Бай Ганьо/Бай Ганьо в Швейцария

Автор: Алеко Константинов

сборник: „Бай Ганьо“

Година: 1895

Съдържание:

Бай Ганьо тръгна по Европа

Продължение

— Ами ти бе, Дравичка, защо мълчиш, не знаеш ли нещо за бай Ганя? — попита един от компанията нашия весел приятел Дравичката.

— Как да не зная бе, брате, зная сума работи, но как да ги разкажеш? — отговаря с престорена скромност Дравичката.

— Как ще ги разкажеш! Да имам аз твоите уста!

— Е добре, слушайте:

Отидох едно лято на разходка в Женлоз, знайте го, в Швейцария. Взех си стая в един хотел и излязох да се разходя из града. Град — прекрасен, околности — и живописни, и величествени. Разхождам се така, безцелно, зяпам наляво-надясно и от улица на улица излязох на площада, дето е оперният театър. Гледам насреща едно елегантно кафене: чакай, рекох си, да се отбия да си почина малко. От входа надясно виждам една стъклена преграда с отворен изглед към площада и влизам — хем ще пия кафе, хем ще гледам кой минува. И какво заварвам там! Цели три маси заети с българи студенти! Е, идете да казвате, че българите нямат вкус за изящност! В такъв красив град, в най-хубавата част на града, в най-елегантното кафене заели най-хубавото място! Шум, дим, кибрити и димящи цигари по земята, тракане, вик, крамоли!… Тук играят табли, там префа, отвъд trenta una!… И чувам от всички страни: „Шеш-беш!… Купи!… Дай парите! Джехар и ек!… Защо ми гледаш картите бе!… Garcon!… Първи на вторите!… Дю-беш!… Лъжеш, не е дюбеш!… Trenta una… Пики!… Garcon!… Ти хабер нямаш от префа!… Не ща ум от социалисти!… Дюбара!…И аз не ща ум от чорбаджии!… Цакам!… Подлец!… Garcon! С декорациите ли се гордееш?… Спатии!… Ами ти с руските чифути ли? Господа, ахмакът иде! Ха, ха, ха!… Garcon un chope! Дай ми още един франк назаем бе!… Ти си батакчия! Земи назаем от гарсона!… Дьорт джехар!…“

Лицето, на което лепнаха не съвсем ласкателния епитет ахмака, влезе в кафенето, поздрави студентите, които го посрещнаха, както се казва, с разтворени обятия, и не знаеше към коя група да се присъедини, понеже от всички маси се стараеха да го привлекат. Такава симпатия към един ахмак ми се показа отпърво необяснима, но не се мина много време, и от думите, с които се кръстосваха масите за сметка на това лице, моето недоумение се разпръсна. Сетне аз узнах, че този ахмак е син на един землевладелец от Аржентина, в Южна Америка. Богато момче. Бащата му пращал по 500 франка месечно, от които половината всеки месец се разпределяли с помощта на trenta una по джебовете на нашите студиозуси. И затуй, че добродушно се оставял да го скубят, като си доставял удоволствието да наблюдава любопитната за него жадност, с която нашите примамвали паричките му — той се удостоил с титлата ахмак.

В какъвто час на деня и да посетях това кафене, като почнеш от 9 часа сутринта до късно вечер, постоянно заварвах същите лица при същите занятия — табли, префа, trenta una. Кога тия младежи четяха, по какъв начин те усвояваха европейската култура — това ми остана необяснимо. Ясно ми бе само туй, че почти ни един от тях не говореше сносно френски език. Не успее да зине на този език, и по грубостта на интонацията, по дикцията, по конструкцията на фразите ще го познаеш, че е възточен човек. През ден, през два към тази компания се присъединяваха няколко озлобени, нихилиствуващи еврейчета, които от тъмните кьошета на кръчмите се зъбеха на тиранина. Аз не зная каква беше пък тази симпатия към тези тъмни герои, които са в състояние едновременно да бъдат и нихилисти, и тайни полицейски агенти, и анархисти, и най-низка проба злоупотребители на дружествени пари, библиотеки и други имоти. Вместо да се сдружават с френците, с немците, с англичаните, винаги примерни и във веселбите си, и в занятията си, вместо да се проникнат с техния дух на порядъчност, на трудолюбие, на честност, на кавалерство — те, нашите, намираха своя идеал или в еврейчетата, или в гърчетата, или в някои арменчета, които по най-долен начин експлоатираха средствата и силите им, като ги увличаха в задушената атмосфера на своите злобни, груби и безплодни глаголствувания. Сетне узнах, че в този град имало и други българчета, които не посещавали това кафене, а се занимавали най-сериозно с науките си.

Един ден, в най-големия разгар на trenta una, когато аржентинецът беше изгубил около стотина франка, влезе в кафенето едно лице с накривен калпак, с тояга под мишница и дисаги в ръка.

— О-о! Бай Ганьо! Добре дошъл! — извика цялата компания.

— Добре заварил! Как сте? — отговори новодошлият и като се отказа великодушно от любезните предложения да му направят място около техните маси, дойде и седна при моята маса и със сядането си прекатури чашата с кафето ми. Бабаитска натура!

— Пърдон!

— Нищо, не се безпокойте — побързах аз да кажа, при всичко че не забелязах той да се безпокои твърде много.

— А-а! Вий българин ли сте? Е добър ден, кога е тъй! Ганьо Балкански! Отде бяхте, ваша милост? Казах му. Запознахме се.

— С туй пусто гюлово масло обикалям света — заяви ми с отчаян глас бай Ганьо.

— Как, не върви ли тази търговия?

— Е, че правичката да ти кажа, господине, не върви!

— Защо така?

— Защо! От главите си теглим. Де едно време — като кажеш българско масло, като оси на мед тичаха, а сега, тая вяра! Влезеш в някоя сапунджийница, доде зинеш да кажеш, че си българин, казал-неказал „бонжур“, току те попита „Есанс-дероз“? — и хем пита, хем се подсмива. Па кой гледа подсмиването, току алъш-вериш да има, ама не щат! Дай ми, каже, един грам за проба. Подиграва те! Как ще му дадеш един грам? Един грам ще налееш — два ще разлееш. „Ама, приятелю — кажа му, — туй масло не е таквоз, каквото го мислиш, туй е чисто масло.“ — „Ехе — каже, — и вий всички тъй говорите, все тази песен пеете.“ — Каже ти така, в очите, хич не ще да те знае. Ама все туй терше пусто да опустее макар!… Анадоллука ни изяде главата! Е че то, брате, не е един, не са двама: като плъзнали из Европа на сюрии: анадоллии, арменци, турци, гърци, па лъжат, па мамят света, па тогоз изгорили, па оногоз закърпили — бактисали хората! Като им замиришеш на гюл — яката си търсят!…

Невинният Възток изпъкна отпреде ми с всичките му прелести. За допълнение на картината по всичките маси около нас тракаха табли, пляскаха карти — шум и дим до небеса!

— Много ми се харесват нашите момчета — каза ми бай Ганьо, като изгледа играещите. — Маладци! Има между тях таквиз сербез, че на професорите пей дават! Ето например, да речем, онова момче, по-дъртото, видите ли го? Дето играе на отуз-бир. Вий знаете ли, че той има три медала!… За сръбската война, за заслуга и не знам още за какво. Съдебен следовател е бил, знае законите на пръсти. То що му е трябвало още да се учи, де-де — бодат го паричките! Три месеца, откакто е дошло тук, ама да го чуеш, френските ги говори като разпрано! Да не му е уроки, сече му главата! Досега да е станал веке доктор, ама инат хора тукашните. Ректора, кай, не го остава. Не може, кай, казал му, за три месеца, да станеш доктор, кай. А бе как да не може, когато момчето знае; сегичка да го изправиш, ще ти каже всичките закони, наизуст ги знае. Казал му ректора, не може, кай, за три месеца само да прочетеш, а камо ли да го изучиш. Нашият сербез — йок, за три месеца доктор ще стана. Онзи — йок, не бива. — Не бива ли? — Не бива! Че като пламва един ден нашият, че като го нацапва, мати-маскара го направил… Наистина, на, питай го, ако щеш…

Аз повярвах на бай Ганя и не отидох да питам обладателя на трите медала. Той продължи:

— И знаеш ли как е станала тая работа? Не стига, дето ректора се заинатил и не ще да остави момчето да стане доктор, ами и дойена, кай, и той. Твоя милост, знаеш какво е „дойен“… таквоз, дето там у тях… туйнаке… сещаш се… Нашият им представил сума свидетелства — от градски съвет ли не щеш, от прокурор ли не щеш, и послужен списък, и какво не щеш. Ама инат човек разбира ли ти? И не е, да кайш, някое какво да е хлапе, ами то съдебен следовател! И с три медала на гърдите, моля ти се!… Ректора почнал да му дрънка, че за да бъдел полезен за себе си и за народа си — нему какво му влязва в работата! — трябвало да прекара редовно цял курс, че и повечкото живот в странство ще му бъде за полза — диване! — и много таквиз бабини деветини. Па остави ректора, ами — барабар Петко с мъжете — и дойена се обажда:

„Да, кай, и аз ви препоръчвам да послушате съвета на ректора!“ Ей! Че като кипва келя на нашия, че като зинал: „Ами вий — кай — бе защо се обаждате, вий адвокатин ли на ректора ще ставате!…“ Туй на дойена го изтърсил! — Свили си опашките ония ми ти хора, гък не могат да кажат!… Хей, гърсон! Юн каве!… Не, каквото щеш, твоя милост, ама отворени момчета имаме. Ашколсун!…

— Гърсон бе, хей! Юн каве — извика бай Ганьо.

— Monsieur! — отзова се пъргавият гарсон.

— Юн каве е апорт газет булгар — поръча бай Ганьо и сетне, като се обърна към мене, добави: — Не съм ги забравил тия ваджии френските.

Гарсонът му донесе кафе и едни зацапани корици, в които бяха прикачени няколко български, издрани по краищата газети.

— Чакай да видим какви новини има, какво става по света — каза бай Ганьо, като разгърна кориците и се задълбочи в политиката. Аз наблюдавах отстрана как той жадно, с наслаждение поглъщаше антрефилетата, усмихваше се и със светнали очи пущаше сегиз-тогиз по едно „браво!“ По едно време, препълнен, види се, с възхищение, обърна се към мене:

— Ех, че ги нацапали! Я слушай да ти прочета…

— Извинете, господин Балкански, поне тука искам да успокоя ушите си от тази политика — казах аз и станах от стола си, — сбогом!

— Ама ти чуй само това: „Онази разбойническа сган от сводници, крадци и мръсници, които си въвират муцуните в нечистотиите…“ Чакайте, по-нататък е още по-хубаво!…

— Не, не! Сбогом, господин Балкански — извиках аз решително и излязох.