Гарванът (Едгар Алън По)
| Гарванът Автор: Едгар Алън По |
| „Гарванът“ (The Raven) е публикувана за първи път в "American Review: A Whig Journal" през февруари 1845 г. [1] |
В късна нощ, веднаж — отдавна — уморен, четях аз бавно
В книга странна и забавна стих, забравен вече тук —
Но, докле четях разсеян, в самота и сън обвеян, —
Чух — сподавен, ненадеен, бавен, тих, неясен звук:
„Гост… — помислих аз разсеян, сепнат от внезапний звук, —
Някой гост — и никой друг!“
Помня — бе Декември леден; бе среднощ и огън бледен,
Спрял на пода лъч последен, мреше бавно и без звук —
И отбягнал всички хора, сам, четях аз до умора,
В скръб за скъпата Ленора, Бог която взе от тук —
И сега зовят Ленора в Рая ангели, а тук —
Само аз — и никой друг!
От пурпурните завеси звук неясен се разнесе —
И в сърцето ми разле се ужасът на тоя звук;
И, обзет от трепет смутен, да смиря страха минутен,
Казах: „Някой безприютен, през нощта залутан тук,
Дири подслон — безприютен — светлина съгледал тук, —
Някой гост — и никой друг.“
И, успокоен веднага, станах — тръгнах — и пред прага
Спрях и казах: „Извинете! Да, аз чух неясен звук —
Но задрямал бях от скука, и тъй слабо се почука,
Че не ме опомни звука, както бях задрямал тук…“
И отворих… Спрях се. Взрях се, за да видя кой бе тук:
Само мрак — и никой друг.
Дълго аз в нощта се взирах, госта странен не намирах,
В блян и сън ръце простирах, чужд за всички смъртни тук —
Но светът бе с мрак обкръжен и сред мрака чух аз тъжен
Ек — „Ленора!“ — зов несдръжен, стон — от дълга скръб отзвук —
То аз сам зовях — и тъжен — чух на своя зов отзвук,
Глух отзвук — и никой друг.
И, опиянен от зова, аз се върнах, но отново
Чух сред тая нощ сурова същия предишен звук. —
„Вейки голи меланхолно — тъй помислих аз неволно, —
Удрят в прозореца болно и уплаха всяват тук. —
Ето! — казах аз неволно — зная, тайната, е тук:
Вятърът — и никой друг!“
Прозорецът тласнах бавно и през него — гордо, плавно —
В миг влетя, крила размахал със прокобно странен звук,
Гарван черен — стражът верен на погинал блян химерен —
Кръг изви в дома чемерен, сякаш подслон дири тук,
И над бюста на Палада спря, намерил подслон тук —
Както още никой друг.
Аз погледнах, изненадан — тъй бе горд, тъй важно хладен,
Че, макар и безотраден, смях у мен избликна пак:
„Нямаш шлем! И ти си странник. Но си горд като избранник!
Как е, рицарьо, изгнанник от брега на Вечний Мрак,
Твойто име на избранник в Царството на Вечний Мрак?“
Той отвърна: „Нивга пак!“
Удивен, че той говори, вперих скръбно в него взори,
Ако и да ми се стори най-безсмислен тоя грак.
Но в дома, де сам оплаках дел за всички не еднакъв
И надежди в скръб не чаках, — пръв, единствен в скръб и мрак,
Да ме навести дочаках — пратен с бури в нощний мрак
Гарван с име „Нивга пак!“
Но след първий грак, отново той замлъкна тъй сурово,
Сякаш сам изля в туй слово своя дух с едничък грак.
И смутен, очуден странно, промълвих едва разбрано:
„Той ще хвръкне утре рано с първий лъч от моя праг!
Както всичко — рано! рано! — навсегда от моя праг!“
Той отвърна: „Нивга пак!“
О, туй слово бе самичко отговор умел на всичко —
Сякаш само туй едничко бе научил от бедняк,
Който в орис на печали, горест не една узнал е
И над всичко са му пяли скърбите припев недраг,
И над всичко сам той пял е техния припев недраг —
И той беше „Нивга пак!“
И в креслото пак аз седнах. Пак към гарвана погледнах —
Мисли смътни стотни път ме навестиха в нощний мрак.
Скръбен, исках да разгадам туй, което — безпощаден —
Той изрече — горд и хладен — в своя тъй печален грак, —
Туй, което — безпощаден — той предсказва в своя грак
С туй печално „Нивга пак.“
А на бюста, от високо, той в душата ми дълбоко
Огнен взор бе впил жестоко — сякаш смъртен, вечен враг.
Болно моят взор отстъпи; тънех нежно в мисли скъпи,
Спомнях — нявга тя пристъпи с радост моя беден праг!
Но… тя няма да пристъпи вече моя скръбен праг!
Както нявга — нивга пак!…
И тогаз крила повяха — сякаш ангели летяха
И вестяха те утеха, тихо слезли в нощний мрак —
„То — извиках, — о, несретний! в твойте скърби неприветни
Бог забвение, най-сетне, праща с ангели — Всеблаг!
Пий забвение и чакай светла вест на Бог Всеблаг!“
Грак простена: „Нивга пак!“
„Ти си вещ пророк — стихия! — викнах аз. — Към теб вопия!
Щом те запокити Злият с буря върху този бряг, —
Свят балзам за скръб и спомен нявга в Галаад псаломен,
Ще намеря ли бездомен — предскажи ми в своя грак!
О, кажи на мен, бездомен, в своя вероломен грак!“
Той отвърна: „Нивга пак!“
„Птица или дух на Злия! ти си вещ пророк — стихия!
Предскажи! Към теб вопия — след скръбта на земний мрак,
Ще ли види с радост взорът пак на ангелите в хора
Светлий образ на Ленора — в Рая сред венци и зрак?
С радост да сияй във взора — сред лъчи и вечен зрак?“
Той отвърна: „Нивга пак!“
„Нека туй, що ти програка, бъде на раздяла знака! —
Станах с вик. — О, син на Мрака, потъни отново в мрак!
Тук перо да се не мерне в спомен за лъжите черни!
Избави ме от неверний призрак твой над моя праг!
Пак самотност, скърби верни нека бдят над моя праг“.
Той отвърна: „Нивга пак!“
И крила той не разпери — верен подслон тук намери! —
И над бледний бюст той черен — демон същ над моя праг! —
Бди, седи, мълчи, не грака — сякаш в хищен сън той чака,
Като хвърли сянка в мрака и прогони сетний зрак —
И душата ми във мрака няма да дочака зрак —
Зная вече — нивга пак!
Превод: Г. Михайлов, 1920 г.
|
Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко. |