Биографически бележки за моето минало

От Уикиизточник
Направо към навигацията Направо към търсенето

Именовам се Никола Манолов Досев, родом от с. Загоричене - Костурско, на 63 години, по настоящем живущ в гр. София, ул. Клементина Н 25-кафене “Кичево”. Още от 1902 година се заклех, че ще работя верно и честно за доброто на македоно-одринската организация, както и работих; от когато започнах да пренасям оръжия от гръцката граница в Македония, за да въоръжавам българското население в Костурско и околностите. През 1907 година се записах съзаклятник в щаба на Борис Сарафов в София, след което бех зачислен в четата на войводата Пандо Сидов-костурски войвода и заминахме за Кюстендил с мой 6 другари, когато бех избран за помощник войвода и бех натоварен от войводата Пандо Сидов да пренеса за въоръжаване на населението в Костурско 50 пушки и 12 000 патрони, 100 бомби и 100 кила динамит, което и направих. На 20 септември с.г. с помощта на Тодор Александров преминахме границата при Султан Тепе. Тамо беше и дедо Кимо-пирински войвода. При пътуването имаше и 50 души милиция, които пренесоха оръжието. В с. Мащеца бехме предадени и обсадени. Това беше нощно време. Започна се престрелка между нас и турската войска и водихме четири часа сражение. След това аз с шестте мой другари успех да си пробия път, когато съм получил две рани в левата ръка. От снаражението не могаха нищо да ми взема противника. След три дена се научих, че има убити един старец, едно момиче и 14 души от моята милиция беха заловени живи, от които 4 души убити. Пътя продължих наедно с моята дружина за Кратовско, където се срещнах с войводата Юрдан Чучката, а в Башино село-Велешко се срещнах с Милан Гюрлука. Той ме опъти да мина Вардара над Башино село. На Оревица се срещнах с Пано Арнаудов и Велко Попадийски. Продължих пътя към Прилепско. На Беловодица се срещнах с войводата Тане Николов и с Кочо Струмишки. Продължавам за Битолско. В манастиря “Слепче” се намирам с Блаже Реринчето. Отивам за в с. Лево-река. Срещам се с Щерю Бурето. Тия преди два дена се сражаваха с турската войска, когато имаше три къщи изгорени от турците. Минавам през с. Круши. По онова време валеше силен дъжд и от минаването се правеше големи дири от конете и турците минавайки сутринта отивайки за дърва видели дирите, усъмнили се че е минала чета и съобщават на Ресенския гарнизон. В 4 часа след пладне войската излиза по посока към нас. Ние се намирахме това време на върха над Ресенското езеро. Войската настъпва към нас, приближавайки до нас видеха, че ние сме застанали на добро место и взели добра позиция, по заповед на турския офицер войската се връща и отиват към близкото до езерото село и казали на селяните “Ние ги знаем къде са”, посочват към нас и казват “Кажете им много здраве, да си вървят където са намислили, за определеното им место. Тръгнале са от България, не им попречи никой нищо, аз немам войска за избиване.” Слезнах в езерото, натоварих три лодки с мониция и четата ми и минавам насрещния брег в с. Ивене. Там ме посрещнаха войводите Петър Германски, Петър Шешеварчето и Христо Тарето от Въмбел, на който предадох в брой 50 пушки, 12 000 патрони, 100 бомби и 100 кила денамит. Краката на мен бяха подути от голем път, а така също и на четата. След като получих официална разписка за предаденото оръжие, заминах за с. Дъмбени и там се срещнах с моя началник Пандо Сидов. Там беха и войводите Христо Цветков, Пандо Чулков, Трайко Джелински и Тома Желински. След тази среща аз се оттеглих на почивка и вземахме решение, след почивката всички ония, които са против българската-македонска революционна организация и служат в интересите на гърци и турци, да се уничтожат или изгонат от районите. По взетото решение – двама души от с. Костници, да бъдат убити, понеже са оръдие на гръцките чети, от които убития Андон имаше син гръцки андартин. Второ – Христо Пепелков от с. Смърдиш убит лично от мене – Никола Манолов Досев, за същата причина и на Великия четвъртък на върбата в сред село, защото той отнасяше писмата и ги оставяше на турците на камъка над село Брезник, с които ни предаваше, и катъра на който той яздеше му беше подкован с плочите наопаки. От неговото предаване немахме ник спокойствие. Четери души в с. Лъка – Преспанско шпиони предадоха наши 6 четници, които беха в гората над това село и беха избити от турските войски. След свършването на това събитие бех повикан от Битолския окр. Рев. Комитет, на който беше началник Милан Матов, който ме изпрати в местността “Мало Марихово” на местото на убития войвода Димко Серванов. В деня на Великия четвъртък получих известие, че върлия шпионин – гръцко оръдие “Кормака” ще мине за Битоля с 400 овце и 400 ягнета, за да ги продава на пазаря. Аз с 10 мой другари завардих пътя между Новаци и Бач и минавайки той със стадото през нощта и 10 души турски войници, за да го охраняват, успех да ги разбия и обърна в бегство и залових от тех четери души живи гръцки шпиони и прибрах всичката стока и я изпратих в Демир хисарско при войводата Алекса. След известно време гръцките андарти поради тази причина нападнаха с. Рибарци – Битолско, по което време се случих там и запазих селото, от което запалиха само една плевня и убиха 2 души, при сражението което там дадох те дадоха известни жертви. Преди турската конституция – 8 дена получих известие да се явя в с. Обаково, което направих с мой 10 души другари от четата, където намерих окръжния битолски началник и заедно с него се опътихме за с. Цапари, където бехме посрещнати тържествено от войските на Ниязи бей и Ермер бей. След това се събрахме всички от четите в целия окръг 570 души, заминахме за Битоля, където след кратка почивка и дадените ни големи банкети от турските офицери, реших с мойте 10 другари да заобикола моя район, в който съм върлувал все нощно време, да го вида и през деня и отидох в с. Бач, което беше под Патриаршията, поканих кмета и попа заедно със съветниците да си дадат съгласието да им испратим български попове и учители, за което ги заставих да подпишат и подпечатат това техно съгласие. След това отидох в с. Брод, където направих същото, обаче гръцките андарти се организираха да ме нападнат, но ги превариха турците и ме обсадиха и поканиха да сваля оръжието, на което отказах категорично с думите “Ние през време на Султанския режим не сме сваляли оръжие и сега нема да го свалим”. Дадохме си имената и бехме освободени. Аз по дипломатически начин успех да взема обратно оръжието на обезоръжения наш четник-войвода Петър Трасянски от Прилепския каймаканин, обезоръжен от прилепската жандармерия. През 1911 година взех участие с мойте 17 съзаклятници мой другари при боевете при Кили – Дервен против турците, уничтожих 4 души турци от с. Кумуничево, които знаех че измъчват българското население през Турския режим. Уничтожих ги в местността “Кайнеко”. В същата местност уничтожих и 5 души други турци от с. Горница по същата причина. Обезоръжих турците в с. Жервени. Това са мойте приключения.

София, 10 септември 1943 г.

                                                                    саморъчен подпис: подпис
                                                          Никола Манолов Досев, от с. Загоричене.[1]
  1. ЦДА, ф.771к, оп.1.,а.е.30, л.1-2