Атанас Буров: Реч за вътрешната и външната политика на правителството

За вътрешната и външната политика на правителството Автор: Атанас Буров

Из реч, произнесена в XV Обикновено народно събраниена 9 ноември 1911 г. в отговор на Тронното слово

[…]

Минавам на съществената част на моите бележки – кое характеризира днес положението на България преди всичко във вътрешно отношение. За мене, г-да, член на народната партия, туй, което характеризира българския обществен живот, то е преди всичко отсъствие на правов ред, то е туй, което ние наричаме „личен режим", по който ораторите от опозицията могат да иронизират колкото искат, но който остава една печална, фатална реалност, която трябва да прикове нашето внимание, по която трябва всички лоялно и искрено да се изкажем и да търсим с всичката си енергия на добри българи средство за нейното премахване. От 10 години в България следването на правителствата, начините, по които те намират подкрепа в българския народ, грамадните болшинства, които те получават на власт, нищожните меншества, които те получават в опозиция – всичко това е признак на едно болно обществено състояние. Вместо народът в своята цялост да бъде източник на властта, вместо той чрез своите избраници да бъде върховен контрольор на управлението, у нас е станала една дълбока фалшификация, която прави, щото правителството да създава народните представители, щото то да създава хората, които ще го контролират. Поверяването властта на партиите се върши по съображения, чужди на парламентарния ред; не се е зачитало общественото мнение; настроенията, които туй обществено мнение е посочвало, не са били меродавни при определяне кой да поеме властта; управлявали са хора без партии, както казваме ние, и партии без хора. Взели властта в ръце, стегнат държавната машина и достигат да изкарат от този народ, който довчера не им е давал нито два мандата в камарата, едно поразително болшинство, болшинство от 160, от 170 мандата, болшинство, предано тем, болшинство, което съзнава своята зависимост от министъра, който го е избрал, и което следователно не може да упражни никакви функции на контрольор. Цялата наша парла¬ментарна система се фалшифицира: контролата изчезва, чувство¬то на отговорност изчезва; живее се, управлява се дотогаз, до¬когато правителството се ползува с доверието само на единия фактор, и когато това доверие изчезне, без никакви други съображения заменява се с друго правителство, което също така трябва да се ползува с доверието на единия фактор. Цялото равновесие между двата фактора, което е основата на парламен¬тарното управление, у нас отсъствува. Оттам се пораждат ред злини: създава се, от една страна, ожесточение; тези от опозиционните партии, които смятат себе си пренебрегнати, почват борба à outrance^[1], стават опозиционери à tout prix^[2], тяхното съдействие на всяко правителство липсва; всичката енергия на правителствата се изразходва за това – как да останат те на власт, как да отбият атаките на опозицията; време за творческа работа, енергия за управление не остава; те бързат да разрушат туй, което техните предшественици са направили, защото органическа връзка между предшественици и наследници не съществува. А у целия народ, в тая грамадна маса от 900 000 – 1 000 000 избиратели, остава впечатлението, че при всички хубави думи, които се говорят през време на агитация, при всичките хубави текстове на нашата конституция, тая грамадна маса е нищо в развитието на нашия политически живот; у нея се поражда чувство на недоверие, у нея се поражда чувство на разочарование, чувства на гняв и на бунт.

В свръзка с тази безотговорност на управлението стоят и ред други недъзи на нашия обществен и политически живот. Чиновническият въпрос – службогонският въпрос, бих казал – с всичките негови пакостни резултати е пак в свръзка с отсъствието на правов ред в страната. Тъй като партиите не разчитат на подпора от българския народ, тъй като те не разчитат на мощно организирани народни сили, те търсят да създадат лично заинтересовани партизани около себе си, да създадат кадър, клиентела по-право, която ще бъде техният агитатор днес, като партия в опозиция, която ще бъде утре техният чиновник, като партия на власт. И понеже партиите са много, и тия клиентели стават много; на шест управляющи партии по 20 или по 15 хиляди души кандидати за служби – това прави 100 хиляди души. Та колко е, г-да, българската интелигенция, какъв брой представлява тя? Ако вземете да я разчлените на шест части, да дадете от нея кадър за всички управляющи партии, значи да я направите зависима по своите лични интереси от тези управляю¬щи партии. Какво остава тогава от тая интелигенция, де остава нейната независимост, де остава нейната дееспособност, де остава нейната роля на факел на нашия обществен живот, на ръководно знаме, което ще групира около себе си народните енергии? Нийде не остава. Затуй ролята на нашата интелигенция в свръзка с чиновническия въпрос, в свръзка с многобройните партии е роля пакостна. Интелигенцията не дава туй, което е длъжна да дава на нашия обществен живот; интелигенцията не дава туй, което тя би могла да даде, което тя дава в другите страни. И самото разпокъсване на партиите е свързано с начина, по който става у нас управлението на държавата. Ако у нас партиите и партийните деятели бяха убедени, че те могат да поемат властта само разчитайки на силни организирани обществени групи, бъдете убедени, г-да, че това разпокъсване нямаше да съществува, защото нямаше да имат интерес отделни хора да се отделят в отделна партия, да организират около себе си щаб политически, да чакат година, две, пет, десет, петнадесет, ако трябва – ще чакат много, защото туй, което после пак ще се вземе, е също така много; нямаше защо тогава да се образуват тези котерийки без свръзка с българския народ, без опора в него, разчитайки само на шанса, който имат, 1 %, 5 %, евентуално при дадени събития да бъдат викани и те на власт. Тъй че разнебитването на нашия политически живот, разнебитеността на нашите партии е резултат пак на тая практика, която току-що засегнах.

В свръзка с анализа на нашето положение, вследствие управлението на България от партии без опора в българския народ, а следователно без чувство на отговорност към този народ, съществената част от деятелността на едно правителство е пренебрегната у нас. Целият парламентаризъм почива, г-да, върху предположението, че хората, които управляват дадена страна, ще искат да получат доверието на избирателите в тая страна и че за да получат това доверие, трябва да действуват по начин, за да задоволят назрелите нужди на големите обществени маси. Пълномощието, което един управник получава да управля¬ва една страна, няма друга санкция освен задължението морално, което той има: да остане последователен със своите проповеди – задължение маловажно, – и задължението, много по-важно, политическо, което той има: да задоволи избирателите, защото утре ще има пак нужда от тяхното доверие и от техния вот. Е добре, г-да, когато у нас партиите управляват със съзнанието, че не от българския избирател зависят, а зависят от друга една сила, от друг един фактор, кое ще ги накара да бъдат бдителни наблюдатели на обществения живот, да бъдат изразители на нуждите на този живот, да търсят средства да бъдат популярни и да управляват тъй, както масата на българския народ желае да се управлява? И затуй ние виждаме, че такава стопанствена политика, която да задоволява тая част от българския народ, която мълчи, но която работи и изнася на плещите си целия товар на държавната машина, не се е правила или правила се е много малко, а често пъти се е правила в ущърб на интересите на най-значителните класи от българското население.

Това е положението на България вътрешно тъй, както аз го виждам. Можем ли ние да го лекуваме със средства законодател¬ни, какви трябва да бъдат тия средства и дали тия средства са правилно посочени от правителството в тронната реч – ето вторият въпрос, който ще ме занимава.

Г. г. народни представители! Аз съм убеден, че в обществения живот на една страна законодателните мерки, които едно правителство може да прокара, без да бъдат като някакви вълшебни и чародейни средства, които веднага коренно да изменят условията на обществения живот, все таки представля¬ват сами от себе си обстоятелства, които могат да влияят силно и значително върху развитието на този живот. Касае се да се създаде правов ред в България. И на първо място в тронното слово се посочват три точки, три законопроекта, които гонят целта да се създаде този правов ред. Първият законопроект е за устройството на военните съдилища и тяхната подсъдност; вторият е за изменението на избирателния закон и третият е за административното правосъдие. Без да се спирам подробно върху тия мероприятия, защото не му е може би сега времето, и тия законопроекти, двата особено от тях, представляват в моите очи средства, чрез които ще дадем възможност на българския народ да бъде равносилен фактор в управлението на страната. Чрез съразмерността ние ще дадем възможност на всички обществени течения да бъдат представени в парламента съразмерно^[3] със своята сила. Ние ще дадем възможност на първите хора на всички партии да бъдат тук, за да дават съдействие за управлението на България. В една камара, избрана по съразмер¬ната система, ще се свърши вече с тая крайна опозиция, с тая непримирима опозиция, която по принцип у нас се е смятало за длъжност да се води. При един парламент, създаден по тоя начин, опозиционните партии във всеки момент ще се смятат за утрешни наследници на правителството. Те ще трябва, прочее, да вземат таквиз позиции по всички въпроси, които да могат след това, за да останат последователни, да поддържат и от червената маса на министрите^[4]. Ще стане едно по-близко опознаване и известни предубеждения, които съществуват, ще изчезнат; ще се повдигне практическата дееспособност на парламента, новият парламент няма да се смята като нещо излязло от съвсем други обществени маси, на който, още щом дойде, първата му работа трябва да бъде да разруши туй, което предшествующият е направил; ще има постоянство и последователност в управле¬нието на България; но което е най-важно, което е по-важно от всичко, то е, че неотговорни, случайни хора няма да могат да стават министри на България и да получават болшинства, както досега е било, че действително хората, които ще управляват, ще бъдат изразители и пълномощници на големи обществени течения и конкуренцията между разните партии ще трябва да се прави там, на мегдана, пред българския народ и който успее да има неговото доверие, той ще има право да заседава тук, той ще има право да управлява от червената маса. Българският избирател, който почва да губи вярата в себе си, който почва да губи вяра въобще в някакъв парламентарен ред в България, ще добие наново тая вяра, г-да. При днешните борби, които се водят, естественото чувство на един български избирател, първото чувство, което го обладава в надвечерието на един избор, то е чувството на неговото безсилие: той не вярва, ако е в опозиция, че неговата партия може да спечели, той не вярва, че даже в малкия район, дето действува, ще може да прокара своя кандидат; в духа му прониква една много естествена мисъл – защо да се излага на риск, защо да се излага на преследване, когато с жеста, който ще направи, той няма да постигне в никой случай своята цел. Когато дадете съразмерното избиране, вие ще му дадете едновременно вярата, че неговият глас не се губи, че прибавен към хилядите гласове на негови съмишленици в цяла България, ще дадат възможност на партията му да бъде представена в парламента и по силата на туй съзнание същият тоя избирател, който по-рано се плашеше от кметове и пъдари, ще видите, че ще има куража да гласоподава, защото ще очаква резултати, които ще го накарат да гласоподава.

Административното правосъдие също е един от тия органи¬чески закони, които ще дадат възможност на правата на гражданите да намерят санкция против посегателствата на органите на властта. Не е достатъчно да се пишат права в една конституция – там са принципи; важното е да се гарантират, да се санкционират тия права, като се поставят институти, които да имат право да наказват нарушенията, които органите па властта вършат спрямо правата на гражданите. Такова нещо ние досега нямаме. Досега у нас един орган на властта при изпълнение на своите служебни обязаности е почти неуязвим, почти недосегаем. Нещо повече, ние имаме редица факти, че самите министерства, във върховните органи и на управлението същото това отсъствие на контрол, което съществува и долу, е породило ред произволи, които всецяло са компрометирали управлението на България. Ние имаме примери тук – и може би при други случаи аз ще ви ги цитирам – на ред правилници, които до такава степен противоречат на изрични постановления на някой закон, че човек се чуди как може в една правова държава някакъв си административен акт, какъвто е правилникът, да дойде в противоречие със закона, който е вотиран от Народното събрание. Това се дължи пак на туй, г-да, че в България няма меродавен институт, който да бъде в положение да анулирва подобни актове. Тъй че безправието се крепи от отсъствието на органи, които да санкционирват основните правдини, гарантира¬ни от нашата конституция. Е добре, г-да, в нашите очи административното правосъдие е именно един орган, назначен да даде тая гаранция, и в това отношение имаме право да кажем, че целта на тоя законопроект е пак създаването на правов ред в България.

Третото нещо, за което говори тронното слово, е устройство¬то на военните съдилища и определянето на тяхната компетент¬ност. Законопроектът още не ми е известен, но аз мисля, че и в това отношение, като се ръководим от стремежа да създадем правов ред, да създадем отговорност, да дадем възможност на правосъдието – едно гражданско правосъдие, едно свободно правосъдие, лишено от кастов дух – да пипа навсякъде, ние трябва да извадим от компетентността на военните съдилища всички престъпления от общ углавен характер. Дали ще бъде възприет този възглед, ще зависи, г-да, от вас, ще зависи от обясненията, които ще се дадат от червената маса. Но намерението, целта на тоя законопроект е: като спазим армията в днешния й състав, в днешната й организация и като не затегнем нито дисциплината, нито йерархията, нито подчинеността, нито нейното вътрешно устройство, да дадем възможност на общото правосъдие да простре ръка върху общоуглавните престъпления, извършвани от военнослужащи.

Тези три съществени законопроекти в моите очи характеризи¬рат програмата на правителството по отношение създаването на политически ред в страната. Съжалявам, че липсва един четвърти законопроект, макар да съм убеден, че той е в намеренията, понеже е и в програмата – на правителството; то е законопроект за изменение закона за селските и градските общини в смисъл да се заякчи тяхната автономия. По моето дълбоко убеждение това, което в най-голяма степен позволява у нас виреенето на личните режими, същественото условие на нашия български живот, което допуща тяхното настаняване и процъфтяване, е отсъствието на общинско самоуправление. Имах случай във Великото народно събрание да развия моя възглед по този въпрос, но понеже за мене въпросът е твърде важен, ще си позволя да повторя същото, което казах и там. У нас, г-да, общината се е обърнала на средство, чрез което избирателите се корумпират и подкупуват; общината се показва като примамка на разните партии и партизани в дадено село: „Ще ти дам общинската власт, ще ми дадеш гласовете си, ще ми дадеш своята политическа съвест."

Общинската власт само по един начин може да се отплати на централната: то е да стане избирателен агент на тая централна власт, то е да употреби всички средства, законни и незаконни, които положението на селскообщинската власт дава, за да прекара избиратели в полза на централната власт. И се почна тогава втората фаза, втората роля на общинското управление: първата беше, че игра роля на рушвет, роля на примамка; втората беше, че игра ролята на инструмент за угнетяване на българските избиратели с всички средства, които някои тъмни въображения на побеснели партизани могат да изнамерят, почва се немилостиво, жестоко преследване. Който смее да се бори, ще бъде разсипан, който смее да има свое независимо мнение и да го проявява, ще бъде в очите на тази общинска власт някакъв враг, той ще навреди на селските интереси, ще навреди и на властниците на общината, най-после ще съсипе и себе си. Властта – каквито средства за преследване, законни и незаконни, има, тя ще му ги приложи.

[…]

Минавам, г-да, на нашата външна политика. Ще се мъча да бъда къс и колкото се може въздържан при третирането на една материя, за която много да се хортува нито е потребно, нито е удобно.

Ние смятаме миролюбивата политика за най-уместна, най-целесъобразна, най-възможна и най-ползовита за българите отсам и отвъд Рила. Но това продължаваме и днес да смятаме, това продължаваме и днес да говорим чрез устата на нашите министри, чрез самата тронна реч. Какво се каза действително в русенската реч на г. Гешова? Частта, в която се говори за външната политика, е твърде дълга, няма да я чета цяла, да не би да отегча някого. Ще цитирам само крайния пасаж, който е най-характерен. Той е следующият: „Тая политика е искрена и понеже искрено желаем да не бъде тя ефимерна, а да остане тя трайна, да стане не политика само на нашия кабинет, а политика на България, ние се надяваме, че и съседната нам империя^[5] ще ни улесни задачата, ще се отзове на нашия позив за махване причините на недоразуменията между час, за отстранение мотивите за възбуждане на общественото мнение в нашата страна. Никое правителство в една парламентарна страна не може да се бори против общественото мнение и ще бъде цяло злощастие, ако тая наша миролюбива политика падне под натиска на възбуденото не по наша вина обществено мнение. Там, дето ние не сполучим, едва ли ще има друго българско правителство, което може да сполучи."

Каква е, г-да, мисълта, която току-що прочетох? Че ние лоялно, искрено, в интересите на България ще водим миролюби¬ва политика, защото мислим, че до този момент един пълен лоялен опит за такава политика не е правен. Но ако въпреки нашата лоялност, въпреки интересите, които съседната нам държава има да възприеме тая политика, да спомогне за нейния успех в България, ако въпреки това тая политика остане безрезултатна, ако тя се компрометира пред общественото мнение, тогаз тя ще стане невъзможна, защото България е парламентарна страна и в нея общественото мнение влияе и на външната политика. Следователно, за да чакаме ние резултати от тая политика, за да можем докрай да я следваме със същата лоялност, с която сме я започнали, необходимо е съседната империя да ни даде своето съдействие. Тя трябва да повярва на нашата пълна коректност, на нашата пълна лоялност, тя трябва да спомогне за това, като позволи на тая политика да бъде политика резултатна. Ние още не сме се отчаяли; ние казваме, че това е последен опит в тази смисъл, че ако при две партии, които от десет години проповядват тая политика, тя фалира, само по себе си се разбира, че няма да се намери в България нито правителство, нито партия, която да смее да я впише на своето знаме, а следователно тая политика няма да бъде политика и на българските правителства. Но ние чакаме още, че съседната империя ще разбере, какво не само интереси политически, а интереси културни, интереси икономически диктуват и на Турция, и на България да живеят в мир и сговор. Но ако най-сетне е писано тая политика да фалира, ако най-после е писано в един последен момент на очаяние, в един последен момент, ако щете, на национално жертвуване да изпълним дълга си не за да завоюваме, а за да дадем възможност на българското племе в турско да живее свободно, ако трябва да изпълним последния си дълг на българи, аз съм дълбоко убеден, че ние, миролюбците, ще изпълним тъй добре тоя дълг, както военнолюбците от другата страна.

[…]

Минавам, г-да, на един последен въпрос, с който ще свърша. Той е въпросът, къде е нашето място и каква е нашата роля като партии и като правителство в българския обществен живот. Туй, което ни характеризира нас като партии^[6], по моето дълбоко убеждение, то е, че ние сме партиите на бавния, но сигурния, реалния обществен прогрес, ние сме партиите на реалната политика в България. Нашият обществен произход, нашите политико-икономически задачи, нашият подбор, нашата досе¬гашна деятелност, нашата сегашна програма, всичко туй ни рисува като партия на свободата, като партия на порядъка, като партия на обществения прогрес. И туй, което ни различава нас от известни партии на десницата, то е нашата вяра в българския народ, нашата вяра, че този народ заслужава управление, по-добро от управленията, които е имал досега, че не по негова вина той е имал такива управления. И второ нещо, което ни различава, е нашата вяра, че чрез законодателни средства, чрез енергията на отделни хора и отделни партии може да се подобри положението, могат да се създадат условия, при които и правдата, и свободата, и грижливостта в стопанската политика на правителството да се гарантират в по-голяма степен, отколкото е било досега.

Ние искаме много по-рано от 30 години, от 3 години даже, не само да премахнем един режим, който противоречи на нашата конституция, а да създадем и условия, които да не позволяват и на други да управляват като изходящи от същия този личен режим, и ще създадем тия условия, като създадем реформите, които аз ви изброих. Тези реформи, г-да, ще бъдат и нашата слава, и нашата гордост. Към тях би могъл да се прибави още един законопроект – законопроектът за чиновничеството, чрез който чиновничеството у нас да престане да бъде инструмент на централната власт за произвеждане на изборите. А това ще направим, когато създадем закон, който да осигури чиновничест¬вото, който да му даде възможност да бъде независимо от партийните щабове, от партийните величия. Ние трябва да дадем възможност на чиновника да знае, че ако той съвестно изпълнява своята служба, ако той е полезен на нея, няма да се намери правителство, което за угодата на този или онзи ще го махне, ще го уволни и изложи на глад. Недейте чака хората да станат светци – там съм скептик като г. Генадиева – хората не стават из един път светци, но премахнете изкушенията, на които са подложени, недейте поставя един чиновник между неговия насъщен хляб и неговата съвест, защото, ако работата дойде дотам, той трябва да бъде светец, за да предпочете съвестта пред хляба. Недейте го туря на това изкушение, недейте го туря пред тази зеюща пропаст, дето вижда, от една страна, нарушение ни своя дълг, а от друга – гибелта на своя живот, на живота на децата си. За правителството и партиите, които го поддържат, ще бъде една чест, една гордост, ако разрешат този въпрос. И аз бих желал в актива на това правителство и в актива на двете партии, които го поддържат, между другите законопроекти пак в същи и дух и със същата цел – за стабилизиране парламентарния ред в страната – да се прокара един закон за чиновниците. Държавните служби не са създадени затуй, защото имаме гладни партизани, които трябва да се настанят, а защото има важни държавни функции, които трябва да се изпълняват, и с оглед на тези функции и на интереса на службата трябва да става подборът на чиновниците. И бъдете уверени, че и бъдещите управници на България ще ви бъдат признателни, ако с такъв един закон ги избавите от тая вълна, от тоя наплив, който задушава всякаква по-висока политическа мисъл, който парали¬зира и депутати, и министри и който, действително ако продължава да върви по тоя път, ще нивелира всички политически партии, ще нивелира целия наш политически живот, ще заглъхне всичко в едно блато, в една тиня и ще останат само дребните апетити, дребните чувства, дребните партийни сметки да доминират в нашата политика без светлина и без всякаква политическа мисъл.

Казах, че туй, което ни отличава нас, което ни характеризира като управляющи партии, то е, че без да сме партизани на една политика на скокове, без да сме партизани на политически експерименти в България, ние в същото време сме партии на прогреса, партии на реализацията, вярваме в българския народ и ще искаме със средствата, които посочих, да му дадем повече правда и свобода. В същото време ние сме и реалисти политици, които мислим, че нашият стопански и икономически живот има нужда от ред мероприятия за неговото повдигане. Аз вярвам, че и партиите от левицата ще се съгласят с нас, че най-добре ще работи за величието на България туй правителство, което работи за нейното забогатяване, за нейното икономическо засилване. Партии на широките обществени слоеве, ние еднакво се грижим и за успеха на индустрията, и за повдигане на търговията, за забогатяване на земледелеца. И заради това виждате, г-да, в отговора на тронното слово и в самото слово изброени ред законопроекти – девет, – които всички засягат въпроси от стопанствена политика. Ние искаме да дадем на нашите икономически съсловия възможност при по-нормални условия с по-голяма леснина, с по-големи удобства да се развият, да крепнат, да се засилят и да забогатяват. Ние знаем, че във въпроси от икономическо естество намесата на държавата трябва да бъде много деликатна, много внимателна, не трябва да парализира нито частната инициатива, нито свободната проява на интересите лични и на интересите съсловни. Но в страна нова като България, в страна, която е останала назад и която по силата на това е длъжна да крачи бързо напред, в такава една страна длъжност на правителството е да допълня частната инициатива там, където тя куца. И в това отношение ние ще правим икономическа политика и ще я правим със законопроек¬ти, които ще се представят. Какви са те, дали няма в тях някои дефекти, това ще видим, когато дойдем да ги разгледваме; засега те са характерни като указание на общите възгледи на правителството по икономическата политика.

Преди да свърша, трябва да разгранича нашите схващания за управлението на България и от другата страна, откъм левицата. Макар че левицата – под левица аз разбирам социалисти и радикали, няма свои представители, но все таки тия две партии представляват известни обществени течения, имат определени възгледи и мисля, че е мой дълг при този анализ да търся къде е разграничителната линия между тях и нас. Е добре, г-да, разграничителната линия между тях и нас е там, че ние сме политици реалисти, че ние сме политици на реализацията, че ние искаме да градим българската къща с материали, взети от тук, и по един план, който да отговаря на нашите нужди, на нашите потреби; че ние искаме да създадем туй, което е най-спешно, което е най-назряло, което е продиктувано от самия живот; че ние не смеем да налагаме теоретически построявания върху почвата на българската действителност; че ние не смеем да ангажираме бъдещите поколения; че ние нямаме претенцията отсега да предрешаваме въпроси, които ще се реализират подир 100 или 200 години, не само заради туй, защото работата на днешния ден е твърде голяма и твърде спешна и ако ние можем да реализираме нея, заслугата ни ще бъде много голяма, но още заради туй, защото намираме съвършено ненаучно, съвършено наивно да вземем да строим къщи за бъдещите поколения, без да бъдем сигурни, че тия къщи ще са годни за тях, че няма да им липсва въздух и прозорци; че ние искаме да оставим на всяко поколение да изгради условията на своя обществен живот тъй, както то чувствува потребите си. Ние ще бъдем горди, ако можем за нас днес да реализираме тези намерения, които са се породили в най-добрата част на българския народ, да създадем туй, което чувствуват най-широките слоеве. Назрелите нужди, продиктува¬ни от самия живот, да бъдат реализирани от туй правителство – ето, г-да, нашата програма в няколко думи. Ще успеем ли, няма ли да успеем, то е въпрос на бъдещето, обаче в моите очи един ценен залог за успеха е реалната сила, която ние представляваме в нашия живот, и кой ще да казва, че коалицията затуй, че е коалиция, е една по-слаба форма на управление – мисля г. Малинов беше казал тази мисъл, – аз продължавам да вярвам, че съединението на двете партии, които в нищо не се различават по техните програми, по техния обществен произход, дава възможност да се създаде една органическа сила, една голяма реална сила и че в политиката само реалната сила създава трайни реформи.

И заради туй, преди да свърша, последният апел, който ще направя към червената маса, защото на нея стоят първите представители на двете партии, е: между другата своя работа като министри и управители на България да мислят за това велико дело, което ще внесе обновление в нашия обществен живот, да мислят, че то ще бъде най-ценното нещо, което мога да извършат в своята политическа кариера. Реформите са работи временни, минават, заминават; законите подлежат на изменение; ще дойде друг, ще ги измени; но създаването на една органическа обществена сила, то е вече една реалност, която никоя частна воля или частен дерт не може да разруши. Създайте това, г-да, и бъдете уверени, че ще изградите най-здравата основа за величието на България.

Бележки

*    Запазен е правописът според тогавашното произношение на думите.

1. Безкрайно (безмилостно). Бел.съст.
2. На всяка цена. Бел.съст.
3. Пропорционално. Бел.съст.
4. Управляващият кабинет. Бел.съст.
5. Има се предвид Турция. Бел.съст.
6. Има се предвид партиите, съставляващи тогавашното мнозинство. Бел.цит.

Източници

• Из "Атанас Буров. Живот за България", Жоро Цветков, изд. на БАН, София, 1992, ISBN 954–430–164–Х, с.211–222

• Стенографски дневници на XV ОНС, I р. с., 15 зас., 342 – 351.

Това произведение е достъпно при условията на Лиценза за свободна документация на ГНУ, версия 1.2 или коя да е следваща, издадена от Фондацията за свободен софтуер.