Атанас Буров: Реч за преодоляване на личния режим на Фердинанд

От Уикиизточник
За изменение на някои членове от Търновската конституция за преодоляване на личния режим на Фердинанд
Автор: Атанас Буров
Из реч, произнесена пред V Велико народно събрание на 15 юни 1911 г.


[…]
И тъй, г-да, ние днес можем да се явим пред вас с напълно свободна съвест, без ангажименти партийни, като добри българи, които търсят да направят нещо добро за страната си. Нашият ангажимент, ако имаме такъв, той е ангажимент към нашия дълг и нищо повече от туй. И като се поставям на тая точка, изключително на тая точка, аз ще формулирам своето мнение, което се споделя, вярвам, от голяма част от болшинството, върху началата, които лежат в тоя закон, ще го формулирам в смисъл, дали тия начала ни дават право и възможност да гласуваме по принцип за закона на първо четене.


Ако вземем да класифицираме предложението, ще намерим, че в него разните параграфи, които то съдържа, могат да бъдат разделени на три категории. Четири параграфи са наложени от акта на 22 септемврий[1]. Те са чисто и просто едно формално последствие от едно изменено, ново фактическо положение.


В два члена се съдържат поправки, които подобряват съществующата сега конституция. Останалите седем члена са изменения, които се одобряват даже от левицата. При туй положение, г-да, формално погледнато, когато от 15 параграфи седемте са безспорно, по мнението на самата левица, добри, когато петте или най-малко четирите от тях – може да се спори за чл. 17, после ще се спрем върху него – не представляват нищо друго освен едно оформяне на едно съществующе положение, когато другите два са поправки полезни и нужни, може ли сериозно да се поддържа пред Народното събрание, че трябва да отхвърлим без повече разисквания още на първо четене сложеното на разглеждане предложение на обикновеното Народно събрание[2]? Аз мисля, г-да, че такава теза сериозно не може да се поддържа и че ако не беше в левицата желанието да направи процеса, ако щете, на личния режим в България и да го направи от една трибуна висока, отдето всеки да я чуе, едва ли с такава стремителност, с такава ожесточеност, тя би се заловила да иска от вас отхвърлянето на това предложение още на първо четене.
[…]
Чл. 17 бе предмет на много живи коментарии, на най-ожесточена критика, той даде материя почти на всички оратори от левицата да изкарат правителството и партиите, от които то изхожда, като правителства и партии, крепители на личния режим, стремящи се да засилят царската власт в България в ущърб на правдините, на интересите на българския народ. Заслужава, прочее, г-да, да се спрем изчерпателно върху чл. 17, макар че сме още на първо четене, и с нашата съвест на българи, с нашите чувства на преданост към интересите и правдините на тоя народ, от който и ние правим част, както и те (сочи левицата), да търсим дали действително съществуват тия страшни опасения. Ако съществуват, ако аз се убедя, че действително се намаляват правдините на българския народ, е добре, аз давам дума на левицата, че ще гласувам против чл. 17. Но още отсега ще заявя, че аргументите на левицата не ме убедиха, какво чрез прередактирането на един член, чрез санкционирането на едно съществующе положение, чрез признаване едни правови норми, които са приети във всички благоустроени държави, които съществуват и в една Франция, и в една Англия, които са неизбежни, които са наложени от нуждите на държавата, какво чрез това ние създаваме личните режими в България и излагаме на опасност правдините и интересите на българския народ.


За да бъдем ясни, най-напред, г-да, ще ми позволите да прочета стария член на конституцията, който е сега в сила, и да го коментирам: „Князът е представител на княжеството във всичките му отношения с иностранните държави. От негово име и с пълномощие от Народното събрание се свързват с правителст¬вата на съседните държави особени сговори за работи по управлението на княжеството, за които се изисква участието и съдействието на тия правителства." За мене и за вас, г-да, този член е изражение на нашето полузависимо положение спрямо Турция в момента, когато е писана конституцията. Не само в текста на члена, а в самите отделни думи, които са употребени, се съзира стремежът на учредителите да характеризират и да ограничат договорите, които българската държава може да сключва, в размера и в рамките на договори, отнасящи се само до вътрешното управление на България, договори, които една васална държава има право да сключва, договори, които не противоречаха тогава на юридическия статус на българската държава. Но можеше ли чл. 17 да обгръща в себе си и да урежда и чисто политически договори? Не можеше, г-да, както и не ги урежда, и не можеше заради туй, защото България бе учредена като васална, полунезависима държава, а общ принцип на международното право е, че една васална държава не може да извършва актове, не може да свързва договори, които могат да ангажират цялото нейно съществуване, защото тя не принадлежи на себе си, а на своя сюзерен; че когато се касае да се извършват актове от подобен род, които ангажират съществуването на държавата, компетентен е сюзеренът. И фактически, г-да, когато България се намираше във война със Сърбия, когато трябваше да сключи договор за мир, знаете, че покрай г. Гешов, уважаемия шеф на правителството, покрай г. Миятович, ако се не лъжа, сръбския представител, бе и представителят на сюзерена, на султана, и че неговият подпис стоеше в този договор за мир[3]. Е добре, г-да, от 22 септемврий България по силата на своята независимост доби международно пълноправие; тя доби правото да сключва всички видове договори, включително и политически, следователно аз имам право да кажа, че изменението на чл. 17 от конституцията се налага от фактическото изменение положението на България. Дали редакцията е добра или лоша, ще спорим, когато се спрем на второ четене на чл. 17, но днес за мене то е тъкмо в логиката на нашата първа мисъл, че в конституцията трябва да станат ония изменения, които са наложени от фактическото изменение положението на страната. Трябва днес да търсим и да намерим кой трябва да бъде органът на държавата, който да извършва една работа, която досега България не е имала право да извършва. Дали въпросът е правилно или неправилно разрешен, аз ще се спра по-нататък. Ще имам случай да говоря и на второ четене, но за днес, пак повтарям и потретвам, важи ние да намерим и да посочим органа, който в името на България ще свързва тези особени политически договори, които по-рано България не е имала право да прави.
[…]
Какви са всъщност, г-да, тези политически договори, които са предоставени на правителствата и на държавните глави да ги сключват? Те са такива, които по своето естество не могат да бъдат изложени пред 200 или 500 души народни представители. Те са такива, които по своето естество са насочени непременно против някоя трета държава, които трябва непременно да бъдат запазени в тайна, защото успехът, който се очаква от тях, резултатите, към които те се стремят, могат да бъдат постигнати само под условието, ако те бъдат запазени в пълна тайна. Може да се знае, че съществува договор – този секрет не се пази, – но клаузите на този договор, текстът на този договор, това, което представлява материята, душата, това, което ще се изпълнява, което ще дава конкретни, реални резултати, не може да се знае. Мислите ли вие, г-да, че един английски или френски народ току-тъй ще се откаже от туй право на гражданина да знае кога, как, чрез какво се ангажирва държавата в известни международни обезателства? Ако те са направили това, бъдете убедени, че са го направили не заради туй, защото са имали по-малко любов към свободата, отколкото някои почтени господа от левицата, а защото са били хора на държавническо схващане, защото са разбирали, че има държавни интереси по-големи, по-високи от чувството на гражданина да знае всичко и че когато се касае да се даде право на правителството да сключва тайни политически договори, не ще каже да се развържат ръцете на държавния глава и да се вържат ръцете на народа, а ще каже да се развържат ръцете на държавата, за да може да защити тя своите най-свещени интереси и да ги защити по начин такъв, какъвто се налага от дадено международно положение. Туй, което искаме ние днес, г-да, туй, което ще иска от вас правителството утре, не е да развържем ръцете на държавния глава. Най-после и ние сме българи, и нас ни боли за тая земя, и ние участвуваме в творческата работа на тази земя, и ние искаме да я тикнем крачка напред, да имаме гордостта, че сме българи, и гордото съзнание, че сме й послужили с нещо. Позволете и на нас да кажем, че и в нашата душа има скрупули, и да се попитаме може ли от едно недоверие към държавния глава, от едно чувство на бунтуване и протест против личния режим да парализираме правото на България да има своя външна политика, да й откажем да си служи с един инструмент, който в днешно време е най-мощният инструмент за достигане на някакви цели на външната политика. Ако ние нямахме задачи във външната политика, ако ние бяхме в положението на Швейцария, аз сам, г-да, щях да кажа да премахнем чл. 17, да не правим авантюристична външна политика; но в очите на всички вас, както и в очите на всички нас, България има външна политика, тя има цел на тая политика, общи за всички партии, общи за цяла България. Няма за какво да поменавам тук имена и да определям по-точно; вие всички ме разбирате. За достигането на тая единствена цел на българската външна политика ние 15 години разсипвахме този народ, 15 години се правят опити с военнолюбива политика, с дрънкане на калъчи, с прахосване на милиони и стотини милиони средства и резултатът на тази политика бе един крах, един пълен крах. Чудно ли ви е, г-да, че ние търсим сега друг път, че търсим да опитаме друго средство, че в съзнание на нашето безсилие, в съзнание на безрезултатността на такава една политика, практикувана досега, ние търсим да намерим възможност чрез помощта на други, чрез уговаряне с други, които имат общи интереси с нас, да можем да преследваме тая политика по начин по-друг, по начин по-успешен за България, по начин мирен, ако щете. Защо искате да лишим българските правителства – защото там е въпросът – от възможността да могат да уреждат направо с Турция например известни мъчнотии, които съществуват, чрез един таен политически договор? Един може да бъде вашият отговор, г-да: защото не вярваме на българските правителства, защото от опит знаем колко малко те са независими, от опит знаем колко малко можем да възлагаме на тях, че те ще правят народополезна политика, че ще бъдат отговорни правителства, действуващи за народните интереси.


Аз и напред казах и пак ще повторя, че ние искаме да развържем ръцете на българското правителство, че ако имаме достойни правителства, чл. 17 ще дава права не на държавния глава, а на отговорните правителства. Ако имаме недостойни правителства, каквато и редакция да дадете на чл. 17, пак винаги държавният глава ще бъде лицето, което ще упражнява тия права. Ако щете изрично да забраните на държавния глава в чл. 17 да се меси под каквато и да е форма във воденето на преговорите за сключване на договорите и в самото сключване ма тези договори, при едно недостойно правителство, при едно правителство, дошло по лична воля, без подпорка от българския народ, без отговорност към тоя народ, без връзки с него, правителство, което знае, че съществува по една лична воля, каквото и да пишете в чл. 17, туй правителство ще бъде една маша, един инструмент, една маска, която ще покрива отговорностите, но то няма да действува самостойно.


В нашите очи цялата тая история около изменението на конституцията е маловажна работа; важното е туй, което ще творим подир това, важен е начинът, по който ще закрепим народовластието в България, важен е начинът, по който ще турим край на режима, против който сте и вие, и ние – въпрос, по който можем да работим общо като българи, които ги е срам от неотговорни управления и които искат да им турят край.
[…]
Обвиняват ни, че ние сме дошли на власт в противоречие с нашите проповеди. Вместо да се позовавам, г-да, на статии, на вестници, които нямам тук, аз взех със себе си становището на народната партия, становище, прието от партийния й съвет, което носи подписите на целия партиен съвет и е резултат на зрели неколкодневни обсъждания, дето всяка дума е премерена и дето точно е изразена мисълта на партията по този въпрос, Параграфът, който се отнася до нашето разбиране на личния режим, е следующият: „Назначаването на министри не е някакво право на държавния глава, което той безконтролно да упражня¬ва, а една задължителна функция, възложена му от конституция¬та, като на пръв магистрат на страната. При изпълнението на тази си функция той е длъжен да държи сметка за общественото настроение, като поверява властта на тази партия или група от партии, които в даден момент са посочени от това настроение чрез неоспорими признаци. При това, държавният глава назначава само първия министър, който избира другите членове на кабинета." Това е, г-да, първият пункт – има и други пунктове, – който изразява гледището на народната партия по въпроса за личния режим. Ние бяхме убедени и тогава, и днес, че тая фалшификация на управлението, която наричаме личен режим и която се състои в заместване волята на българския народ, като фактор в управлението, с волята на държавния глава, в обезсилването на народа, като управляющ фактор – тая фалшификация, казвам, е едно зло, че при тая фалшификация отговорности няма, че при тая фалшификация правилност в управлението няма, че кабинетът е роб на държавния глава, че камарата, която изхожда от кабинета при такива избори, е роб на министерството, че самите депутати са чисто и просто създание на министрите и че при такова управление и при най-добрата воля на кабинета, и при най-добрата воля на партията, която го поддържа, полезна, творческа и отговорна работа е невъзможна. Партия и министерство, които знаят, че зависят изключително от волята на държавния глава, че зад гърба им няма народна сила, която да ги подпре и евентуално да ги повърне на власт, партия и министерство, които знаят, че не могат да разчитат на тази подпорка, само по себе си ще правят концесии подир концесии, само по себе си ще плюят на своите ангажименти, само по себе си ще фалират в своите задължения спрямо българския народ и че за да се тури край на туй нещо, България ще трябва да престане да се управлява от неотговорни хора, а да се управлява от партии, и то най-силните партии в даден момент.


Но ние отиваме по-далеч, ние не се задоволяваме и няма да се задоволим да управляваме само като едно правителство, изходяще от българския народ, отговорно пред българския народ, с една дума, парламентарно, но ще се потрудим да създадем условия, за да направим и за другите в бъдеще невъзможно да управляват като носители и изразители на личния режим. Малка ще бъде нашата заслуга, ако в едно кратковременно управление достигнем само да внесем едно успокоение в духовете, едно уталожване на страстите, едно уталожване на този стремеж към един правов ред. Нашата цел е по-висока и тя е, както казах, да осигури не само настоящето, да осигури и бъдещето.


И заради това правителството излезе с декларация, в която посочва някои от средствата, чрез които то мисли, и партиите, в името на които говори, мислят, че може у нас да се затрудни и да се спре процъфтяването на този личен режим. На първо място, г-да, стои безспорно политическото повдигане, политическото организиране на българските избиратели, тяхното политическо просветляване. За тая работа всички сме съгласни, че тя трябва да продължава неустанно, че ние неустанно трябва да будим българския избирател към се по-голямо и по-голямо съзнание не само на своите правдини, на и на своите задължения. На второ място, ние държим, и почитаемата левица е съгласна с нас, че само организирането на силни партии, сливането, ако щете, на близки партии е едно от най-мощните средства за засилването на българския народ в неговата роля на управляющ фактор.


Трето средство е съразмерната изборна система. Ние няма да я впишем в конституцията, защото мислим, че нямаме право да излезем вън от рамките на дневния ред, но даже ако би могла да се впише в конституцията, аз не мисля, че вписването на принципа би било достатъчна гаранция. За мене е важно с издаването на един закон, нагоден по начин да даде на всички значителни, жизнеспособни обществени течения място в парла¬мента, съответно на мястото, което те имат в живота. Аз съм дълбоко убеден, че парламент, роден от такъв закон, няма да иска да убива закона, който го е създал. Защото такъв парламент ще включва в себе си първите хора на всички Партии, ще включва в себе си всички партии съразмерно с техните сили в нацията. Мъчно ще бъде в такъв парламент да се прокара такова изменение в закона или даже премахване на закона, което би било отрицание на цялата система.


На четвърто място, съгласни сме с вас, г-да, и аз лично особено държа на туй, че болното място в нашия обществен организъм, това, което може би най-спомага за закрепването и функционирането на личния режим, то е отсъствието на общинско самоуправление. У нас, г-да, общината се е обърнала като средство за рушвет, чрез което властта подкупва избирателите, общината се дава на избирателите, за да изневерят на своите политически убеждения, тя се показва като примамка пред всички: кой ще напусне своята партия, за да му дам общината. И когато еднъж общината изиграе тая роля на подкуп и примамка, настъпва една втора роля, тъй-же пакостна и опасна, роля на средство за изнудване, роля на средство за гнет върху българския избирател. Разделят се избирателите, разделя се целият българ¬ски народ около тия общини на два лагера: наши и ненаши; за тия, които са наши – всичките благодеяния, които една власт може да направи, всичките улеснения, даже противни на закона; за ония, които са ненаши – преследвания ожесточени, преследвания съсипателни и немилостиви, преследвания, които само дивата партизанска злоба може да изнамери и създаде. И по този начин българският народ в собствените си хранилища, в своите общини, които трябва да бъдат школа за неговото възпитание и крепост за неговите правдини, се вижда да бъде, напротив, терзан, излаган, мачкан, съсипвай, за да изнудят неговата воля.


Докато ние не гарантираме общинското самоуправление, докато ние не гарантираме на българския избирател в селата особено неговата свобода, без опасност да може да принадлежи към тази или онази партия и да може да проявява своята партийна воля, дотогава, г-да, винаги ще имаме личен режим, защото няма да имаме самостоятелни избиратели, защото няма да имаме свободно изразена воля на българския народ. И за това дело, което ще бъде посрещнато от населението с една въздишка на отпочиване, ние ще можем да си подадем ръка с левицата. То трябва да бъде една от първите задачи на правителството, то трябва да бъде неговата съществена задача, защото, ако вие ми дадете общини независими, избиратели обезпечени в общината, аз ще ви дам свободно и отговорно управление в България.


На пето място, пак водени от тая цел да турим пречки за функционирането на неотговорното управление в България, ние смятаме и сме вписали в програмата на правителството, че е необходимо административното правосъдие. Общите принципи, които установяват гражданските правдини, г-да, се пишат в конституциите, но органът, който съблюдава и заставя властта да съблюдава правдините на гражданите, тоя орган навсякъде е административното правосъдие. Там ще намерят българските граждани оплот против посегателствата на властта върху техните права и техните интереси. Ние днес сме народ с големи права по конституцията, но с малки права по силата на нашия действителен живот, защото, когато един управител например издаде една незаконна заповед, ние нямаме средство да я унищожим; когато един министър издаде незаконен правилник, както често става, правилник, който противоречи на закона, ние не можем да го унищожим, защото нямаме институт, който да се натовари с тая работа. За създаването на тоя институт правителството е взело ангажименти и бъдете убедени, че партиите, които го поддържат и от които то изхожда, ще държат, за да се реализират тия ангажименти.


Това са, г-да, нашите схващания за практическите, конкрет¬ните средства, чрез които действително българският народ ще бъде в положение да запази за себе си възможността да посочва той своите управници. Тая работа, която ни предстои, за тая работа, г-да, ще направя аз апел към вас, преди да свърша.


Ще изменим конституцията с известни поправки или без поправки, но с туй няма да изменим управлението на България ни на йота, защото дотогаз, докато известни писани текстове нямат зад себе си организирана и съзнателна сила, за да застави всички да ги респектират, дотогава тези текстове ще бъдат празна дума. За да създадем обаче тая реална сила, за да дадем възможност на българския народ по-скоро да създаде тая реална сила, ние ще искаме да прокараме тия ред законоположения и мярвам, че ние с тия си работи ще извършим за сгромолясването на личния режим много по-важно и много по-съществено нещо, отколкото може да извърши цялата левица със своите 20-годишни проповеди.


Преди да свърша, г-да, ще ми позволите да направя един кратък преглед, пак се от тая точка зрение, на личния режим в България, на деятелността на партиите от левицата, тъй-же, както вчера уважаваният г. Сакъзов направи тоя преглед на партиите от десницата, като ще се мъча да бъде обективен и безпристрастен.


Социалистите – с тях почвам, защото са най-наляво – мислят, че те са почти единствените логични и последователни борци против личния режим. Вярно е, че проповядват тая борба, вярно е, че в това са логични, но практически погледнато, цялата тяхна деятелност взета [...]


Аз мисля, че с начина, по който социалистическата партия води безогледна борба против всички партии, които стоят надясно от нея, с това доктринерство, с това общо отрицание на техните усилия, тя е спомогнала в голяма степен да убие в българския народ вярата в неговите партии, а народ, който изгуби тая вяра в партиите си, е народ, готов да бъде тъпкан и мачкан от личния режим.


За нас, г-г. народни представители, мерилото, което посочва партиите, е гласовете на избирателите. Ние никога не сме изпадали в тая политическа ерес да говорим за някаква морална мощ, защото мислим, че само тая морална мощ на една партия заслужава респект и трябва да бъде държано сметка за нея, която е санкционирана от вота на избирателите; че една партия може да се счита най-морално мощна, но ако тя не достигне да убеди българските избиратели в правотата на своята кауза, тя още нищо не е направила и няма право да претендира на някаква морална мощ. Ние мислиме, че този своего рода интелектуален аристократизъм, най, може би, нетърпим, който в името на правотата на своето убеждение иска да наложи своето схващане върху масите, е такова-же реакционерство, каквото е реакционерството на някакъв държавен глава, който смята, че в името на своята аристократическа кръв има право да управлява. Умен е този, способен е този, достоен е този, който е признат от избирателите за такъв. Ако вие, г-да, отнемете на българския избирател правото той да съди, вие с туй ставате най-големите крепители на личния режим, защото друг съдия не остава освен държавния глава. Двама са съдиите: или българският избирател със своя вот, или държавният глава със своята воля. Отказвате на българския избирател това право. Защо? „Защото, казвате, кръчмарите, думбазите, заплетените в икономически връзки избират народняците и им дават доверието си. Ние теглим техните гласове на кантар и ги намираме малко леки, малко долни и затуй им отказваме правото да управляват, макар че са най-силни." Тогава на кого давате туй право да преценява? Кой остава ценител? Нашата оценка прилича на една проста автоматически действующа машина. Тя решава не на основание субективното схващане, а на основание безспорни цифри. Вие с какво заменяте това? С нещо по-съвършено? Не. Вие разрушавате единствената здрава демократична база и искате да турнете на нейно място и сметка вашите лични схващания. Но понеже вие не сте правомерни органи в държавата, като разрушите единствена¬та опора на народовластието, само по себе си засилвате властта на неотговорния фактор, защото той остава единствен съдия.


Минавам, г-да, на земеделския народен съюз. Пак от точка зрение на личните режими – забележете, мене не ме интересува в тоя момент нито програмите, нито тактиката на партиите, защото не е сега момент да се отклоняваме на тая тема; в тоя момент мене ме интересува как поведението, тактиката и дейността изобщо на разните групи от левицата се отразяват върху преуспяването или запалването на безотговорните управ¬ления в България – ще ви кажа веднага, г-да, че ако има партия, която със своето съществуване вече е една помощ на личния режим, то сте вие (сочи земеделската група), защото, ако има партия, която да способствува за разслабването на всякакъв правилен политически живот в България, то е земеделският съюз.


Погледнато теоретически: вашите възгледи са един анахрони¬зъм за нашето време – тъй мисля аз, защото вие искате в държавното управление, което трябва да бъде синтез на общите интереси на българското общество, да вместите вашите лични, чисто класови интереси. Вместо да всеете хармония, да потърсите това, което съединява всички български граждани в едно, защото целта на държавното управление е там, и да намерите тази хармонична база, в която всички класи да намерят общността на своите интереси, вие, напротив, търсите да обособите вашите класови или лични интереси и да ги въздигнете до степен на никаква държавна политика. Това е то анахронизъм, това е то противоречие с всякакво понятие за държавно управление.


И най-после, г-да, вие спомагате на личния режим, защото вместо да просвещавате тая широка маса селяни, между които ние боравите, вие затъмнявате тяхното съзнание. Вие сте взели една пакостна теза на едро, достъпна за едно съзнание още съвършено низко. Наместо да се мъчите да повдигнете съзнанието на масата до степента на разбиране истинските, общите, безспорните политически идеи и разсъждения, вие, напротив, сте понизили политическата мисъл до степента на разбирането на най-несъзнателната част на масата; вие сте тръгнали с тояги и дисаги и под формата на някакви модерни богомили вие правите апел към чувството на завист.


Г-да! Единственото извинение, което можете да имате, и ако щете, единствената причина, която обяснява вашия частичен успех, то е дългото страдание на селското население, честото негово разочарование. Подир един разорителен режим в продължение на четири или пет години, наследен от един измамлив режим, който обещаваше златни гори, а не даде нищо освен нови увеличения, създаде се в нашата селска маса – за жалост вие спомогнахте много за това – едно общо недоверие, едно общо разочарование, общо убеждение, че всички си приличат, че всички лъжат, че всички заблуждават, че само своите интереси гледат. Селското население изгуби чувството на перспектива, то престава да прави разлика между едни и други, а в политиката, г-да, това изгубване на чувството на релативна преценка в масата е първото условие за политическото пропадане на един народ: когато тя престане да цени малките разлики, в които стои цялата политика, тогаз тя става жертва на всички авантюристи и на всички демагози; тогава тя цени само обещанията, едрите, безконечните обещания, за които не се държи сметка. Но чувството на точност, чувството на релативност тя изгубва.


Когато аз ви казвам, г-да, че злото не е в това, че граждани управляват България, а злото е, дето недостойни граждани са я управлявали. Няма да се измени положението от туй, дали човекът, който ще управлява в бъдеще, ще носи цървули или ще носи кундури, няма да кажа какво ще има той на главата си, а ще важи какво има той в главата си, защото не с крака ще управлява, а с глава.


Наближавам, г-да, да свърша и бих ви молил да имате още малко търпение да ме изслушате докрай.


При такова едно положение, когато, от една страна, партиите на левицата нямат сила преди всичко да реализират своите искания, даже ако те са прави, и вследствие на собствени свои грешки и отклонения самите те са станали несъзнателни помощници в известни случаи на личния режим; когато, от друга страна, имате десницата, представляюща две партии, силни в опозиция, избрани свободно, каквото щете да кажете, избрани в условия, в които никое правителствено болшинство в България не е било избирано, избрани при чужди общини, без разтурване, избрани при една платформа, около която вие бяхте успели да създадете неблагоприятни легенди, избрани при една коалиция, която още не се беше уталожила и съществуваха вътрешни търкания, които не по-малко спомогнаха за вашия частичен успех тук-там, избрани без насилие, избрани при такива условия, щото мога да кажа, че никога правителствено болшинство не вземало толкова малко зестра – при тези условия, г-да, аз мисля, че българският народ преди това първо четене, на друго едно голямо първо четене между всички избиратели е дал мандат на това болшинство чрез своя вот да гласува по принцип законопроекта.


И аз мисля още едно, г-да, – че ако вие сте действително истински ратници, както вярваме, против личния режим, вие не трябва да оспорвате правото на нас ние да го съборим, защото за такива борби – вие, г-да, го знаете много добре – нужна е реалната сила, а тая реална сила ние я имаме.


При туй положение, г-да, аз мисля, че не само защото ние сме посочени от българския народ, а още защото ние сме реалната сила, която може да създаде нещо, ние имаме право да управляваме. Беше време, когато една партия искаше да отнеме правото на българските граждани да се наричат патриоти; беше време, когато една партия на власт беше монополизирала патриотизма. Сега други партии от левицата искат да монополи¬зират народовластието. Е добре, г-да от левицата, ще ви кажа това: вие нямате гръбнак достатъчно як, за да изнесете тази борба, нито черкви достатъчно широки, за да поберете народа в нея. Тая борба ще изнесем ние, защото ние сме съзнателното, многолюдното гражданство, защото ние сме силата. И затуй аз свършвам, като се обръщам към вас, г-г. народни представители от десницата, да бъдете със спокойна съвест, да не се плашите, че като вотирате закона по принцип, ще засилите или отслабите личния режим в България, но да повдигнете вашия дух за нови усилия, да повдигнете вашия борчески кураж, който 15 години е дал доказателства на готовност да се жертвувате, за да можете в близко бъдеще да станете създатели на народовластието в България.


Бележки
*    Запазен е правописът според тогавашното произношение на думите.
  1. На 22 септември 1908 г. княз Фердинанд провъзгласява в Търново независимостта на България. Бел.съст.
  2. Предложението за законопроект за изменение на някои членове от Търновската конституция е изработено от XIV Народно събрание. За обсъждане и приемане на измененията на Конституцията се свиква V Велико народно събрание. Бел.съст.
  3. Имат се предвид Сръбско-българската война от 1885 г. и сключеният на 19 февруари (3 март) 1886 г. мир в Букурещ. Бел.съст.


Източници
  • Из "Атанас Буров. Живот за България", Жоро Цветков, изд. на БАН, София, 1992, ISBN 954–430–164–Х, с.199–210
  • Буров, Ат. Реч, произнесена от горнооряховския народен представител г. Атанас Д. Буров при първо четене на предложението за изменение на някои членове от конституцията (Заседание VI от 15 юний 1911 г.). С, 1911, 7 – 18, 25 – 29, 35 – 39, 43 – 61.


Обществено достояние Това произведение е достъпно при условията на Лиценза за свободна документация на ГНУ, версия 1.2 или коя да е следваща, издадена от Фондацията за свободен софтуер.