпречва колосалното желязно колело — Ferris Wheel!
И у нас по Великден правят карнушки, на които се въртят децата по за едно червено яйце, но те имат следната разлика с карнушката в Midway Plaisance: нашите карнушки са дървени, а тази в Чикаго е желязна; у нас, за да се въртиш, влизаш в едно сандъче — в Чикаго влизаш в един голям вагон, в който свободно насядват на столове петдесет души; у нас на колелото са закачени десетина сандъчета; в Чикаго — петдесетина вагони; у нас карнушката е около десет метра висока, в Чикаго — сто метра, или колкото три минарета едно над друго; нашата карнушка се върти с помощта на две-три циганчета, в Чикаго — с помощта на грамадни сложни машини; у нас се плаща за въртение едно червено яйце, в Чикаго — половина долар. Колелото може да се върти и полека, и бързо, но научих се, че запретили да го въртят бързо; види се, бързото въртение е възбуждало страхотия и писъци. То и полека като се върти, пак губиш малко кураж. Я попитайте Филарета, като почнахме да се възнасяме към върха на колелото, не му ли затупа сърцето, не каза ли той: „Ех, защо се качих аз тука?“ От върха като погледнеш надолу, пред очите ти се разстила цялото изложение. Вижда се и градът Чикаго дотолкова, доколкото фабричният дим е прозрачен. Оттук виждаш колко грамадно е изложението в Чикаго въобще и в частност какво колосално е зданието на манифактурата. От върха нашето око проникна контрабанда в оградите на Стара Виена, на дахомейското, лапландското и китайското село, така щото няма нужда да влизаме в тях. Като слязохме от колелото, отидохме да се возим на ледената железница — ice railway. Тя напомня пловдивската Мазна Гана (или Луда Яна?), само че не се връща по същата линия назад, а прави кръг, и не върви по железни релси, а по леден път. Вагонът е направен като шейна; има и звънци. Интересно е, че когато камъкът се пука от горещина, около тази железница всичко е замръзнало. Ама и аз замръзнах на Midway Plaisance! Стига толкова. Да идем да разгледаме поне отгоре-отгоре главните павильони в изложението.
На излизане от Midway Plaisance, насреща, хвърли се в очи зданието на женския труд — Woman’s Building, архитект на което е една мома от Бостон. С този отдел американците проглушиха света, но в какво му се състои чудото, аз не можах да усетя. При входа в централната зала пред очите на зрителя се изпречват произведения на скулптурата и живописа. Но и скулптура, и живопис съвсем ординарни, нищо извънредно. Виждаш историята на женското облекло, като захванеш от лозовия лист до най-разкошните и съсипителни драгоценни костюми. Виждаш всевъзможни произведения на крояческо и шиваческо изкуство. Сума детски принадлежности и играла. Бездна изящни ръкоделия, продукт на обезпечен живот, за изработванието на които не е взето в сметка нито времето, нито трудът. В горните галерии виждаш множество рисунки, които би направили чест на ученички, но не би много въздигнали всесветската жена. Там са и салоните, в които заседават дамските конгреси. Едно, което действително и очевидно говори в полза на женския прогрес, то е женската литература.