Априлското въстание и Бенковски
| Априлското въстание и Бенковски Автор: Иван Хаджийски |
| Статията е публикувана в списание „Изкуство и критика“, година четвърта, книга трета, март 1941, София, с. 97 – 113 (налично в електронно факсимиле в кабинет „Продължаващи издания 1878 – 1944“ на дигиталната библиотека на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ ). Тук е цитирана по Избрани съчинения в три тома – том 2, Оптимистична теория за нашия народ, София, Изток - Запад, 2002, с. 245 – 265, ISBN 9548945231. Статията е цитирана във вид, преработен според правописната реформа на българския език от 1945 г. |
I
[редактиране]Тези, които са могли да знаят нещо за неговия живот в Мала Азия, т. е. преди да влезе в революционната организация, отдавна лежат в гробовете, без някой да е събрал от тях сведения за животописа му. За този предреволюционен дял от живота на Бенковски остават само кратките, изпъстрени с неразбираеми догадки сведения на Д. Страшимиров в неговата „История на Априлското въстание“, кратките бележки на Мих. Маджаров в сп. „Златорог“ (1934 г.), сп. „Българска сбирка“ (1915 г.) и др. някои сведения.
За щастие, дейността на Бенковски в Априлското въстание е записана от Захари Стоянов в неговите „Записки“ по толкова гениален начин, щото и белетристи като Л. Стоянов („Бенковски“ [1]) и Г. Караиванов („Хвърковатият конник“[2]) истина са се видели принудени да привеждат в повечето случаи направо „Записките“[3].
Но в нито едно от посочените произведения не е дадена цялостна обществено-историческа оценка на личността и делото на Бенковски. В споменатите сведения Страшимиров рисува Бенковски, както това би направила една махленска клюкарка. Захари Стоянов, отдавайки нужната почит на гениалността на Бенковски като въстанически водач, постоянно го хапе за някои от личните му недостатъци, които дразнили демократично и еснафски настроените хора, без обаче да се изкаже върху общественото им значение. Единствено Пенчо Славейков долови проблема за връзката между „недостатъците“ на Бенковски и неговата роля във въстанието и макар спънат от неизбежните рими и стъпки, му отдели в „Кървава песен“ няколко мъдри стиха. Прочее ние нямаме не само една пълна животопис на този, без когото нямаше да видим свобода на 1878 г., но нямаме и цялостна оценка на неговата личност и дело. Аз смятам, че това е една от причините за липса на особен култ към личността на Бенковски, подобно култовете към Ботева, Левски, Раковски, Каравелова.
II
[редактиране]Бенковски не бе назначен за водач на въстанието с указ. Той дори не бе избран на този пост. Избраникът беше Волов. Волов бе посочен от Гюргевския комитет за главен апостол, а Бенковски бе пратен само за негов помощник. Но „това било, докато те били в Гюргево, докато способностите и достойнствата се ценели по диплома и атестат. Практиката изменила всичко; съприкосновението с действителността определило верни граници кой какъв трябва да бъде“[4]. Този безпогрешен избор на историята е потвърждение на правилото: Водачът не се избира, той се налага.
Историята е осъществяване на обективна закономерност. Но това осъществяване става чрез хора. Историята подбира своите оръдия, своите изразители според това, дали те могат със своите лични качества да разрешат обществените задачи на момента. Априлското въстание имаше за своя избор широк кръг от хора: и по-възрастни, и по-учени, и по-храбри от Бенковски. Но ако тя го изтъкна и над Волова, и над Бобекова, и дори над онези, които трябваше да бъдат увещавани в Гюргево да го приемат като помощник на Волова, то това показва само едно: че Бенковски цял-целеничък, реално неделим с всичките си добродетели и недостатъци е бил най-годният и призваният да поведе народа ни на въстание през април 1876 година.
Прочее пред нас стои интересният въпрос: какви качества е искал историческият момент от водача на Априлското въстание и в каква степен личните качества на Бенковски са удовлетворявали тези изисквания. И ако общопризнатите положителни качества на Бенковски: физическа представителност, подвижен ум, неизчерпаема енергия, пламенна и убедителна реч и др., не будят никакво недоразумение и спор, не така стои въпросът с „непоносимите“ му качества: властолюбие, заповедничество (диктаторство), славолюбие, гордост, дързост, нетърпение на никакво чуждо мнение, самочувство за непогрешимост, отвращение от хората на „граматиката и философите“ и много още по-дребни кусури, които страшно са дразнели работещите с него по-интелигентни и с по-силно индивидуалистично чувство революционни работници и особено онези, които са държали за началата на пълна демокрация в организацията на въстанието. Тези черти от нрава на Бенковски едва не доведоха до разрив на Оборище и провала на въстанието и станаха причина, щото след Оборище панагюрските комисари да решат "да не дават вече прибежище на апостолите в Панагюрище. Нещо повече: по предложение на Бобекова станало дума не може ли да се убие Бенковски, който „е вирнал глава и никого не иска да слуша“.
Проявите на тези качества през въстанието, допълнени от проявите на Бенковски в частния му живот в Мала Азия, преди да стане бунтовник, и до днес са причина, щото мнозина да гледат на Бенковски като на хъшлак и авантюрист, за когото трябва да се говори със снизходителна усмивка, съдържаща познатия у нас намек: „Знаем си го що за птица беше той.“ За тези хора участието на Бенковски във въстанието е една от многобройните му авантюри, неразличаваща се особено много напр. от младежката му авантюра с гиздавата арменка от Айдън; а някои разглеждат това участие само от гледището на амбицията му: да стане цар или нещо подобно на освободена България.
За съжаление, никой досега не е дал отпор на тоя поток от недоразумения, отправен към личността на Бенковски. Дори приятелите на Бенковски смятат, че това е един неудобен въпрос, от чието неподигане паметта му също ще спечели, поради което го отминават с почтително мълчание.
Но преди да минем към „недостатъците“ на Бенковски, нека изтъкнем общопризнатите му положителни качества.
III
[редактиране]Бенковски не е могъл да се оплаче, че природата е лишила духа му от подходяща форма, физическият му образ ни е даден от Захари Стоянов.
Бенковски притежавал твърда, пламенна и неукротима воля, която била в състояние да оживи и мъртвите. За заразяващата сила на тази воля е достатъчно да се посочи, че той с една среща е успявал да спечели за своите планове хора, които дотогава са ги смятали за луда авантюра. С този вътрешен огън той обърна умовете и сърцата дори на трезвите и еснафски благоразумно настроени панагюрски комисари и от съзаклятници против живота му ги направи верни помощници.
Но тази воля се опираше на един жив и широк ум, оплоден с пъстра житейска опитност и дълбоко знание за живота и за човешката душа.
Бенковски можел да прави това, с което обикновено се мери духовната сила на най-гениалните ръководители и пълководци: способност за разчеталяване на съзнанието в много посоки, т. е. едновременно занимаване с няколко въпроса. Бенковски могъл да диктува едновременно на трима-четирима писари писма с разнообразно съдържание и да улавя и най-малките отклонения в писмата от неговата диктовка. Този генералщабен дар – да се възлага успешно на съзнанието едновременно разрешение на няколко задачи – е от решително значение за един водач, който трябва да решава бързо и едновременно много въпроси. Необходимостта от този дар разбират онези, които забравят къде са тръгнали, ако някой ги спре и заговори на друга тема, както и разсеяните, които, ако мислят, когато отиват към чешмата, дали водата е студена, забравят чашата.
Бенковски вън от това разполагаше с неизчерпаем запас от енергия. Той не знаеше що е умора, що е почивка, що е сън, и то в буквалния смисъл на думата. Той мина като стихия над Средногорието и поразяваше хората не само с личността и словото си, но и с неуморимостта си. Само така можа той да приготви въстанието в невероятния срок от три месеца[5].
Бенковски имаше богат жизнен опит. Терзия-домошар из средногорските села, анадолски караабаджия, после събирач на афион йошурджия, гавазин на персийския консул в Смирна, после безимотен скитник из турските градове, сетне хъш в Румъния, той бе срещал хора от всички слоеве на живота, бе изпаднал от всички положения, които тогавашната съдба можеше да предложи на средния човек: от гост на пашовски трапези до последен голтак из цариградските и букурещки сокаци; бе успял да види величието и нищетата на живота, да разбере по-тънко силите и пружините, които движат отделните хора и масите. Той наистина познаваше турската империя, срещу която бе повел смъртна борба, защото не от книга се научил турски, арабски, румънски, полски и по малко персийски и италиански.
И това негово дълбоко знание за живота и хората личи във всичките му действия.
Той владееше до съвършенство изкуството да се представи пред хората и да ги покори духовно: с осанка, с хайдушко облекло, с бляскаво оръжие, с тон, с гръмовити думи, с пламенни слова, най-сетне със заобикалящата го военна свита. Това изкуство бе един от залозите за успеха на Бенковски. В това отношение (по чалъми) му съперничеше само знаменитият поп Груйо Бански. Собствено двамата неразделни приятели – единият представител на земната, а другият на небесната власт – щастливо се допълваха.
Този личен опит най-сетне му позволи да разреши квадратурата на кръга на Априлското въстание; да проведе с успех едно въстание на дребни собственици, което по план трябваше да завърши с неуспех.
IV
[редактиране]Свърши се с безличието на стария дружен човек от задругата[6]. Новият човек искаше лична проява, осъществяване на личността си, собствена история. Интелигенцията, както и всички, които се занимаваха с обществената работа и четяха вестници, гледаха вече на личната си дейност от гледище на историята, в която те се стремяха да запишат своите имена. Специално честолюбието на народническите елементи бе дразнено от легендите за подвизите на героите от френската революция, от делата на руските революционери и от примера на италианските националреволюционери начело с Гарибалди. Изобщо нашите хора се чувстваха вече върху сцената на историята. Дори най-безкористният от всички – Левски – не можа да устои на изкушението да бъде в крак с времето и правеше опити да съчинява автобиография в стихове.
И това, разбира се, бе толкова осъдително, колкото и новата обществена форма, която се настаняваше у нас: с една дума – това бе необходимостта на момента. Въпросът обаче не е какви бяха личните съображения на участващите в обществения живот, а доколко те със своята дейност допринасяха за успешното разрешение на обществените задачи. Така че при всеки обществен деец, и специално при Бенковски, личните му качества и цели ще ни интересуват само доколкото имат обществено значение: доколкото благоприятстват или спъват обществената му дейност.
Но някои от въстаническите водачи не се задоволяваха само с мечтата да обезсмъртят името си чрез служба на народното дело. Те гледаха през рамото на въстанието и на борбата за свобода бъдещата организация на българското общество и избираха място за себе си в нея.
Не във всички въстанически глави беше достатъчно ясно като как ще се сложи бъдещият български обществен живот. Най-голяма част от революционните деятели желаеха общество без „турци и чорбаджии“, т. е. общество без национално и социално робство, при това общество с народно управление, с демократично устройство. Но малцина знаеха, че това няма и не може да стане в този вид, в какъвто го желаеше мнозинството от тези, които през време на борбите и въстанието се наричаха „братя“. Това бе случай, където за една епоха не можеше да се съди по съзнанието на хората.
Бенковски, както и Левски, съзнателно или несъзнателно отваряха вратите на едно ново общество, организувано в държава, в което по силата на нещата трябваше да има управители: държавен глава, министри, депутати, водачи и пр., и управлявани. България нямаше да бъде първата държава от този род. А щом това е бъдещата съдба на България и на нейните граждани, естествено, за никого не бе безразлично какво място ще заеме в стълбата на живота. Ако това общество се нуждае от цар, ясно бе, че царската корона ще бъде сложена върху човешка глава. Защо тогава тя да не може да се сложи върху главата на един Бенковски, който наистина бе роден за цар? И наистина, той достойно, благодарение само на личните си качества, без всяка школа и възпитание, бе няколко дни некоронован цар на едно малко въстаническо царство.
Но в тази борба за първенство индивидуализмът (често прерастващ в егоизъм) на отделните кандидати за водачи се кръстосваше и в общата борба възникнаха лични борби, които не можеха да не смущават правилния вървеж на общото дело, макар и да бяха неизбежни. Прочее личните стремежи за обществена проява и първенство, доколкото облагоприятстваха общественото развитие, от историческо гледище бяха обществени добродетели, макар че за засегнатите и отстранени кандидати, или пък в очите на завистта, същите изглеждаха като пороци. Личността на Бенковски се движеше между ударите на тези две оценки: оценката на историята и оценката на еснафското благоприличие и ограниченост.
V
[редактиране]На този въпрос аз отговарям с решително – не. Изборът на историята се спря върху Бенковски именно поради „недостатъците“ му. Тези „недостатъци“ по силата на историческата необходимост се превърнаха в своя противоположност, в добродетели.
Да почнем наред.
Д. Страшимиров в поменатото си съчинение дава кратки сведения за живота на Гавраил Хлътев, преди да стане Георги Бенковски. Изнесените от Страшимирова данни, както и направените догадки, както ще видим по-долу, са от такова естество, че биха обърнали жлъчката на всеки почтен еснаф и биха го накарали да извика със свещено негодувание:
- И този човек бил почитаният и признат водач на Априлското въстание? Боже господи, сохрани нас, грешните раби твои!
Не може да се премълчи, че и самият Страшимиров, чиято личност нямаме честта да познаваме отблизо, е целял тъкмо този резултат. Когато преди няколко дни прочетох страшимировите сведения на Михаил Маджаров, близък сродник и съвременник на Бенковски, той с възмущение отхвърли тези сведения като измислици и клевети. Но дори и да не са напълно такива, все пак начинът на излагане на тези сведения, заключенията, които се правят, липсата на правдива историческа оценка остават един тъжен паметник за отнасяне към проблемите на нашата история и социология. Ето извадки от тези сведения:
"Гаврил Хълтов (?) е роден в Копривщица. Следвал само основно училище в родното си село и постъпил на занаят терзия-абаджия. Гаврил бил на 16 – 17 години, когато, отблъснат от несносния калфенски живот, стъпва в съдружие с Райо Илюв и Станьо Хрелката и тръгнал по печалба за Мала Азия. Той бил левент, хубавец, но бил буен, духовит и своенравен. Бил твърде горделив и салтанатлия и в търговията, както може да се очаква, не отишел твърде напред. В Денезлий хваща дюкян на най-видно място. Пренесъл контрабанда в меха с копривщенско сирене шише гюлово масло, което раздал подарък на бейски и богаташки момчета, с които охотно дружил. Водил разпуснат живот, на който не липсвали хайманешки авантюри. Една от най-тъмните страни в живота на Гаврил е срещата с остатъка на една разбойническа чета, която на Клишмаш, копривщенско землище, убила някога Лукан Куйлек. Трима от тази банда заскитали в Мала Азия, дето се запознават с нашия герой. Той ги водил по познати кафенета и ги препоръчвал за „еми-шери“, но тъмните личности се пазели от властта, понеже упражнявали опасния си занаят и по ония места.
След като веднаж се върнал в Копривщица и бил оскърбен с едно запиране в конака, в този безпокоен и честолюбив дух закипяла мъст към вековните владетели. Но като се върнал в Мала Азия, наместо всичко друго потърсил жени и любовници. Той бил франт първо качество. Имал кон, буен, блестящ, скъп кон – ат с голяма златна пендара сред мощната гръд. И мислите си още, че сам ездачът наистина е левент, хубавец, силен, дързък и неизчерпаем по находчивост и ламтежи. С една дума, то си личи: нашият човек е авантюрист и славолюбив по натура. И не само абаджийското звание му е твърде мъдро и нескопосно, но и българското име счита той вече за лош патент, та носи и препоръчва се като зебешки младеж и азиатски делибашин. Такъв си остава дълго време. Някое време Бенковски зарязал абаджилъка и почва афион да събира. Но парите се хлъзгат между пръстите му. Но тогава имало женски (ханъмски) и мъжки пари. Нашият човек обича женските: махмудийки, айналийки ялдъзки (?). Той се влече в Айдън по една гиздава арменка, също така айналия, както неговите поетични айналийки. Така отрано тоя човек е втасал за всичко, само не за мирна работа.
Пробито дъно в джеба и развита бурма в главата, в онази тъмна, ала романтична епоха водеха до тъмните кьошета на един град или гората, или Влашко. Това прави и той. След като дружи с разни сюлеймановци и юсияовци, после с яковци и юсефовци, хора все с псевдоними, без фамилни имена (?), той кацва в Смирна гавазин на персийски консул. Там той вече не е нито зебек, нито караабаджия, ни турчин, а персианец – чист персианец от Техеран. И като такъв скита по гори и долища, оправя нещо, което не е навярно за оправяне (?), и скоро пак е съвършено на улицата и пак: ту ходжа, ту прост турчин, ту кой знае какъв, мярва се в Бейпазар, отива в Ушак, в Айдън, щура се по едно време из багабонтските краища на Цариград, които е опознал като дланта си, и най-после пак нещо го тегли към Дунава, защото в душата си е българин.
Във Влашко човекът, който е менявал и народност, и физиономия, и роля по всички ъглове, където е бил, и то менявал просто за свой каприз, сега променя и своето име зарад историята. В Гюргево прибрали и него, и от ден на ден онези хора (революционерите) все по-добре разбират цената му. Така някогашният Гаврил Хълтов се превръща в Георги Бенковски, апостол на четвъртия революционен окръг."
Така свършва забележките си г. Страшимиров. Цялото изложение като че има за цел да каже:
- Ето вижте, този човек с развинтена бурма в главата, този авантюрист по природа е организатор на Априлското въстание.
Ни думица да се упъти смутеният от това дигане на завесата читател към правилно разбиране на този живот на Бенковски; нито един ред да се намери някаква връзка между живота на Гавраил Хлътев и дейността на Георги Бенковски; нито една фраза, която да посочи човешкото в много от тези прояви. Напротив – най-гнусни и позорни догадки, каквато би била тази, ако загатнем, че авторът на тоя животопис, преди да се ожени, се е занимавал с тайния порок, и то в една книга, в която бихме подхвърлили на разбор дейността му като историк.
Всъщност как стои въпросът дори ако приемем най-лошото -че всичко, което ни съобщава Страшимиров, е вярно? Заключението може да бъде само едно – Бенковски е човек, комуто е непоносим уседнал, дребнособственически бит; който не може да счупи единия си крак по старата дюкянджийска философия и да остане прикован към бакалския тезгях; още по-малко е в състояние да изкриви крака на кравай по турски, да затисне със задник ендезето и да дупчи цял живот шаяк и гайтан. Но ако Бенковски бе лош търговец и караабаджия, той бе негоден човек и пройдоха само за тези, които смятат, че светът свършва до прага на техния дюкян. Светът обаче е много по-широк: Бенковски бе роден пълководец и военачалник. Но понеже България тогава нямаше войска, той стана бунтовник, професионален революционер, шеф на формираната от него въстаническа армия.
Всички български професионални революционери бяха хора без бит, неспособни към уседнал живот с неговите вковаващи връзки на дребни грижи и задължения. Те търсеха простор за разперените криле на своя неспокоен дух. В това отношение Бенковски не бе много далеч от Панайот Хитова или Хаджи Димитра. Преди да стане сътрудник на Раковски и Каравелова, дядо Панайот бе успял да смени и приключи с фалит и борчове пет занаята, бе станал герой на един шумен кокошарски обир. Той бе вече волна птица, без уседнал бит, владеещо четничеството горско пиле. Достатъчно бе неговата енергия да се насочи в революционното русло и на способностите му да се възложат обществени задачи, за да се получи миналият в историята ни професионален революционер. Такъв беше пътят и на Хаджи Димитра, който задочна с гуляйджийски бабаитлъци и свърши с подвига на Бузлуджа. И ако нашата история чакаше такива хора да излязат от еснафските миндери или от търговските кантори, т. е. от средата на почтените търговци и еснафи, добрите къщовници, загрижените бащи и съвестните съпрузи, много би имала да чака. Не съвсем безосновна бе злобата на Бенковски против граматиците и философстващите собственически глави. Умните със своите проповеди и писания подготвят събитията, но обикновено лудите глави, хората без бит, професионалните революционери обръщат колата на историята.
VI
[редактиране]Захари Стоянов постоянно подчертава склонността на Бенковски да диктаторства и да се установи като самодържец. Той отказал да дава на панагюрските комисари писмата, пристигнали от други окръзи: еднолично определил редовността на представителите в Оборище. „Колкото по-добре отиваха работите от ден на ден, толкова той ставаше по-силен и по-неограничен в своите действия. Нищо не одобряваше той и всички бяха лошави пред очите му. Едни обвиняваше в нерешителност, други в скъперничество, трети не били горещи патриоти и пр.“ На Оборище той чисто и просто заявил на представителите:
- Който иска да върви с мене и да изпълнява всичките ми заповеди безпрекословно, нека си извади ножа!
Това е било главният му довод против искането на демократичната опозиция да не се подписва пълномощното, с което се давали неограничени права за действие на апостолите, т. е. на Бенковски. Пред вида на лъсналите ножове, готови по заповед на Бенковски да влязат в действие, опозицията подписала пълномощното. Всичко това справедливо дразнело демократичното чувство, коренящо в старото патриархално равенство, на онези, които смятали, че:
народна. Казвал съм и казвам пак: не нам
да заповядваме се пада – нека сам
си заповядва той, тоз, който ще въстава -
и нека за това самичък си решава...[7]
В подготовката на Априлското въстание Бенковски трябва да се разглежда по-малко като либерално демократически водач, отколкото като военачалник. Положението му на военачалник, и то на военачалник, който трябва да води не решителни, а диверсионни сражения, му налагаше да мисли, че „волност и лични права трябва да бъдат ограничени във време на въстание“. „Диктаторството“ на Бенковски беше начало на дисциплината в нашата армия. Но големството, учудващо в организаторската способност на Бенковски, бе това, че с тези методи на заповядване и плашене той не само командваше своята армия, но със същите методи я и събираше.
Вярно е, че населението в лицето на Бенковски виждаше пратеник на руския император и бъдещия управник на България, т. е., то му се покоряваше като на представител на бъдещата българска власт. Това бе проява на разгледания вече от нас закон за колебанията на дребния собственик, който, уверен в успеха на въстанието, бързаше да се запише верен поданик на новата българска държава.
Но лична заслуга на Бенковски бе, че съумя да използва тези представи у народа, че съумя да ги създаде, че съумя да създаде вяра в победата, вяра в силата на българите, и с това да обедини в единно усилие волята на народа за свобода и да застане на командния връх на това усилие, отстранявайки всяко пораженско колебание. И всички останали недостатъци на Бенковски: воля за първенство, самоувереност, чувство на непогрешимост, салтанат, осанка, създаване на външни форми на въстаническата организация: облекло, шествия, йерархия и други подобни „царски работи“, трябва да разглеждаме повече от това гледище – създаване вяра в мощта на организацията и водачите на въстанието, създаване вяра в победата, за да се отстрани действието на закона за колебанието на дребния собственик.
Помислете какво би станало, ако Бенковски бе отишел при селяните и бе започнал да им обяснява, че трябва да въстанат без всяка руска и сръбска помощ, че трябва да измрат, а къщите им да изгорят, за да се събуди заспалата съвест на Европа, после да иска от тях съвет уместно ли е да въстанат при такива неблагоприятни условия; мислят ли те, че е уместно да се дадат такива жертви, и всичко това да прави с тон, който го поставя в зависимост от решението на тези, които трябва да умрат не за своя, а за чужда полза, макар че цял живот са били възпитани да действат само „за своя душа“. При един такъв начин на действие, който би разкрил цялата слабост на въстаническата организация, сигурно въстание не би избухнало и на Оборище под влиянието на благоразумните панагюрски еснафи щеше да се реши, че въстанието не е подготвено добре и че ще бъде прибързано да се дигне такова на 1876 г.
Заповедничеството на Бенковски между другото беше израз на сила, въображаема по същество, но действена по форма, която оставяше вън от всяко съмнение и спор въпросите, ще има ли въстание и ще свърши ли то с успех. Вярата в тази сила беше основна пружина на въстанието. За да подчертае тази своя и на организацията сила, Бенковски се държеше дръзко, грубо, заповеднически.[8]
3. Стоянов, който така жлъчно хапе Бенковски за недостатъците му, все пак признава: „Волов при всички свои знания бе слаб между народа, не бе го дарила природата с оня божествен огън, който се изискваше тогава от проповедниците на свободата. Той не бе в състояние да заповядва, да заплашва и пр.“
VII
[редактиране]Няма нужда да искаме подобно пълномощно от народа – възразил Волов, – нашата апостолска длъжност е само да организираме въстанието и да дигнем знамето на бунта; а после нека народът си избира за предводители такива лица, на които той доверява.
А защо ние да нямаме право да избираме тия водачи и да контролираме всичко? – извикал Бенковски, малко разсърден. – Наистина, ние не сме някои прочути войводи, малко познаваме правилата на чествуването, но и от нас по-добри засега няма между българите. Ако и да има някои честни и способни хора да вземат командата на действията, тях пак ние ще познаем. Народът е неопитен" („Записки“, с. 258).
Дали желанието на Бенковски да стане държавен глава е осъдително, или не, може да се преценява от различни гледища. От гледище на обществената форма, за чието настаняване в България той сложи буйната си глава, в това няма нищо осъдително. Борбата за първенство (конкуренцията) във всички области на живота: стопанство, власт и слава, е основен закон.
Но този стремеж към първенство, това подчертаване на личния елемент в обществената работа, още не бе добил признание сред тогавашната българска народническа общественост, особено сред революционните среди, подложени на социалистически веяния, които пееха „Молитвата“ на Ботева, „Не щеме ний богатство, не ще-ме ний пари, а искаме свобода, човешки правдини“, които се кълняха, че умират в беззаветна служба на народа, които повтаряха думите на Левски: „Ако загина, губя себе си, ако успея, печели цял народ.“ Под влияние на старата българска патриархална човещина за общественото народничество всякакви грижи за лично благополучие бяха престъпление пред народните мъки и интереси, поради което поведение като това на Бенковски не можеше да не дразни. В това отношение, Бенковски имаше само този „грях“, че душевно бе изпреварил своите съвременници и че имаше ясен поглед за бъдещето и за своите лични интереси в него. Мнозина от останалите се губеха в една народническа мъгла относно бъдещото българско общество, което смятаха да бъде общество на „свобода, братство и равенство“, а не общество на чисто личния интерес.
VIII
[редактиране]„Не искаше Бенковски да се чува друго име в тържествата освен неговото. Гдето дойдеше дума да става въпрос за палмата на първенството, на славата и диктаторството, той преставаше да бъде хрисим.“ По негов пример и легендарният поп Груйо Бански смятал, „че това право, да язди на кон с кандилница в ръка, принадлежало само нему, а събратята му трябвало да вървят апостолски“. Бенковски късаше пълномощията, подписани от Волова, защото Волов се подписвал „главен двигател на Западна Тракия, която титла, виждаше се работата, да гъделичка неговото честолюбие“.
В това отношение най-забавна е историята със знамето, което се развявало над главната квартира на Бенковски. „То показваше, че тук, в тая къща, се намира върховният глава на страната! Дали от по-напред беше то издигнато, или главата на Бенковски роди това, аз не зная. Знам само това, че на другия ден, когато оставихме Панагюрище, т. е, като излезе държавният глава от това здание, нашият войвода заяви, че и знамето трябва да се смъкне, не му е вече мястото да се развява върху хаджи Луковата къща! Аз се чудех тогава, чудя се и сега повече, где този абаджия изучи тези тънки работи?“ („Записки“, с. 426).
В това поведение на Бенковски има две страни: лична и обществена. Личната страна бе желанието да се свърши обществената работа, но под ръководството на Бенковски, та Бенковски да обере лаврите на историята, „да осъществи личността си“, както казваме ние напоследък, неговите качества, способности и усилия да намерят обществено признание с всичкия шум и блясък, който вековете са създали за такива случаи и което признание би сладко погъделичкало честолюбието и самолюбието и на най-наивните от нас.
Обществената страна бе, щото всички тези чалъми да не спъват обществената работа, но да я тласкат напред. Не може да се откаже, че в това отношение те са изиграли положителна роля, макар че засенчените и завиждащите и до днес не могат да простят на Бенковски това пресилено за времето си подчертаване на личната заинтересованост.
С всички тези похвати, които при повърхностен поглед имаха задача само да задоволят самолюбието на Бенковски, Бенковски си създаваше авторитет, който му бе нужен, за да упражнява своята власт на началник и водач. Всъщност това е смисълът на всеки външен блясък, народност и недостъпност, с който са се ограждали и се ограждат носителите на гражданската, военната и духовната власт – създаване представи за необикновената им сила, които представи лягат в основата на свръхестествения им авторитет[10]. Бенковски сам не бе измислил тези чалъми. Той бе имал възможност да ги наблюдава и в Турция, и в Румъния.
Грешката на Бенковски и тук бе тази, че бе изпреварил своите съвременници. Неговите чалъми за подчертаване силата и авторитета на водача, на заповедника чрез външен блясък, недостъпност, осанка, салтанат, процесии (паради), церемониал, създаване на йерархия и обществени дистанции сега у нас са обикновена ежедневна практика, с която така сме свикнали, че не прави никакво впечатление на тези, които смятат, че това е необходима страна от обществения живот. И ако съвременниците на Бенковски се възмущаваха от тази предутринна заря на новото време, то това се дължи на историческата неосведоменост на тези добри и благочинни хора от старото добро време на патриархалния бит на равенство и човещина. Тези добри хорица наистина не знаеха какво ги чака, какво има глава да пати; не знаеха какво има във възела на историята, който те със своите пушки бойлии развързаха. Нима Левски е можел да предполага, че потомството, за което той увисна на бесилото, загрижено след Освобождението за служби, сделки и други работи „от полза за милата душица“, ще забрави да се погрижи да открие къде почиват костите му. Нима е могъл да предполага, че за неговия паметник ще събира като депутат пари и х. Иванчо Пенчович, същият х. Иванчо, който като член на турския съд го осъди на смърт и чийто подпис стои под смъртната присъда? Но нима най-сетне е могъл да предполага, че половината от събраните пари х. Иванчо Пенчович ще открадне и че ще направи гешефт дори и със сянката му? Нима бай Иван Арабаджията от Царацово е знаел, че след Освобождението, за което той едва не отрязва главата на жена си, пак беден, гол и бос, ще дяла наплати и когато от работа го заболи превития кръст и дигне глава, за да си почине, ще вижда новия Пловдив със своите нови къщи, направени след Освобождението на различни стилове и вкусове, притежателите на които в турско време бесеха българите и си бяха пак така добре, както и днес!...
Но трябва да се признае, че Бенковски не би се наредил в една партия с х. Иванча Пенчович или ако би се наредил и би почнал да си припалва цигарите с Хаджиенова, все пак е извоювал това право, залагайки собствената си глава, а не бе го получил като дар на подлостта и приспособяването.
Но има и още едно съображение, което налагаше известна парадност и театралност в действията на Бенковски особено след обявяване на въстанието. Копривщица бе вече българска. Десетина турци бяха затворени или избити. Свободата бе изгряла. Но тези десетина представители на турската власт и без друго се чувстваха повече чиновници на панагюрци, отколкото свирепи потисници и заповедници. Трябваше обаче да се види, попипа, помирише българската свобода, българската власт, българската сила. Трябваше да се види нещо ново. Възбуденото въображение искаше храна, искаше видимост на новото положение, искаше видими форми. И Бенковски им ги даде: с церемонията по освещаване на знамето, с внушителните манифестации, с похода на хвърковатата чета и с всички онези похвати, които въодушевяваха и караха хората да казват:
- А бе кога ги научиха тези царски работи?
Всички тези похвати очертаваха в съзнанието на народа контурите на новата българска власт и държава.
*
[редактиране]ний знаем, виждаме – не сме хамен от вчера...
Ала защо, защо подигаш само шум?
Ще дойде време, той и сам от тоя ум
ще се остави... – Не? Та ний щем го принуди...
Но днес? Сега! – и сам го виждаш, как се труди,
заляга, делото да доведе до край,
какъвто ти и аз и всякой го желай!
....................................
Тук без него се не може:
и ако той от нас се махне, недай Боже,
тогаз я зарежи – тя беше... Няма кой
да го замести. Знам и ази знам, че той
понякога съвсем през просото я кара
и прекалява го; но имат сляпа вяра
тук в него всички, – а това е то, това,
което липсува на всинца ни. С слова
ний убеждаваме, разправяме, кроиме,
а реже само той. С едничкото си име,
ний що не можем с дни да сторим, той за час
извършва. Ето на̀ и в Мечка: ти и аз
и други нали се напъвахме? – Мърцина!
И убеждавахме, и псувахме: година
се мина, не може все пак да залови
там корен делото... Той само се яви
и – беше!
....................................
Това се казува – да си помахнеш пръста
и мъртъвците да събудиш за борба.
Той отреден е от самичката съдба,
това, което ний не можем, той може.
И когато бедните тетевенски колибари минават край лобното място на Бенковски в Костина, те изправят прегърбени снаги, свалят калпаци и вслушани в гърмовития бумтеж на буйната река и хайдушката песен на Балкана, мислят за новия Бенковски, който не само ще умре за другите, но и ще живее за тях.
Бележки
[редактиране]- ↑ Л. Стоянов, „Бенковски“, роман-хроника, 1930 г.
- ↑ Г. Караиванев, „Хвърковатият конник“, драма, 1940 г.
- ↑ Този начин на работа не само че не е за осъждане, както погрешно смятат някои, но, напротив, заслужава всяка похвала. И наистина, читателят, след като чел Омира на Априлското въстание, с мъка чете дори „Кървава песен“ в някои места, където Славейков се е отклонил от историческата истина или пък в страх да не повтаря Захари Стоянов, я е прескочил. Да не говорим за драмата на Славчо Красински „Призори“.
- ↑ Всички неозначени приводи са взети от „Записките“ на Захари Стоянов.
- ↑ „Апостолите правеха деня на нощ и нощта на ден. Бенковски не лягаше да спи. Той задремваше по няколко минути на стола против волята си и щом се събудеше, викаше на стопанката на къщата да прави кафе.“ „Ако през време на въстанието той спеше по един час на нощта върху стола, подпрян само на едната си ръка, сега (през време на хвърковатата чета) той дремеше или подпрян върху коня си, или подпрян до някое дърво“ („Записки“, с. 333,463). При това Бенковски спял, докато дружината била будна. Заспели ли другите, той ставал и започвал да караули.
- ↑ Подробности виж в книгата ми „Бит и душевност на нашия народ“, 1940 г.
- ↑ Пенчо Славейков, „Кървава лесен“, 1911 г., ч. I, с. 39.
- ↑ "Друг измежду апостолите той нарече „халваджи“ за тежкото престъпление, че се обръщал учтиво към стопаните на къщата, в която се намираме, и им казвал „моля ви“: - Ако ти казваш на роба „моля ви“ и не знам що още, той ще ти утре каже „хайдутин“ и „нехранимайко“, а може би и почтено да те изтика от селото си. Има време да се говорят и подобни комплименти, но това време не е още дошло."
- ↑ „Въобразете си сега – продължи той, – когато нас, бедни компрометирани емигранти, ни посрещнаха така гостолюбиво, то какви почести ще окаже същият този народ на ония авантюристи и философи, българи, руси, сърби, и други славяни, които, като чуят за успеха на нашето дело, с батальони ще нахлуят и в България и ще вземат всичко от ръцете ни, което ще опропастят“ („Записки“, с. 357).
- ↑ Ив. Минков, „Авторитет, достойнство и маска“, София, 1932 г.
|
Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко. |