Бележки по южнославянската филология и история

От Уикиизточник

Бележки по южнославянската филология и история

(Към въпроса за пограничната линия между българския и сърбохърватския език и народи)

Посвещава се на господин Гаврил Занетов


Предговорна бележка

Читателите на тази статия ще бъдат вероятно изненадани от грамадното противоречие, което ще срещнат в нея в сравнение с онова което те прочетоха или могат да прочетат в брошурата ми "За македонските работи". За отгатване на това противоречие достатъчно е да се припомни, че аз там се изтъпих като импровизиран политик. Тая "политика" трябваше за неутрализирането на македонските интереси на балканските държави и за доказва­нето етническата и историческата индивидуалност на македонците. Но тъй като в тая "политика" можеха да съглеждат "маниер" на българското правителство, то по адрес на последното бяха пуснати не малко излишни резкости. Тези излишни "доказателства", че мислите ми не са никакъв маниер на българското правителство, ами на един импровизиран "политик" по македонския въпрос, както и всичкото съдържание на брошурата до толкова далеч стоеха от безпристрастната наука, щото аз счетох за крайно неудоб­но да се срещна през двумесечното живеене в София с какъвто и да е от софийските филолози и историци. С това разбира се аз нанесох силен удар на научните си интереси и занятия. Аз се върнах в Русия и, предоставен на собствените си сили, без всяка морална поддръжка, трябваше с неимоверни усилия да се заловя отново за онова, което напуснах с отпътуването си от Петербург за Битоля.

Резултатът на тези мои усилия представлява предлагаемата статия.


Глава първа

Старата терминология за разграничението на сръбските наречия, ус­тановена от Вук Стефанов Караджич и запазена от сръбските филолози до последна­та руско-турска война, когато сърбите излязоха със своите претенции над Македония, показва, че сръбските учени признаваха южните граници на "йекавското" наречие за южна граница на сръбския език. Според тази терминология, не само езика на македонците не се отнася към сръбския, но тъй също и езика на "старо-сърбиянците" не се причислява към последния. Вук Стефанов Караджич не беше филолог, но той владееше тънко особеностите на езика, което способстваше за верни филологически определения. Класификацията на сръбско-хърватските наречия и определянето границите на сръбско-хърватския език от Вук Стефанов Караджич са отговаряли на тогавашните понятия на сърбите за разпространението на сръбщината, или пък то е отговаряло на тогавашното национално самосъзнание на сърбите. След това, освен разли­чието между сръбските и българските наречия и говори, българското наци­онално самосъзнание на македонците е могло да влияе за установяването на Караджичовата терминология за разграничение на сръбските наречия.

Редом с източното "щокавско" наречие, Вук Стефанов Караджич указва за съществуването на друго "сръбско" наречие, което той нарича Ресавско. Според него, според Милан Миличевич (Княжество Сърбия) и Виктор Карич (Сърбия) излиза, че Ресавското наречие заема по-големия дял от днешна Сърбия, като граничи на запад със сръбските южно и източно наречия. Ако названието на "йекавското" наречие, южно, предполага отсъствието зад неговите южни граници, други по-южни от него сръбски наречия и говори, както и настъпването на друга чужда езикова област, то и названието на "екавското" наречие - източно, така също предполага отсъствието зад неговите източни граници на други, по-източни сръбски наречия и говори, и показва за настъпването на изток от него на друга, чужда езикова област, т.е. на изток от източното или "екавското" сръбско наречие, в областта на Ресавското наречие, почва българския език. На подобно заключение противоречи както наричането от Вук Стефанов Караджич на Ресавското наречие - сръбско, така и на не многото признаци изброени от него, по които то се отличава от новия сръбски език и се доближава до "старо-сръбския". Обаче броя на признаците на Ресавското наречие, с които то се отличава от сръбско-хърватския език е по-голям, от колкото е показано от Вук Стефанов Караджич, Милан Миличевич и Виктор Карич, така също както и границите на неговото разпространение са много по-широки, отколкото е показано у първия. Много по-правилно би било да бъде Ресавското наречие наричано от Вук Стефанов Караджич - Моравско. И така, областта на река Морава и нейните притоци от времето на Вук Стефанов Караджич е заета от едно наречие, което с неувереност е причислено от сръбския реформатор към сръбския език. Последното е направено, вероятно, само за това, че същото наречие е разпространено в по-голяма част от тогавашното сръбско княжество.

Моравското наречие е най-любопитното и най-важното в историческо отношение от всички съвременни български и сръбско-хърватски наречия. В отличията на това наречие от другите сръбски наречия, се виждат архаизми. Любопитно е, че архаизмите са се запазили в басейна на река Морава, а не в басейна на река Дрина и река Босна. В особеностите на ударението в Моравското наречие, пак могат да се съгледат архаизми. Но с какво може да се обясни неразличаването количеството на гласните и загубата на форми от склонението и спрежението, на които аз указах в статията си "Значението на Моравското или Ресавското наречие за съвременната историческа етнография на Балканския полуостров"? Първото е пак архаизъм, но не на сърбо-хърватския, а на българския език, а второто е ново явление и се в историята на българския език. Като се говори за архаизмите в Моравското наречие, не трябва да се забравя, че езика на писмеността, която се е развивала в границите на Моравското наречие в XIII и XIV и следващите векове, се е отличавал от паметниците, писани в Босна в същите векове с това, че в последните преобладавал народният език, а в първите - старобългарският. Такива различия между стария писмен език и живите съвременни говори в днешна Сърбия и Босна очевидно предполагат различие в народността на населението на тия две земи от най-дълбока древност.

Предположението за различен етнически състав на населението в Сърбия и Босна в XIX век, както и в средните векове, се поддържа освен с особеностите на съвременното Моравско наречие и с упоменатата особеност от писмения език в Сърбия и Босна от XIII - XIV векове, но още и с историята на Моравския басейн от заселването на Балканския полуостров със славяни до образуването на държавата на Неманичите, па и с историята на последната. Самото географско положение на този басейн повече го сближава с българските земи, отколкото със сръбските: Морава е северното продължение на Вардар, или обратното, последният се явява южно продължение на първата. Тези две реки се явяват естествен път, по който се свързва Бяло (Егейско) море с Дунава, Солун с Белград. Десният й приток Нишава води в областта, от която взимат началото си Струма, Искър и Марица (около и между тези реки е разположен Рило-Родопския планински масив в отличие от Динарския).

Българската народност на славяните (под думата "славини" аз подразбирам етническо цяло славянския народ, който от края на IX век замени народното си име "славяни" с името "българи"; под името "славяни" аз подразбирам славяните и славянските народи изобщо, включително и българите, които отнапред са славини), които се поселиха на изток от Морава, се признаваше от много историци, които предполагаха посърбяването на тия българи едвам в XIII - XIV векове, когато областта на Морава влезе в състава на държавата на Неманичите. Особеностите и разпространението на Моравското наречие в днешна Сърбия опровергават първото и второто, т.е.:

1) с български славяни, след заселването на Балканския полуостров със славяни, беше заселен не само десния, но и левия бряг на река Морава, т.е. всичкия й басейн на запад до водоразделите:

а) на Морава и Колубара и

б) на сръбска Морава (Моравица) и Ибър;

2) българското население не бе посърбено, а само прие името сърби, като политически и географски термин, но остана по език и народност българско. Реките, особенно, когато те служат като път за преселването на народите, не представляват естествена граница между съседни народи. Тази граница се намира у водоразделите. В дадения случай трябва да се допусне, че или и на източния и на западния бряг на река Морава имало български славяни до XIII - XIV векове, или пък всичкият басейн на Морава бил свободен от български славяни и е бил населен със сърби.

Логиката на събитията ни кара да предполагаме българско население в басейна на Морава в VI - XII век. Славините, до преселването си на Балканския полуостров, се намириха на левия бряг на Дунава. Десният бряг на тази река беше най-добре укрепен от византийците в границите на днешна България. За това най-големи тълпи от славини минаваха на полуострова през Дунава и долното течение на река Сава, в границите на днешна Сърбия. Ако по-голямата част от славините, които заселиха днешна Албания, Гърция, Македония, Тракия и Западна България минаха през басейна на Морава - а това беше естествения път на преселването на славините - то немислимо е всички български славини да са минали Морава, като я оставили незаселена, за да получи тя по-късно сръбско население. Много малко е за вярване, че Македония, Гърция и Албания са получили българското си славинско население идещо от днешна Румъния (т.е. Влашко и Молдова) през Източна България. Тъй също малко е за вярване, че Моравският басейн е могъл да получи инакво (друго, т.е. сръбско) население от онова на басейна на Вардар.

Априорното очакване български славини в басейна на Морава се оправдава и поддържа и от известията на византийските историци за заселването на Балканският полуостров със славяни. Като говорят за това заселване те упоменават два родствени славянски народа: славините и антите. Забележително е, че те говорят за опустошаването от славините и антите на тогавашните Мизия, Тракия, Македония, Гърция и Източна Илирия, от басейна на Морава до град Драч. За днешните сръбско-хърватски земи и за самите сърбо-хървати те не говорят. От това може да се направи заключение, че всички днешни български земи, включително и басейна на река Морава, както и земите, в които славинския елемент се погърчи или се побългари или поалбани, получиха почти едновременно, и то по-рано от днешните сръбско-хърватски земи, славинско население, което тогава представляваше в говорите си по-малки диалектически различия, от колкото представляват днешните български наречия и говори. Както се вижда, на това население името славини било народно, с което те се различавали от другите славянски народи. За по-късното преселване на сърбо-хърватите на Балканския полуостров, както и за по-късното получаване от днешните сърбо-хърватски земи на славянското си население, говори византийският историк от първата половина на X век Константин Порфирогенет.


Глава втора


Глава трета


Глава четвърта


Глава пета


Глава шеста


Глава седма


Глава осма


Заключение