Възпоминание
| Възпоминание Автор: Иван Вазов |
I
В дни пролетни, развеселени,
когато вред цветя цъфтйът,
кога по росните полени
си млади агънца пасът;
кога вечерниците пресни
разнасят тайно сладостта
и птички с младите си песни
омайват всичките места;
обичам аз, в мечти крилати
упит, към теб да фъркам аз
и спомени печални, злати
край мен да призова тогаз.
II
И ти във сладка упоенье
прегръщаше ме до гърди
и тихо думаше на мене:
о, либе, весело бъди!
Не се предавай в мисли черни,
не съм ли тук при тебе аз?
Или предчувствия неверни
душа ти плашат тоя час?
А аз в усилия горчиви
страхът тогава си таих
и с думи либави и живи
показвах се засмян и тих.
Уви! За близка ни раздяла
не смеях да ти известя
твоята ръчица бяла
цалувах, с теб да се простя.
Не исках аз със думи люти
твой ясний лик да помрачйъ,
в тез сетните за нас минути
сърцето ти да огорчйъ;
но моята душа с риданье
стоеше под жесток товар
и в туй мъчително мълчанье
злочестен беше твой другар.
III
И ти затече се в градина,
откъсна цвете мълчешком,
с усмивка рече: туй от Рина,
и даде ми го бързешком.
Ти с думи благи и надеждни
желайше да ме утешиш
и с уверенья либни, нежни
мен любовта си да явиш.
Ти думаше: О либе, на ти
туй цвете благовонно, знай,
че сявга дните ни благати
цъфтя щат, както то през май.
Виж как се нежно то усмива.
И дава мирис пресен, нов,
така всегда ще й млада, жива
към теб и моята любов.
IV
Вечерните зефири веят
и пръскат хлад и миризми
и птиците летят и пеят
по тез засмените хълми.
|
Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко. |