Гроза

Гроза Автор: Васил Попович

В Балкана грозно вятър повява,
гъста дубрава шуми;
стани, юначе, небо стъмнява —
нощем ще страшно гърми!
 
По мътно небе облаци бурни
ходят на гибел и смърт.
И страшно бие вятър в стръмнини,
горските звери ревът.
 
В прозорци слаби буря се вижда,
книги съдрани на зло,
какво ще патим, Бог то предвижда,
той да обърне в добро.
 
От гора слезват люти хайдути,
скоро ще мръкне съвсем.
По небо фъркат вещици злобни,
сочат добича тук-там.
 
Стани ми, синко, Бог да ни пази,
той ни е защита сега.
От чужди ръце, кървави врази,
да не им станем гозба?
 
Векъти кротък, стига си дремал,
не ли си доста доспал.
Напразно чекаш, ти си дочекал, —
меня ми вече додя!
 
Стани ми, синко, ставай, юначе,
с бащина бъди душа, —
стори си сърце, буря ще вече,
скоро да падне с гроза!
 
Стани на помощ, Бог да тя води
в честна съдбина напред,
където стъпиш — с тебя да ходи
твойта към него любов.
 
На него слагай твойте надежди,
той ти е, синко, пазач.
В години стари, в мъки и стражди,
в черни минути и плач!
 
А ти за мене една избава,
една надежда си ти!
Стани — де, синко, ето стъмнява…
Чуваш ли? Гърмел ехти!
 
В Балкана грозна буря завива,
вещици страшно пищят…
То буря стигна, с буря хайдути
тръскат добича на всяд…
 
Ти ставай, сине, час ти доди!
Бурна година случи,
вдовицо клето, твойте невзгоди, —
синко ти мъртъв лежи!
 
Що злобна била й твойта съдбина,
в къщи просветил… там гърми.
А глас извика: тук ще си двама,
синко да леко лежим!

Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко.