Договор за натурализация между България и Съединените Щати от 1923 година
Негово Величество Борис III, Цар на Българите и Председателят на Съединените щати на Америка, въодушевени от желанието да постигнат едно разбирателство относно положението на предишните поданици на едната от двете Държави, които са придобили или биха придобили посредством установени способи за натурализация поданството на другата Държава в територия намираща се под нейния суверенитет, решиха да сключат договор по тази материя и за целта назначиха пълномощници, а именно:
Негово Величество Царят на Българите,
Христо Калфов, Министър на Външните Работи и на Изповеданията,
и Председателят на Американските Съединени щати,
Чарлс Уилсон, Извънреден Пратеник и Пълномощен Министър на Съединените Щати в България,
Които след като си представиха пълномощията, намерени в изправност, се споразумяха върху следните членове:
Член 1[редактиране]
Поданиците на България, които са или ще бъдат натурализирани в територията на Съединените Щати, ще бъдат считани от България, че са изгубили предишното си поданство и че са станали поданици на Съединените щати.
Също тъй, поданиците на Съединените Щати, които са или ще бъдат натурализирани в българска територия, ще бъдат считани от Съединените Щати, че са изгубили първоначалното си поданство и че са станали поданици на България.
Предшестващите постановления на този член не ще се прилагат, ако има други закони в някоя от двете Държави постановяващи, че нейни поданици не губят поданството си чрез натурализация в някоя друга държава през време на война.
Думата „поданик“, както е употребявана в този договор, означава лице, което по законите на България или на Съединените Щати дължи постоянна вярност или притежава поданство на една от тях.
Думата „натурализиран“ се отнася само за натурализацията на лица пълновъзрастни по тяхна собствена молба и до натурализацията на малолетни чрез натурализацията на родителите им. Тя не се отнася до придобиване на поданство от една жена чрез женитба.
Член 2[редактиране]
Поданици на една от двете страни, които са или ще се натурализират в територията на другата, както и постановено в член 1, при връщане в страната на предишното поданство, не ще бъдат наказуеми за първоначалния акт на емигриране или за гдето преди натурализацията не са се отзовали на повикването на военна служба, станала задължителна след като те добросъвестно са придобили право на жителство в територията на страната, чието поданство е било добито чрез натурализация.
Член 3[редактиране]
Ако поданик на една от двете Държави, който попада под член 1, установи отново местожителството си в предишното си отечество без да има намерение да се върне в страната, където се е натурализирал, ще се счита че се е отказал от натурализацията.
Ще се счита, че съществува намерение за невръщане, когато лицето, натурализирано в едната от двете Държави, прекара повече от две години в другата.
Член 4[редактиране]
Настоящият договор ще започне да се прилага веднага след размяната на ратификациите и ще остане в сила за един период от десет години. Ако някоя от страните не предупреди другата шест месеца преди изтичането на срока, че желае да го прекрати, Договорът остава в сила до тогава, докато една от страните съобщи, че желае да го прекрати, след която дата той продължава да е в сила още дванадесет месеца.
В удостоверение на което съответните пълномощници подписаха този договор и го скрепиха с печатите си.
Съставен в два екземпляра в София на 23 ноември 1923 година.
(М.П.) Христо Калфов
(М.П.) Чарлс Уилсон
Бележки[редактиране]
- ↑ За оригиналния текст на договора на български и английски езици виж Договоръ за натурализация между България и СъединенинитѢ Щати (Naturalization Treaty between Bulgaria and the Unites States), Държавенъ вестникъ, № 3 от 1924 година
- ↑ Treaties and Other International Agreements of the United States 1776-1949 (compiled under the direction of Charles. I. Bevans), Washington, DC: The Department of State, Government Printing Office, V (Afghanistan-Burma), pages 1083