Апостолите на свободата в Елена

Добавяне на препратки
От Уикиизточник
Апостолите на свободата в Елена
Автор: Сава Кършовски
Първото издание излиза през 1880 г. под заглавието „Василий Левски и Ангел Кънчев в Елена„ и с това се явява първата мемоарна литература за Васил Левски след Освобождението. От него понастоящем не е известен нито един екземпляр.
Второто издание излиза през 1902 г. под името „Апостолите на свободата в Елена„, но и от него се пази само един екземпляр в Народната библиотека „Иван Вазов„ в Пловдив.
През 1987 г. издателството на БЗНС пуска фототипно копие в комплект с осъвременена версия под редакцията и с предговора на ст.н.с. Милен Куманов и рецензент проф. Крумка Шарова.
Из изданието от 1902 г.

Беше 9 юни 1871 година [1], един от редките жежки и задушливи летни дни. Небето беше прекрасно синьо и никакво облаче не се забелязваше по него, а дневният цар Слънцето разстилаше изнурителна задуха и в най-сенчестите места. С една дума беше истинска жега с атмосфера гореща и задушлива. В този ден два хранени коня, носейки двама пътници, бързо под такт вървяха по стръмния балкански път, който води от Котел за Елена. Единият от пътниците беше със среден ръст, широки плещи, валчесто лице, сиво-синкави-соколови очи, руса коса и малки руси мустачки, а другият – извънредно красив момък със среден ръст, черни и големи очи, черна коса, черни и дълги брада и мустаки. И двамата бяха облечени в немски дрехи, а обути в ботуши със завърнати капаци. Те, въпреки задушливата атмосфера, изглеждаха бодри, бързо караха конете си и живо се разговаряха. Кои баха, прочее, тези пътници, загде и по каква работа пътуваха те в този горещ летен ден, читателят много лесно ще си отгадае, като узнае, че това бяха неустрашимите апостоли на свободата, отличните и неподражаеми революционери: Дяконът Васил Иванов Левски и Ангел Кънчев[2].


Надвечер, когато жегата намаля и приятен, тих и прохладен ветрец повея, когато прекрасната вечер завършваше жежкия ден, когато песните на птичките, крясъкът на щурците, шумът на тревите, мелодиите на този концерт от неопределен хор, които със свършека на деня се възвишаваха към небето, когато последните лъчи на захождащото слънце озаряваха и се сбогуваха с кубетата на църквите и високите сгради на градеца Елена и околните му близки и далечни баири, и се отразяваха като пожар по стъклата на прозорците, и когато всичките еленски чорбаджии и първенци по обикновеному се бяха събрали и насядали в и пред кафенето на Матея Йорданов Момчилов, направено по турски стил и вкус с шадраван в средата, под хана на същия, който се намираше в центъра на градеца на Горния мегдан, да си пият ракийцата, кафенцето и наргилето и да разискват дневната политика, която черпеха от вестниците: "Зорница"[3], "Турция"[4], "Македония"[5], "Право"[6], "Дунав"[7], "Едерне"[8] и пр., тогава нашите пътници спряха конете си пред кафенето и многолюбезният ханджия дядо Матей ги пресрещна.


– Добър вечер – проговориха те.


– Добър вечер и добре дошли – отговориха ханджията и насядалите пред кафенето борбаджии.


– Де има хан, за да пренощуваме? – запитал Левски ханджията.


– В нашия хан ще пренощувате – казал дядо Матей и ги поканил да слязат.


– Преди да слезем – възразил Левски, – кажете ни предварително имате ли сено за конете ни?


– Сенцето свършихме – отговорил ханджията, – но сламица дал Господ.


– Нашите коне, дядо, сламица не ядат – проговорил Левски и най-любезно замолил да им кажат де биха намерили друг хан. Тогава Йорданчо Х. Н. Бакалов ефенди[9] им казал да отидат в хана на дядо Лазар Стойчевчето, посочил им хана и ги запитал отгде идат и по каква работа подят.


– Джелепчии[10] сме, събираме соватска стока[11] и идем откъм Котел и Жеравна – отговорил хладнокръвно Левски на Йорданча ефенди, когото добре познал, взели сбогом и продължили пътя си.


Любопитството на еленските чорбаджии да узнаят нещо повече от туй, що знаеха за пристигналите вече гости, беше голямо и те всячески се стараеха да го удовлетворят, най-вече защото им бяха непознати. Но когато дойдоха при тях Пенчо Х. Н. Бакалов и Петко Иванчов Трявналията и им съобщиха, че при конака срещнали двама чужденци на хубави коне, които не изглеждали на добри хора, тяхното любопитство се удвоило и те ведно с мюдюрина[12], който до това време хладнокръвно ги слушал и си сърбал горчивото афе, решиха след вечеря всички чорбаджии да се съберат в конака, дето да привикат гостите, да им прегледат пътническите тескерета и ги разпитат подробно кои са, отгде са, по каква работа ходят, отгде идват и загде отиват.


Левски и Кънчев, по указанието на Йорданчо ефенди, минаха край конака, преминаха каменния мост и навлязоха в Еловската махала[13], дето не с голяма мъчнотия намериха хана на дядо Лазар и спряха пред портите му. Симпатичният старец бащински ги прегърна и присрещна. След обикновените поздрави те запитаха дядото има ли сено за конете.


– Дал господ, синко – отговорил старецът, - и сенце, и сламица за добичетата, пък и нещичко за хапване и сръбване за вас.


След този отговор те слязоха от конете, снеха дисагите си, момчетата поеха конете да ги разведат, а те влязоха в стаята, която им се определи за пренощуване, за да си поотпочинат, додето им се приготви нещо за вечеря.


Настана вечер, тиха и приятна. Сводът небесен се покри с милиони светли и трептящи звездици, а градецът почиваше в гробна тишина, която само от време на време нарушаваше подухването на прохладния ветрец или лаят на кучетата. Всичко живо отдавна почиваше в недрата на Морфея. След вечеря на нашите пътници им се искаше да излязат из градеца, да се поразходят и да го поразгледат, както и да се срещнат със Сава п. Хр. Кършовски, единствения им познат человек в този градец, но отрудени и уморени от пътуването, те предпочетоха да си легнат. След малко гробната тишина, която отдавна царуваше в целия градец, внезапно се наруши от лая на кучетата и человечески тропот, който постоянно се приближаваше и усилваше, докато най-после се спря пред портите на хана. Силното изтропване на вратата на хана разбуди всички в хана и около него.


– Кой хлопа? – се обадил дядо Лазар.


– Аз съм, Сали чауш[14] – отговорил чаушът, – отвори вратата.


Дядо Лазар, смутен от тази ненадейна и неочаквана нощна визита на полицейския чиновник, се поколебал да отвори или не, но най-сетне отворил вратата и останал учуден, когато видял, че Сали чауш бил придружен от 5 заптии и от високия, начумерен и със сключени вежди българин Петко Иванчов Трявналията с тояга в ръка.


– Заповядайте, влезте – умилно проговорил дядо Лазар. – Какво обичате?


– Благодарим – отговорил Сали чауш, – ний няма да влезем, но тук ли са търговците, които тази вечер са пристигнали откъм Жеравна и Котел?


– Да, но те са си легнали в стаята.


– Чок селям[15] от мюдюрина и чорбаджиите, те са събрани в конака и ни изпратиха да ги поздравим и поканим да дойдат, за да им прегледат пътните тескерета[16] .


– Добре – проговорил старецът и бързо отлетял към стаята на гостите, които събудил и уведомил за случилото се.


– Издадени сме – казал Кънчев на румънски.


– Прегледай "Св. Никола" и "Св. Илия"[17], па се не бой – отговорил Левски на същия език, та ако и от тази примка се избавим, едва ли другаде ще ни хванат. След като с най-голямо хладнокръвие и спокойствие се облякоха и приготвиха, излязоха пред заптиите и с още по-голямо спокойствие и хладнокръвие изслушаха поканата на Сали чауш и Трявналията, и се упътиха за конака, придружени от цялата свита. Хиляди мисли и предположения минаха през гавите на апостолите; на тях им бе необяснимо тъй неочакваното и ненадейно повикване в конака и по това време; те съзираха някакво предателство и душата им се препълваше от негодувание и тъга пред мисълта, че тяхното предателство се извършва в чисто българския градец и от свои братя, за свободата на които те катадневно се скитат немили и недраги из поробеното ни отечество и жертвуват всичко, даже и живота си. Тъй обхванати от такива мисли, те не усетиха как се намериха в коридора на конака. Те се спряха за минутка и тъкмо когато очакваха да бъдат хванати и хвърлени в затвора от варварската султанова полиция и когато си проектираха как да се борят и живи да не се предадат в ръцете им, най-учтиво бяха поканени да влязат в канцеларията на мюдюрина, която беше наредена по турски стил и вкус. Освен мюдюрина Халил ефенди и писаря му Абдула ефенди от Дряново , надявали бяха по канапетата и следните еленски чорбаджии: Йорданчо Х. Н. Бакалов ефенди, братята му Пенчо и Иванчо Х. Н. Бакалов, Хаджи Христо Михайловски, Хаджи Петко Х. Тодоров, Михал Хаджи Стоянов Михайловски, Иван Х. Тодоров, Х. Михал Момчилов, Иван Х. Икономов, Илия Ст. Бобчев, Янаки П. Горбанов и Иван Х. Савов. Щом Левски и Кънчев влязоха в залата, с най-голямо хладнокръвие и спокойствие изгледаха присъствуващите и най-любезно ги поздравиха с "акшамлар хаир осун ефендилер"[18].


– Аллах рази-олсун – отговорили всички, а мюдюринът добавил: – Буюрин, отурунус чорбаджилар[19].


Левски и Кънчев седнали на канапето близо до вратата.


– Господа – проговорил мюдюринът, – имаме заповед от търновския мютесарифин[20] да преглеждаме пътните тескерета на всички непознати пътници, които преминават през градеца ни. Повикахме ви, прочее, да прегледаме пътните ви тескерета. Имате ли такива, отгде идете, по каква работа ходите и загде отивате?


– Да, ефенди, отговорили те, като извадили с най-голямо хладнокръвие и спокойствие из джобовете си редовните си пътнически тескерета, издадени от собствената тескераджийница на Васил Левски или от тази на Зографина Георги Данчев[21] и доста учиво ги подали на мюдюрина, като продължили: – Ний сме джелепчии, търгуваме със соватска стока, идем откъм Жеравна и Котел и отиваме към Трявна, Дряново, Габрово и пр.


Мюдюринът поел тескеретата, разтворил да ги разгледа и веднага му се притекли на помощ Йордан ефенди и Илия Ст. Бобчев, които старателно прегледали тескеретата и лицата на търговците. След щателно преглеждане намерили тескеретата за редовни и ги върнали на притежателите им с хиляди извинения за безпокойствието, което им причинили.


– Вие знаете – проговорил мюдюринът, – че в царщината ни са се появили някои нехранимайковци, които кръстосват из страната, лъжат и бунтуват мирната рая против падишаха. За да се хванат и ограничат тези лоши хора, дадена ни е строга заповед да преглеждаме тескеретата на всички проходящи през градеца ни. Скърбим, че сме принудени в повечето случаи да безпокоим и честните и мирните хора, както е случаят и с вас.


– Няма нищо – добавил Левски, – вие изпълнявате заповедта, а ние, като мирни хора и честни търговци, длъжни сме да се подчиняваме на правителствените разпореждания.


– Евет, чорбаджилар[22] – продължил мюдюринът, – но не всички поданици на падишаха мислят като вас.


– Всички, освен хаирсъзите[23] – се обадил един дебел чорбаджия.


– И освен комитите – допълнил мюдюринът.


– Комити няма – възразил друг чорбаджия, – но има чапкъни.


– Има, чорбаджи – продължил мюдюринът, – има между тях и един кешиш Дервиш-Оглу Аслан[24] – Васил Иванов Левски. Той трябва да е баш комита, защото царското правителство дава голяма награда на този, който го хване или убие.


– Те са хаирсъзи, чапкъни, царски душмани и заслужават наказание – заговорили почти едновременно всички чорбаджии, като всячески се надпреварвали да представят комитите за най-низки и развалени хора.


– Свят широк – казал Ангел Кънчев, – хора много – и добри, и зли.


Левски и Кънчев се спогледаха и с голямо спокойствие изслушаха започнатия между мюдюрина и чорбаджиите разговор.


След това се завел разговор по търговията, разговор, който никак не се нравеше на нашите търговци не само защото не се интересуваха от търговията, но и защото се бояха да не би да се затруднят в някои отговори и се хванат, та ето защо те всячески се стараеха да отвличат вниманието на чорбаджиите, само и само да се избавят от въпросите им, и ето защо те гледаха колкото се може по-скоро да се видят свободни на улицата.


– Е, да ходим – проговорил Левски на Кънчев, – за да не безпокоим повече…


– Не, почакайте – го прекъсна мюдюринът, – ще пиете кафе. Сали чауш, чабук ики кафе гитирин чорбаджилар[25].


Заповедта бе дадена, нямаше какво да се прави, апостолите останаха и очаквайки кафето си, те погъделичаха честолюбието на еленските чорбаджии, като похвалиха околността на Елена, градеца и жителите му като най-събудени, мирни и трудолюбиви. Тяхното мнение се подкрепи от мюдюрина и те с ентусиазъм започнаха да разказват историята на Елена и пр.


Този разговор още по-малко интересуваше нашите пътници, но при все това те бяха доволни и това задоволство се забелязваше по лицата им, защото се освободиха от разните въпроси, които по-рано им се задаваха. Те предпочитаха да запитват за разни работи, които забелязваха, че интересуват чорбаджиите и внимателно да слушат отговорите им, отколкото да им отговарят на запитванията.


Най-после полицейският служител им поднесе горчивото кафе, те набързо го изпиха, взеха сбогом и най-учтиво се разделиха с мюдюрина и чорбаджиите и се упътиха за хана, предоволни както от направената ненадейна визита на царските хора, тъй и за избавлението им от тях. До хана ги придружиха Сали чауш с още един заптия. Времето бе доста напреднало. Те влязоха в стаята, съблякоха се и си легнаха със сърца, препълнени от радост и тъга; от радост – за щастливото им избавление от полицейската власт, и от тъга – за непристойното, лакейническо и подлизурско поведение на еленските чорбаджии, турски подлизурки и народни изедници.


Нощта превали. Сутринният приятен, свеж и с очарователен дъх въздух покри малкия градец. Дневната светлина започна да се смесва с нощната тъмнина и последната неусетно начена да изчезва. Зазори се. На изток част от небето се осветли, а звездите, що го украсяваха, трептейки, започнаха с приближаването на деня да бледнеят и да се губат, тогаз, когато на запад нощта още простираше в небесата едно вало, обсипано със сапфири – блестящи звездички, които светлината като че ли съживяваше, за да се съпоставят на зората, но тяхното съпоставяне бе напразно. Целият изток пламна и се украси с различни цветове, картина, която и най-изкусната ръка на най-талантливия живописец не би била в състояние да я нарисува. Природта предизвести пробуждането на земята с хилядите гласове на разните животинки; един тих, приятен и прохладен ветрец подуваше от време на време, раздвижваше листенцата на дърветата, които тихичко шумолеха, и разнасяше приятния аромат на току-що цъфналите цветенца. Триумфът на зората бе много бърз. Небето бе ясно и само тук-там се забелязваха няколко малки червеникави облачета, които летяха с чудна бързина.


Такова бе утрото на 10 юни[26] същата година. Нашите гости станаха преди сипването на зората и приготвяйки се да посетят дома на Сава п. Хр. Кършовски, приятно се любуваха на прекрасното утро, като си проектираха плана на работата, която им предстоеше в този ден да извършат по учредяването на комитета. Дървените клепала на църквите заклепаха; те призоваваха православните и набожни християни на молитва. Всичко живо се раздвижи из малкия градец. Птичките, подскачайки от клонче на клонче по овощните дървета, които изобилстват из обширните дворове и градини, весело и приятно запяха. Когато Левски и Кънчев бяха готови и тръгнаха да излязат из градеца, пресрещна ги на двора добродушният и любезен старец дядо Лазар.


– Добро утро, момчета – проговори им той, – какво сте подранили, да не мислите да пътувате по хладината?


– Дал Бог добро – му отговориха те, – подранихме, дядо, защото имаме малко работа, ще гледаме да я свършим раничко, та и раничко да си тръгнем.


– Защо ви викаха снощи в конака – с любопитство за пита същият – тези гаджали?


– За да ни прегледат тескеретата – отговори Левски.


– Сега не искате ли да се посръбнете и похапнете нещичко?


– Не, дядо, защото бързаме.


– Хубаво, синко.


Преди те да се разделят с дядо Лазар, Левски го запита:


– Дядо, познаваш ли г-н Сава Кършовски?


– Сава поп Христов ли?


– Да, дядо.


– Познавам го, синко, как да не го познавам.


– Тук ли е?


– Домашните му са на касабата[27], но струва ми се, че той е тука, ако не се лъжа, вчера го виждах.


– Де му е къщата?


– Къщата му е близо до конака. Вий знаете где е конакът, като минете каменния мост и вървите право нагоре край него, вий ще отидете на един кръстопът. Там на кьошето ще видите един фенер, а срещу него един дюкян; срещу тях на кьошето между уличката и пътя, който води за църквата, голямата къща е неговата.


Тъкмо когато хоризонтът на изток пламна и когато трептенето на златните зари предвещаваше скорошното появяване на слънцето, те се сбогуваха със стареца и тръгнаха по посоката, която той им показа. С бавни стъпки те се движеха по калдаръмените улици на малкия чисто български градец, като го разглеждаха и се разговаряха.


Когато преминаха каменния мост на полупресъхналата рекичка и се намериха близо до конака, срещнаха ги двама конници. Тези конници бяха чорбаджии. Левски и Кънчев при първи поглед ги познаха. Познаха ги и чорбаджиите, които любезно ги поздравиха с “добра среща”.


– Дал Бог добро, чорбаджии – отговориха Левски и Кънчев.


– Где сте се запътили толкова рано? – ги запита по-сухият и по-високият чорбаджия.


– Отиваме на черква – отговорил Левски, – хем да се черкуваме, хем да разгледаме черквата, която била много голяма и много красива.


– Разгледайте и старата черква “Св. Никола” – проговори същият, – която е съградена за 40 дена. Тя се намира в същия двор и е прекрасно изографисана.


– Непременно ще разгледаме и нея – му отговориха, взеха сбогом, продължиха пътя си и не след дълго време излязоха на кръстопътя.


– Ето фенера – проговори Кънчев.


– Ето и дюкяна – добави Левски – тази трябва да е къщата на г. Кършовски.


– Или тази – възрази Кънчев.


Доближиха дюкяна на поп Никола поп Стоянов. Дюкянът не беше още отворен, но на лавицата му подпрян стоеше дюлгеринът Баю Митката.


– Добро утро, Байо – проговори Левски.


– Дал Бог добро – отговори учудено Баю Митката, като плахо-плахо загледа лицата им. Той не ги познаваше, за първи път ги виждаше и чудно му бе отгде му знаят името, кои са те и отгде го познават[28].


– Байо, коя е къщата на Сава Кършовски?


– На кого? – още по-зачудено запита и още по-вдадено се вгледа в лицата им, като всячески се напъваше да си отгадае енигма.


– На Сава поп Христов Кършовски.


– Ей тази – показа им вратата и погледна към прозорците, – ей го хи на прозореца.


Левски и Кънчев погледнаха към прозореца, при който Кършовски стоеше и четеше новопристигналата книжка на цариградското повременно списание "Читалище". Последният, който в тази приятна и тиха утрин бе подранил, като разбра, че тези пътници го търсят, почука им на стъклото и с ръка им махна към вратата, а той се притече да им отвори пътната врата и да ги посрещне.


Апостолите се упътиха към показаната врата, а дюлгеринът Баю умилно ги съпроводи с погледите си. Искаше му се да ги запита кои са, отгде са и отгде го познават; но не се осмели да стори това. Кършовски отвори пътната врата и най-любезно ги покани да влюзат.


– Добро утро, бай Кършовски[29] – проговори Левски и го хвана за ръката, – живи бяхме пак да се видим.


– Дал Бог добро и добре дошли – отговори Кършовски, вгледа се зачудено в тях и всячески се стараеше да ги познае, но напразно. И действително, предполагал ли бе той, че великият революционер и апостол на свободата би посетил някога чорбаджийския градец Елена и би отишъл в дома му.


– Е, бай Кършовски, позна ли ме? – запита Левски.


– Иска ми се да ви позная, ала не мога да дойда на себе си.


– Е добре, да възлезем горе, там ще видите кои сме ний.


Щом възлязоха и се намериха в стаята, Левски повторно запита Кършовски познал ли го е.


– Трябва в две-три години или много да съм се променил, или пък да си ме забравил. Припомни си, бай Кършовски, из румънския живот. Букурещ, Гюргево и последното ни отиване като калугер през 1869 година . Спомняш ли си, че там бе последното ни виждане и че…


– А бе, Василе, бе, Дяконче, ти ли си – прекъсна го Кършовски, наново се хванаха за ръцете и целунаха, – да те убие майка ти с дървен пищов, много си се променил. Какво търсиш тука, не знаеш ли, че турското правителство те търси навред, че портретът ти се намира в ръцете и на най-последния заптия и че правителството обещава голямо парично възнаграждение на този, който те убие или предаде?


– Зная, бай Кършовски, зная и снощи в конака мюдюринък ни го каза.


– Как – зачудено запита Кършовски, – мюдюринът ли ви каза? Нима вие ходихте при него?


– Да – шеговито проговори Левски, – снощи му бяхме на гости в конака. Там бяха и еленските чорбаджии и първенци. Любезно-любезно си разговорихме, пихме си кафенцето и си отидохме на хана.


Този отговор изненада Кършовски. Той удивено ги изгледа и с най-голямо любопитство и интерес пожела да узнае подробностите както по тази странна визита, тъй и за идването им в Елена и най-любезно ги покани да седнат.


– Преди да седнем и преди да се разговорим по-надълго и по-нашироко както за снощната ни необикновена визита, тъй и за идването ни в чорбаджийската Елена – проговори Левски, – трябва да те запозная с моя приятел и другар Ангел Кънчев и да те запитам няма ли чужди хора у дома и можем ли свободно, без стеснение и без опасност да се разговаряме.


– Да – отговори Кършовски, – няма никой у дома, даже и домашните ми не са тука.


Тогава Левски запита где са: госпожата му Анастасия С. Кършовска, синът му и майка му баба поп Христовица Кършовска, които той познаваше още от Румъния.


– Жена ми с малкия е на гости у бабалъка ми в Търново – проговори Кършовски, – там бях и аз до оня ден, а майка ми е още в Румъния при братята ми Иван, Кънчо, Йордан и Антон.


След това апостолите на свободата Левски и Кънчев седнаха върху червените миндери, а Кършовски срещу тях върху кревата, който още от нощуването не беше уреден. Те най-подробно разказаха цялата история по тяхното пристигане в Елена: спирането им пред кафенето на дядо Матея Йорданов Момчилов, водения разговор с него и Йорданчо Н. Бакалов, установяването им в хана на дядо Лазар Стойчевчето, нощното им призоваване от мюдюрина и еленските чорбаджии в конака, придружаването им от Петко Иванов Тревненчето, Сали чауш и заптиите, посещението им при мюдюрина и чорбаджиите, водените им разговори, преглеждането на редовните им тескерета, почертването им с кафе, раздялата им, придружаването им до хана от същия чаушин и впечатленията им от тази нощна конашка визита.


След този любопитен разказ Левски пожела да се срещне, запознае и види със зетя на Кършовски Васил Иванов Узунов, който по едно странно съвпадение на името Васил Иванов и голямата му прилика на Левски, пострада вместо последния през 1870 година.


– Где е зет ти – с любопитство запита Левски, – който невинно пострада вместо мен, иска ми се да го запозная и да видя дали ми прилича поне?


– Не е тука – отговори Кършовски, – преди няколко дена заминал за Добруджа по събиране вересии. Тук е само сестра ми Андоничка.


– Съжалявам, че не ще мога да го видя, но мога ли да видя сестра ти?


– Как не – отговори Кършовски и се разпореди, за да бъде повикана.


– Где и как хванаха зетя ти?


– Миналата година той като книгопродавец отишъл във Враца. Тамкашните турски власти го заподозрели, поискали му пътното тескере и като прочели името му, тогава той се подписваше само Васил Иванов, без фамилното Узунов, предположили, че си ти, арестували го, оковали го, въпреки неговите молби и протести, и го откарали във Видин. След няколко време открили го в Русчук[30]. Там го подложили на ново разследване и предали на съд.


– От кого се научи за неговото запиране?


– От тукашния мюдюрин. Един ден той ме повика в конака и ме запита как се именува зет ми и отгде е родом. Отговорих му, че той се именува Васил Иванов и че е родом от с. Бебрево. "Да не е от Карлово", повторно ме запита. Не, утвърдително му отговорих. След този отговор той започна да ме съветва да съм кажел самата истина, да не съм криел повече, защото язък ще да бъде и за мене, за младостта ми, за домашните ми и пр. Тези негови думи ме учудиха и заинтересуваха да узная защо той се съмнява в думите ми и защо ме увещава и заплашва. Отговорих му, че говоря самата истина, че нищо не крия и че няма какво да крия. "Да, има какво да криете, прибързано ми възрази той, зет ти бил баш комита, когото царското правителство търси навсякъде, пък ний тука го мислим за най-верния поданик на султана и най-честния търговец. Това вий го знаете, криехте го досега, като се мъчите да го скриете и сега, но това няма да помогне нему, нито вам, защото зет ви е баш комита, бивш кешиш, родом от Карлово, който кръстосвал из царството ни и бунтувал мирната рая против падишаха[31]. Сега чак ми стана ясно защо той се несвърташе тука, сега разбрах, че и вий сте замесени в тази каша и че затова го криете. Той е вече хванат и запрян в Русчук, дето сигурно ще увисне на даражата[32], кажете си истината, та вий да не пострадате." Тези думи ме поразиха, но аз не изгубих кураж и започнах открито и решително да му доказвам противното. След дълго говорене аз го предразположих и замолих добре да разпита както тука съгражданите, тъй и съселяните му от Бебрево, за да не пострада един невинен човек и домашните му да не останат немили и недраги. "Мен ще ми бъде много приятно, каза ми той, ако той не излезе лош человек; но в противен случай срам ще бъде и за мене, и за полицията ми". Разпитах го тогава за подробностите по неговото арестуване. Той ми отговори, че подробности по запирането не знаел, но че искали се от него сведения отгде е, с каква работа се занимава, бил ли е дякон, учител – где, кога и пр. Обеща ми добре да разследвам всичко, а за подробности ми каза да се обърна до търновския паша. Отидох в Търново и за такива се обърнах към търновския паша. Той подробно ми разказа как, где и за какво е арестуван, а също и какви сведения за него иска русчушкият валия Мидхат паша[33]. След като надълго и нашироко му обясних отгде е зет ми, какъв е, с какво се занимава, добавих, че той трябва погрешно да е подозрян и арестуван вместо друго лица. "Лаф торба гермес"[34], ми каза той, ако действително всичко това, което ми казахте, е вярно, можете ли взе от еленските чорбаджии и мюдюрина една мазмата[35] и да ми я представите? – Мога, му отговорих и си дойдох в Елена да я изискам.[36]


Разказах това на Йорданчо Н. Бакалов и го замолих да се срещне с чорбаджиите и да ми се издаде потребната мазмата. Той ми каза: "За Василакя мазмата не можем да издазем, защото не знаем дали му е чист косъмът: къде ходи, какво прави, не го знаем. Нощем си иде, нощем си отива, де да го знаем, че той като вашите не е замесен в бунтовническите работи." Най-сетне, след дълги увещания, той се съгласи да издаде исканата мазмата само ако търновският паша му пише да стори това. Отидох отново в Търново, явих се при пашата, поздравих го от Йорданчо Н. Бакалов и му казах, че той и чорбаджиите се съгласяват да издадат мазмата, но не знаят как да я направят и че съм дошъл да взема копие. Тогава той ми даде едно копие и едно писъмце до Йорданчо, като ми каза: "Пиша му да я направи по този образец. Занесете му го по-скоро и побързайте да ми донесете мазматата, преди да получа исканите сведения от еленския мюдюрин, та ведно с тях да я изпратя на Мидхат паша и да прося освобождението му." Веднага се завърнах в Елена. Връчих писмото на Йорданча в конака пред мюдюрина. Йорданчо прочете писмото, прочете го и мюдюринът, който радостно извика: "Комити и бунтовници в Елена няма, зная си аз хората". Мюдюринът и Йорданчо приготвиха мазматата, свикаха същата вечер чорбаджиите да я подпишат. На другия ден сутринта мюдюринът ме повика в конака, приподписа, подпечата и доволен ми подаде мазматата. Занесох я още същия ден на търновския паша. Последният я изпратил на Мидхат паша, който веднага разпоредил Васил да се освободи от оковите и да се пусне на свобода под лична гаранция. След няколко дни той си дойде.


– Кой му гарантира? – запита А. Кънчев.


– Иван Чорапчиев[37] и Стоил Попов[38] от гр. Русчук.


– Видите – каза Кънчев на Левски, – че и Иван Чорапчиев е народен и че понякога прави добрина. Аз те уверявам, че той скоро ще се постави начело на революционното движение в Русчук. Иска се само търпение и постоянство.


– Не ми се вярва – възрази Левски, – както от старо дърво обръч не става, тъй и от чорбаджия – революционер.


– Той е в ръката ми, полека-полека аз ще го вкарам в правия път.


– Ще видим, но не ми се вярва.


В това време влезе в стаята сестрата на Кършовски – г-жа Андоничка Василева Узунова. Тя, при всичко че още от Румъния, дето няколко време е била при братята си, познаваше Левски, тук не можа да го познае, докато той не й се обади.


След обикновените в случая приветствия с добре дошли, запознаване с Ангел Кънчев, разговори и запитвания за братята й в Румъния, госпожата по общоприетия обичай им поднесе сладко, кафе и пр. и изказа задоволство за посещението им.


– Мен ми е особено приятно – каза й Левски, че можах най-сетне да посетя дома на Кършовската фамилия , но скърбя твърде много, че случаят не ми благоприятствува да се срещна, запозная и видя съпруга ви, който толкова пострада вместо мен. Толкова бих желал да го видя дали ми прилича. Нямате ли портрета му?


– Как не, имаме го – отговори тя, – ето го тук, – и показа една фамилна група, фотографирана в Букурещ и окачена на стената.


– И ето го тука – проговори Кършовски, като им покза един-два портрета, които се намираха в албума, стоящ върху масата.


Когато те внимателно ги разглеждаха и от време на време запитваха за някои лица и неща, които ги интересуваха, Кършовски пошушна на сестра си да се погрижи и да приготви нещо за нагостяването на скъпите гости – апостолите на свободата. След като г-жа Андоничка В. Узунова напусна стаята, Левски каза: "Време е вече да се занимаем и с работата, за която сме дошли", и като се обърна към Кършовски, продължи: "Както ти е известна целта на пътуването ни из поробеното ни и угнетено отечество, сещаш се, прочее, защо сме посетили и чорбаджийската Елена."


– Да – отговори Кършовски, – сещам се.


– Освен за образуването на местен частен революционен комитет, дойдохме и да се срещнем и с хаджи Михал, познавате ли го?


– Хаджи Михал в Елена няма, но има хаджи Михаил, когото много добре познавам.


– Богат ли е?


– Да, хаджи Михаил е много богат.


– Трябва да е той.


– Защо?


– Този хаджи Михал или хаджи Михаил писал в Централния революционен комитет в Букурещ, че желаел материално да помогне на делото, но не знаел кому да предадял помощта си. Затова молил комитета да му съобщи кому да предаде лептата ни или пък да му прати някой верен комитетски човек, комуто да я предаде.[39]


– Народен ли е този человек? – запита Ангел Кънчев.


– Той е человек тих, кротък и много богат, но дали е народен и дали действително е писал в комитета и има тези благи намерения, не зная.


– Да не би да е някой от тези чорбаджии – проговори Кънчев, – които по такъв начин мислят да узнаят някои комитетски хора, да ги предадат и се препоръчат на турските власти?


– Не, не вярвам в неговата глава такива мисли да се въртят; но пък и не ми се вярва, че той би желал да подари нещо на комитета, защото е голям скъперник. Допущам по-скоро друг това да стори от негово име.


– В това нещо и ний се усъмнихме – каза Левски – и решихме да не се срещаме с него, преди да се посъветваме с тебе. Прочее, вярваш ли в неговите благи намерения?


– Не вярвам, защото нашите чорбаджии са научени да вземат, но не и да дават. Затова дето помощ ще ви дойде от еленски чорбаджия, по-добре от бога, но ако желаете, аз бих се срещнал с него и бих се помъчил да узная това.


– Можеш ли се срещна още днес?


– Разбира се.


– А как мислиш да го запиташ?


– Ще го запитам за това, за онова и най-сетне ще му кажа, че брат ми Иван от Румъния ми пише да му съобщя, че писмото му се е получило в комитета, че комитетът ще изпрати свои хора до него и пр. Ако действително той е писал подобно писмо, няма да скрие от мене, защото знае, че комитетските работи не са тайна за нашето семейство. Признае ли това, тогава ще му съобщя, че комитетските хора са у дома и ще го доведа да се срещнете с него.


Това мнение напълно бе одобрено от апостолите Левски и Кънчев. Преди Кършовски да го турне в изпълнение, Левски повдигна въпроса за образуването на местен частен революционен комитет.


– През месец април 1868 година – заговори Левски – в калугерско расо, с отец Матей Миткалото[40] от Преображенския манастир посетихме Елена.[41] Като продавачи на разни житиета и книжки ний се помъчихме както пред чорбаджиите, тъй и пред младежите да разпродадем по някоя книга и да ги подготвим и групираме, но старите ни показаха русчушката Мидхатпашова лудница, а младежите се оказаха зависими от старите и некадърни за никаква самостоятелна работа. Дали и сега нашата цел няма да се постигне; дали и сега еленчани ще се покажат толкова хладнокръвни към светото освободително дело; дали и сега те ще се покажат толкова страхливи и несамостоятелни; дали и сега мълком ще одобряват варварския турски режим; дали и сега ще останат глухи пред стенанията и воплите на поробените ни и угнетени бащи, майки, братя и сестри; най-сетне, дали и сега няма да си подадат ръка, да се групират и сериозно да размислят както за съдбата и честта на злочестия ни, толкова трудолюбив и измъчен народ, тъй и за освобождението на милото ни и прекрасно отечество?


– Чорбаджиите ни са добре – каза Кършовски, – тях малко ги е грижа за народа и отечеството, а младежите ни, наплашени от първите, въобще нищо не смеят да предприемат без тяхно знание и съгласие.


– Навсякъде – проговори Кънчев – чорбаджиите са добре и не помислят за народа. И ето защо ний от тях нищо не очакваме, но от младежите, които сме тръгнали да пробуждаме от дълбокия сън.


След дълъг разговор върху предстоящото организиране на местен частен революционен комитет тримата събеседници решиха следобед в 1 часа да свикат събрание в същата къща. На събранието лично от Кършовски да бъдат поканени следните по-видни и по-интелигенти хора: духовникът архимандрит Галактион Хилендарски[42]; учителите Стоян п. Андреев Робовски[43], Никифор п. Константинов[44] и Тодор п. Христов; свещениците Никола п. Стоянов и Иван Х. Момчилов, и гражданите Йордан П. Теодоров, Йордан П. Н. Костов и Йордан Момчилов.


Кършовски остави за малко апостолите у дома си и отиде да изпълни решението, както и да се срещне с хаджи Михаил Н. Момчилов.


Слънцето се беше вдигнало доста нависоко, светлите му и горещи лъчи падаха почти перпендикулярно върху земята, сгряваха атмосферата и я правеха задушлива, когато Кършовски се завърна при апостолите и им съобщи, че всичките лица, които са в градеца и които той е намерил, с готовност са се отзовали на поканата му и са заявили, че ще присъствуват на събранието и че не се е срещнал с хаджи Михаил Н. Момчилов, понеже последният отсъствувал; заминал тази заран за гр. Търново.


Обядът бе готов. Трапезата се сложи, гостите и домашните заеха местата си около нея и започнаха да се хранят и разговарят за разни, повечето обикновени, работи от живота и миналото, които едва ли биха интересували читателя. Левски разказа също как отишъл в Сърбия, как се запознал с Георги С. Раковски, как постъпил в сформираната тогава Българския легия[45], как е станало бомбардирането на Белград, какво участие взела Легията, как другарят му Иван п. Хр. Кършовски, брат на домакините Сава п. Хр. Кършовски и г-жа Андоничка В. Узунова, бил ранен и как сам той го отнесъл в Српска Круне[46], дето бил превързан, и как сръбският княз Михаил и правителството му не само не устояли на обещанието си, но се показали и твърде непризнателни към Българската легия и нейните началници, които били принудени да се разотидат, а Раковски даже бил изгонен от Сърбия. В същия смисъл говори и Ангел Кънчев, който е бил подофицер в същата легия.[47] Особено интересен бе разказът на Левски за скитането му по Стара планина като знаменосец на Панайот-Хитовата чета, която действува през 1867 година.


– Може би, бай Кършовски – продължи Левски, – братята ви Иван и Кръстьо, които участвуваха в тази чета, да са ви разказвали всичко това.


– Да – отговори Кършовски, – когато бях в Румъния, те често са ми разказвали за действието на тази чета, печатът на която заедно с няколко медицински лекарства и инструменти, запазени по една чудна случайност от брат ми Иван, писар на четата, се съхраняват у мен.


– Как, у вас ли? – запитаха почти едновременно Левски и Кънчев. – Можем ли да ги видим?


– Как не, стига да желаете – каза Кършовски и набързо отиде в мазата, извади една чантичка, която дотогава се потайваше в някое скришно място, завърна се и я подаде на апостолите, които вече се бяха наобядвали. Последните с голямо любопитство разгледаха всички медицински инструменти, лекарства и печата, които съдържаше въпросната чантичка.


– Всички тези неща трябва добре да се запазят – каза А. Кънчев на Кършовски, – че един ден, когато отечеството ни се освободи, те трябва да заемат видно място в бъдещия ни Народен музей.


Тези неща възбудиха у бившия знаменосец на Панайот-Хитовата чета разни стари спомени за сформирането на четата и ходенето й по Балкана през 1867 година и държейки печата й, който тук поместваме и който той се опитваше да отпечати върху първата страница на Устава на Българския революционен централен комитет, и весело започна да разказва за разни случки и приключения, когато излеко пътната врата се изхлопа.


– Някои от поканените идат – проговори Кършовски и се притече да ги посрещне, а апостолите, които се бяха наобядвали, се оттеглиха в първата стая, която вече беше почистена и уредена. Току-що апостолите заеха първите си места, вратата се отвори и в стаята заедно с Кършовски влезе един снажен, с черна хубава брада и в калугерско расо человек. Той бе еленският духовник, негово високопреподобие отец архимандрит Галактион Хилендарски.


– Добър ден – проговори с тих, приятен глас, с видимо задоволство и приятна усмивка дядо духовник.


– Дал бог добро – отговориха апостолите, присрещнаха го, хванаха десницата му, която почтително поднесоха до устата си.


Излишно бе представянето, направено от Кършовски, защото и без тези излишни формалности те още от първо срещане на погледите си се разбраха кои са и какви мисли и идеи ги вълнуват и въодушевяват. Наскоро след това пристигнаха Йордан п. Николов Костов и учителят Стоян п. Андреев Робовски. Когато последните влязоха в стаята, в която бяха апостолите на свободата и се запознаха с тях, Кършовски ги покани да седнат и каза:


– Излишно е да повтарям защо се събрахме тука, защото това направих още днес, когато ви поканих. Прочее, вам е известна целта на нашето събрание и мен не остава нищо, освен с най-голямо задоволство да ви приветствувам с добре дошли, да ви представя на скъпите гости – организаторите на революционните комитети в поробената ни татковина, и да ви поканя съвместно с тях, до пристигането на всички поканени, да разменим мисли по предстоящото организиране на местен частен революционен комитет и да се запознаем с организацията на самите комитети и задачите на Българския централен революционен комитет.


– Мене ми е особено приятно – проговори учителят Робовски – и се считам за крайно щастлив, дето ми се предоставя случай да се срещна с онези доблестни и самоотвержени борци, които кръстосаха отечеството ни надлъж и нашир, посяха семето на свободата, пробудиха заспалите и организираха почти във всички градове местни частни тайни революционни комитети, които пропагандират свободата и подготвят почвата за обща борба против несносното агарянско иго, и от тях да научим какви трябва да бъдат действията на бъдещия ни комитет.


– Да – одобрително отговориха дядо духовник и присъствуващите.


– Братя – поде живо Левски, – вий сте хора интелигентни, познавате историята на нашия нещастен и злочест народ: знаете както някогашното му славно минало, тъй и петвековното му несносно агарянско робство. Следователно излишно би било да говоря върху него. Излишно би било тъй също да говоря за падането ни под турците, за отнетата ни свобода, нито пък да ви описвам нечутите жестокости, мъки, теглила, преследвания, изтезания, ограбвания, убийства и изнасилвания, на които от пет века е подвъргнат нашият мирен и трудолюбив народ, защото и вий сами ежедневно виждате това. Очевидно е, прочее, че за отмахването на това робство ний не можем и не трябва да се надяваме на никого, освен на собствените си сили и че най-изходният път за освобождението на милото ни отечество е пробуждането на заспалия народ; организирането на революционни комитети, с една дума – подготвянето на народа към всеобщо въстание, което да се провъзгласи тогава, когато всичко бъде добре подготвено. За осъществяването на това всички български патриоти прегърнаха тази идея и организираха Български централен таен революционен комитет в два отдела[48]: І – в Букурещ, а ІІ – Ловеч. Целта му е да освободи България чрез революция морална и с оръжие, а за постигането й дозволява се всяко средство: пропаганда, печат, оръжие, огън, смърт и пр. За постигането на тази цел комитетът е упълномощил известни изпитани лица, на които е възложил мисията да обходят всички градове и по-главните села, да пропагандират идеята за освобождението ни чрез революция, да пробудят заспалия народ, да го подготвят и да организират местни частни революционни комитети. От тези хора сме и ний, прочее, ний сме упълномощени и изпратени от комитета с тази мисия. Ето ни пълномощното. – Изважда го и го слага върху валчестата маса, находяща се в средата на стаята. – Ний сме обходили по-главните градове, паланки и села на поробеното ни отечество и навсякъде не само сме били приемани най-радушно и най-съчувствено от нашите братя, но и навсякъде сме успели да организираме мстни частни революционни комитети. Само в Елена, при първото ми идване с отец Матей Преображенски, това не ми се удаде и ние не можахме да организираме комитет. Но драго ми е, че това сега ще направим. За да се запознаете с комитетската организация и със задачата на БЦТР комитет, най-хубаво е да се прочете Уставът в наше присъствие, за да можем да дадем някои упътвания и обяснения.


– Да – одобрително отговориха присъствуващите.


Тогава Левски и Кънчев извадиха и сложиха върху масата Устава на Българския централен таен революционен комитет[49] със следната клетва, написана на дебела хартия:


"Заклевам се своеволно в честта си и в отечеството си, пред Бога и пред честното събрание на съзаклятията, че от всичко, което ми се яви, няма да кажа и открия никому нищо, до смърт и до гроб.


Заклевам се и обещавам, какво ще работя със сичките си способности за освобождението на отечеството си България.


Заклевам се и обещавам, какво полагам за святата тази цел живот и имот.


Заклевам се и обещавам безусловна покорност на законите и на заповедите на съзаклятния Тайний Централен Българский Комитет – съвършено мълчание и тайност на делата.


А в противен случай, ако бъда предател или престъпник, съгласявам се да бъда прободен от оръжието на това съзаклятие, което има длъжност да ме брани и право да ме съди"


няколко екземпляра от брошурката "Български глас", издадена от Българския революционен таен комитет[50] през 1870 година , напечатана вероятно от Любен-Каравеловата печатница в Букурещ, но по всяка вероятност за прикриване седалището на комитета на корицата и на първия лист е написано: Женева, няколко броя от вестник "Свобода"[51] и няколко поканително-заплашителни писма, издадени по искане на Левски от същия комитет.


– Тези писма – проговориха апостолите Левски и Кънчев почти едновременно – са предназначени за чорбаджиите и оглашените.


Тези думи възбудиха любопитството на присъствуващите, а най-вече на учителя Робовски и той взе едно. Левски забеляза това и очаквайки пристигането на всичките поканени, за да се започне прочитането на Устава, запознаването с организацията и организирането на комитета, замоли го, ако обича, да прочете това поканително-заплашително писмо. Робовски с висок и ясен глес прочете следното:


Секи въобще българин иска днес своето добро и желае да се освободи от агарянското робство, следователно и вие, ако сте само българин и честен човек и желаете доброто на отечеството си, трябва да се предадете с всичкото си сърце и душа на народното дело и да покажете, че сте достоен син на България и свободолюбив човек. Повтаряме, ако сте вие родолюбец, християнин и мъж, то трябва да изпълните долууказаните наши и на сичка България желания, а ако ли не, то честните и родолюбиви българи ще ви прокълнат и твърде скоро ще ви изпроводят при... Сещайте се! Предателите, чорбаджиите, изедниците и турските подлизурки ще да висят на едно дърво с нашите неприятели – страшно ще бъде народното отмъщение! Който днес не желае да бъде свободен, той не е българин и не е човек! И така, вие сте свободни да изберете за себе си път и да вървите по него, т.е. или с нази и народа, или с турските джелати и кръвопийци. Побързайте да запишете името си на страниците исторически със златни или черни думи и постарайте се да явите по-скоро: черно робство ли искате, или златна свобода.


Нашите желания са вам известни, но ние пак трябва да ви ги повторим. Ние желаем да се освободим изпод турското иго и да бъдем хора. Пригответе се и вие и очаквайте оная минута, която твърде скоро ще удари. Но за да извършиме това велико дело, нам са потребни две неща: хора и пари. Хора ние имаме, а пари нямаме; но с Божията помощ ще найдем твърде скоро и тях. Нашият главен народен комитет е избрал нас да съберем потребните за нашето освобождение пари и ние ще ги съберем. А отде? – Ние ще да ги съберем оттам, отдето са ги събрали и другите народности, т.е. от самия народ. И тъй, ние предлагаме и вам да пожертвувате веднъж за сякога щото можете и колкото можете. Секиму из вас ще бъде даден билет от българското привременно правителство; а това правителство ще да отговаря за дадената му сума пред народа, т.е. пред Българския народни революционни комитет, който така също ще да отговаря пред бъдещото българско свободно правителство. Привременното Българско правителство ще държи подробни сметки отдека колко е земало, дека ги е употребило, колко българи са погинали, как са погинали и пр., и пр. Щастливи са ония наши народолюбци, които повдигнат ръка за своята свобода – техните имена ще да се славят вечно, а страшливите, изедниците и хладнокръвните ще бъдат проклети вовеки веков. Който е българин и го е българка родила, и който не иска да бъде турски роб, той трябва да жертвува всичко, за да може после да добие много. "Да продадеме имането си, да заложиме жените и децата си и да откупим отечеството си", рекъл е Минин.


Господине! Ние искаме да ви кажем много, но засега стига и толкова – от вас самите зависи да притурите това, щото ние не сме изказали.


Вам ще да се покаже чудно нашето предложение, защото то ще дойде ненадейно до вас; но за чудене време не остава – историята нас не ще да чака да се чудиме. Сичко това вие трябва да държите тайно – и вашите най-ближни приятели не трябва нищо да знаят. Вие трябва да отговаряте сами за себе си. Гледайте да не кажете после: “Аз исках да помогна, но нямаше отде да се науча навярно кому да дам и как да дам”. Ние имаме хора насякъде и познаваме секиго от вас, познаваме състоянието ви и даже дъха ви, следователно ние ще да намерим възможност да ви явиме… Но вие можете да кажете: "Нямаме пари!" – Земете назаем, продайте стока, заложете къщата си и дайте първия си дълг на отечеството, на свободата и на Бога! Който помогне с щото и да е, той ще да има от нас, освен гореказания билет, един знак, а тоя знак ще бъде неговото спасение. Когато нашите юнаци станат под байряк (а това ще да бъде твърде скоро), то тежко томува, който им не покаже билета и знака си! Който не приеме участие в нашето народно движение, той ще да се счита за предател и за неприятел на народа ни и ще да си разплати за греховете си, а фамилията му ще да бъде укорена пред света. Повтаряме, ако дадете доброволно, щото сте длъжни да дадете, то ще бъдете честити и заедно с вашето домочадие ще бъдете под нашата защита чак до онзи ден… А ако постъпите с нас варварски, т.е. ако предадете писмото ни или човека ни, когото ви пращаме да се разберете, ако изнесете навън нашите желания и ги разкажете на някои наши български изроди, или ако търсите причина, за да не дадете това, що искаме от вас, с една дума, ако злоупотребите нашето доверие, то страшно ще да ви се отмъсти. Земете си на ума, че ония мъже, които стоят като главатари на народното движение и които съставляват временното правителство, не се боят вече от никого и решили са се да вървят напред, без да се обръщат назад. Ние не се боим вече нито от турското беззаконие, нито от турските "мекерета"! Сичките турски мъки, бесилници, пращания в Диарбекир и пр. са пред окото на българските юнаци нищо. Секи юнак има своето предначертание в главата си, а народният комитет и привременното правителство ще да предварят сяко зло и ще да награждават сяко добро. На нашето чело е написано: "чиста свобода или юнашка смърт".


Решавайте се сега по-скоро да ни кажете: "с нази ли сте", или "против нас", защото хиляди юнаци очакват отговора ви.[52]


Град (?) 1871 г. Марта 10
І Отд. от Б. Р. Ц. К.
Привременното правител. В България.


След като Робовски свърши прочитането на писмото, тишината, която до това време царуваше, веднага се наруши от одобрителните гласове на присъствуващите. Левски накратко каза за кои е предназначено това писмо и каква цел се е гонила с написването му.


– Ний – поде Кънчев – никого насилствено не принуждаваме да бъде наш поддържател, да ни помага материално или пък слепешката да върви след нас, защото делото, на което ний служим, на което сме се посветили и за което сме готови да пожертвуваме живота си, е свято и от грамадна важност, нему трябва да служат само онези, които са проникнати или се проникнат от идеята за освобождението ни, които са българи и в жилите на които тече чиста българска кръв, които искрено са почувствували или почувствуват необходимата нужда от свалянето на несносното агарянско робство, които искрено и сърдечно последват примера на всички български патриоти и са готови с оръжие в ръка, когато настане часът и се даде знакът, да извикат "свобода или смърт", да въстанат, разкъсат петстотингодишните вериги и освободят прекрасното ни отечество. Но не тъй постъпваме и не тъй би трябвало да постъпваме с всички онези, които съзнават всичко това, но поставят личния си интерес и рахатлък по-горе от общия и не само не помагат на делото, но и за да запазят достлука си с агите, стараят се дя му пречат. Такъв сорт хора са чорбаджиите, някои богаташи и някои изроди. За тях е предназначено прочетеното писмо, та, ако то не ги вразуми да престанат да пречат на делото и ако им е възможно, не му се притекат на помощ, то ще се прибегне до други мерки. И тъй – каза Левски – заспалите ще пробуждаме чрез пропагандиране на свободата между тях, а пакостниците, които и да са те, ще се стараеме да вразумяваме, а в краен случай и да обуздаваме. Но за да не губим повече време, мисля не би било зле да започнем прочитане Устава на Българския революционен комитет.


По предложението на Кършовски с прочитането на Устава бе натоварен пак учителят Стоян П. А. Робовски. Последният взе от Левски Устава и най-първо прочете следната


ПРОГРАМА
на Българския Революцион. Централ. Комитет


1)  Българският Революционний Централний Комитет има цел да освободи България чрез революция морална и с оръжие. Формата на бъдещото Българско Управление ще бъде неопределена до онова време, дорде българското освобождение не стане дело свършено.


2)  За да бъде изпълнена тая цел, дозволява се сяко средство: пропаганда, печат, оръжие, огън, смърт и пр.


3)  Ние, българите, желаеме да живеем със сичките наши съседи дружествено, а особено със сърбите и черногорците, които съчувствуват на нашите стремления, и с румъните, с които нашата съдба е тясно свързана, и желаеме да съставим с тях федерация из свободни земи.


4)  Ние желаеме, щото тая земя, която е населена с българи, да се управлява български, т.е. съобразно с нравите, обичаите и характера на българския народ, а ония земи, които са населени с румъни, със сърби, с черногорци и с гърци, да се управляват съобразно характера на румънския, сръбския, черногорския и гръцкия народ.


5)  Нека сяка народност, както секи човек, уварди своята свобода и да се управлява по своята собствена воля. Ние не желаеме чуждото, т.е. онова, щото не е наше, но не желаеме да дадеме и другиму своето.


6)  Ние нямаме претенции за исторически права и затова оставяме на самия народ да реши своята съдба и да яви с кой отдел на съюза желае да се присъедини: със сръбския ли, с българския ли, с румънския ли, или с гръцкия – следователно у нас не мога и да бъдат въпроси за границите.


7)  Ние желаеме за себе си свобода народна, свобода лична и свобода религиозна; с една дума, свобода човеческа, и затова желаеме такава съща свобода и на нашите приятели и съседи. Ние не желаеме да владееме над другиго и затова не дозволяваме да ни владеят и другите.


8)  Ние причисляваме в числото на нашите врагове и противници и ония български изроди и чорбаджии, които пречат на народната ни цел, и ще ги преследуваме насякъде и сякога.


9)  Ние принимаваме и гърците в числото на нашите приятели и съюзници, ако само те се откажат от своите досегашни панелинистически цели и от своите исторически претенции.


10)  Ние не въставаме против турския народ, а против турското правителство и против ония турци, които го подкретяват и братя. С една дума, ние считаме за приятели сичките народи и народности, които съчувствуват на нашето свещено и честно дело, без да гледаме на вяра и на народност.


След това Робовски започна да чете член по член Устава. На довършване, т.е. когато се четеше последният член от гладата под наслов: "За наказанията”, силно се изхлопа на пътната врата. Всички се спогледаха, а Робовски едва със слаб глас довърши: "… то ще се накаже със смърт". Въдвори се тишина, която се наруши от Кършовски с отварянето и затварянето на вратата. Той набързо излезе, като каза:


– Идват някои от поканените.


Присъствуващите се малко поуталожиха и с нетърпение очакваха завръщането на Кършовски. Последният не след много се завърна и каза:


– Поканените попове пратили клисаря Зурето[53] да ми съобщи, че не можели да дойдат у дома, защото заминали за колибите да опяват някой си умрял; щели да се завърнат довечера. По същия Никифор поп Константинов изпратил една посулка[54]. Да ви я прочета. – Чете


"Г-н Г-н С. П. Хр. Кършовски!
Мен с даскалите не очаквай на ЗЕФЕТЯ. Настоятелите са тука. Довечера идваме.
Елена, четвъртък, 10 юний 1871.
Ваш: Н. П. Константинов".[55]


– Дали са в училището – запита Робовски – и кои са?


– Не зная – отговори Кършовски. – Клисарят ми каза: "Даскал Никифор ме видя и ми даде да донеса тази посулка". За подробности не го запитах.


– Щом всички поканени не могат да дойдат – каза Кънчев, – какво мислите да правим?


– Да довършим започнатата работа – каза Кършовски – и да организираме комитета.


– Не – обади се дядо духовник, – по-хубаво е да отложим събранието за довечера.


– Да – поде Робовски, – и аз съм на същото мнение. Довечера ще можем да се съберем всички.


– Струва ми се – каза Костов, – че по-хубаво е сега да направим това.


– Разбира се – каза дядо духовник, – но ако можем покани още няколко души; но това едва ли бихме могли да направим, защото работата е сериозна и тя не може и не трябва да бъде открита, освен на хора разбрани и изпитани.


– Да – отговориха почти всички.


– Тогава – продължи същият – най-хубавото и най-разумното е да отложим работата си за довечера. Тогава можем да се съберем пак тука или у мене в метоха.


– Да – каза апостолът Левски, – това е най-доброто и аз бих бил съгласен, но ний не можем остана, а след малко трябва да заминем. Тази вечер непременно трябва да пристигнем в Лясковец и да присъствуваме на събранието, което има да решава важни въпроси.[56] Ний се радваме и скърбим. Радваме се, задето вий се отзовахте тъй съчувствено на поканата ни и толкова залягате за образуването на комитета; скърбим, задето обстоятелствата тъй се сложиха, че всички поканени не можаха да присъствуват в днешното събрание и че нам не ни е възможно да присъствуваме в довечершното събрание. Вместо да организираме сега комитета, не би ли било по-добре вий засега да се нагърбите с мисията да пропагандирате и популяризирате идеята за свободата, да пробуждате и свесвявате заспалите си съграждани и да ги приготвяте за членове на бъдещия комитет и вместо довечера, събранието да се състои, когато ний дойдем пак в Елена. Аз вярвам, че не след дълго време ний ще ви посетим пак.


След кратки разисквания прие се предложението на апостола Левски, а именно: събранието да се състои, когато апостолите се завърнат, тогава да стане организирането и на комитета. През това време всички присъствуващи се задължават да пропагандират и популяризират идеята на свободата пред еленчани и да ги подготвят за членове на бъдещото съзаклятническо събрание и на бъдещия местен частен таен революционен комитет, както и да пазят всичко това в най-голяма тайна.


След това, по предложението на дядо духовник, Робовски продължи и довърши четенето на Устава; ние не го поместваме, понеже той е вече напечатан в няколко съчинения по нашите въстанически движения.


– Братя – проговори Левски, – вий чухте какво гласи Уставът; вий узнахте и целта на Българския централен таен революционен комитет и средствата, чрез които тя ще се постигне. След това, мисля, са излишни всякакви други обяснения и упътвания и вам не остава, освен да продължите и изпълните мисията, с която се нагърбвате. Прочее, ний ви пожелаваме добър успех, предпазливо действуване и голяма тайна в предначенатото свято дело.


След тези думи апостолите раздадоха на присъствуващите по един екземпляр от брошурката "Български глас", по един брой от Любен-Каравеловата "Свобода" и по едно "поканително-заплашително писмо" и размениха по няколко думи. Последните, след почерпването им, взеха сбогом с хазяина и апостолите на свободата, на които пожелаха добър път и по-скорошно идване и се разотидоха по домовете. Няколко минути след разотиването на присъствуващите апостолите на свободата и Кършовски се упътиха към конусообразния баир, наречен "Калето", който се издига над Елена и от който се вижда цялата котловина, в която е разположен градецът. Тук Ангел Кънчев, като запасен офицер[57], направи няколко топографически снимки и бележки на околностите, разгледаха градеца и се завърнаха вкъщи, приготвиха се за път, взеха сбогом с г-жа Андоничка В. Узунова и съпроводени от Кършовски, се упътиха за хана на дядо Лазар Стойчевчето. Очаквайки приготвянето на конете, Левски тихо каза:


– Бай Кършовски, благодарим за приема. Когато пишеш на брат си Иван, не забравяй да му съобщиш, че Кънчев и аз сме посетили родния му град и дом. Ако ние отидем при него по-рано, няма да забравим да му се похвалим.


– Кога възнамерявате да дойдете в Елена? – попита Кършовски.


– Положително не мога да кажа, но по всяка вероятност след завръщането ни от Румъния, дето скоро ще отидем.


Конете бяха готови, слънцето се беше доста наклонило към запад, но дневната горещина не беше още отслабнала, когато апостолите на свободата се разплатиха, сбогуваха и целунаха с Кършовски. Качиха се на хубавите си и хранени коне и се упътиха за Лясковец през Горния боаз[58].


Конете на нашите търговци-джелепчии се движеха още по дългата калдаръмена улица на Еловската махала, когато Сали чауш на кон, придружен от един конен заптия, ги настигна. Той позна търговците и доста вежливо и любезно ги поздрави. Апостолите, изненадани от това ненадейно настигане на полицейските служещи, още по-любезно и по-учтиво отговориха на поздрава, а като се спогледаха, хиляди мисли и предположения минаха през главите им, но с голямо спокойствие продължиха пътя си.


– За Търново ли отивате? – вежливо запита Сали чауш.


– Не – отговори Левски, – отиваме на Сърт-пазар[59] в Горна Оряховица.


– Ние отиваме за Търново – каза същият чауш, – значи до манастира ще пътуваме заедно.


Тези думи поуспокоиха нашите търговци, но при все това те бяха нащрек, бодри и готови, за всеки случай. И тъй, апостолите на свободата, най-големите революционери и организатори на местните революционни комитети, за хващането или убиването на които султановото правителство обещаваше грамадни суми и които навсякъде усърдно се дирят от турската полиция, сега спокойто пътуват под закрилата на същата.


Когато четиримата спътници и събеседници стигнаха до беклемето[60], находящо се на местността "Дятка", близо до каменния мост, сред боаза, и слязоха да поразведат конете си, излязоха от беклемето да ги посрещнат пазачите, които доста учтиво ги поздравиха и поканиха да седнат и си починат. На търговците тази покана не се понрави и те под предлог, че много бързат и че не трябва да се бавят, се помъчиха да се отърват и продължат сами пътя си, но това не им се удаде, защото не можаха да откажат на любезните настоявания на Сали чауш и на другарите му. Един от пазачите пое да разведе конете им, а те поседнаха пред беклемето и веднага им се поднесе по едно кафе и ракия.


След малка почивка четворицата пътници се качиха на конете, взеха сбогом с любезните пазачи и продължиха пътя си, като весело се разговаряха.


Слънцето вече отдавна беше се скрило зад хоризонта, а дневната горещина значително намаляла, когато нашите пътници стигнаха пред хубаво изографисаната порта на Капиновския манастир "Св. Никола", в който Мамарчев[61] още през 1863 година[62] бил приготвил всичко за въстание, и любезно се разделиха.


Полицейските служещи заминаха за Търново, а нашите търговци, под предлог да видят дали има някой добитък за продан, влязоха в манастира. С кого са се срещали и какво са направили, не може да се узнае, макар и за тази цел нарочно да посетихме манастира “Св. Никола”, находящ се в началото на Еленския боаз, на самото шосе, което води от Търново за Елена, защото тогавашният игумен, отец хаджи Серафим, не е вече между живите, сегашният – архимандрит отец Стефан, тогава не е бил там. А от калугерите стари са само отец Йосиф и отец Рафаил. Първият познава Левски и отец Матей Преображенски и няколко пъти се срещал с тях в Търново и Преображенския манастир, но през 1871 година той бил калугер в Плаковския манастир "Св. Илия". Вторият е единственият от калугерите, които по това времеса били там, другите са измрели или преместени в други манастири. Изглежда, че той тогава е бил прост служащ, далеч от народните ни движения, и че подобни тайни не му са поверявани.


Колко време са се бавили там, също не се знае; знае се само, че в същия ден – четвъртък, доста късничко вечерта апостолите Левски и Кънчев благополучно са пристигнали у Марин Станчев Сидеря в Лясковец, че са взели участие в събранието, което нея нощ заседавало, и че следващия ден – петък, 11 юни, са прекарали там, заети с преглеждането и уреждането на комитетските дела.


* * * * * * * *


Пребиваването в Елена на апостолите на свободата Васил Ив. Левски и Ангел Кънчев и срещането им с еленските младежи този път оказа голямо влияние върху последните; повдигна духа им, съживи, ободри и разпали тяхното патриотично чувство дотолкова, щото те, съжалявайки, задето обстоятелствата тъй се сложиха, че организирането на местния частен таен революционен комитет се отложи, веднага след отпътуването на апостолите с нечута ревност и с голяма предпазливост се нагърбиха с пропагандирането и популяризирането на идеята за освобождението на хубавото ни, угнетено и поробено отечество чрез революция и с подготвянето на бъдещите съзаклютници и революционери. Техните действия бяха доста бавни и предпазливи, ала винаги тактични и успешни.


Мнозина прегърнаха тази идея, прегърна я и чорбаджията хаджи Михаил Н. Момчилов. Последният действително е съчувствувал на революционното освободително дели е следствие на едно поканително-заплашително писмо, което той получил или случайно му попаднало в ръцете, пожелал да даде лептата си, съобщил това в комитета и замолил да му пратели вярно лице да я получи. Това той, след няколко срещи с Кършовски, като узнал, че нему са известни както комитетските работи, тъй и неговото желание и съобщение, му разкрил. Но когато Кършовски му съобщил, че апостолите Левски и Кънчев са идвали в Елена, че една вечер са били викани в конака от всички чорбаджии и мюдюрина за преглеждане на тескеретата им, че са пожелали да се срещнат с него и че той го дирил, но не го намерил, защото него ден бил заминал за Търново, той си спомнил за конашките гости – търговци-джелепчии, и крайно съжалил, задето не можал да се срещне с тях. Но той изказал горещо желание, когато те се завърнат, не само да се срещне с тях и да даде лептата си, но и да вземе най-живо участие в организирането на комитета. Това негово желание Кършовски своевременно го съобщи в комитета. И тъй всички посветени в тази тайна с нетърпение очакваха завръщането в Елена на Левски и Кънчев, за да се извърши съзаклятието и да се учреди толкова желаният комитет. Обаче обстоятелствата по-после тъй неблагоприятно се сложиха за комитетската организация със самоубийството на Ангел Кънчев, извършено в Русчушката скеля на 5 март 1872 година, с Арабаконашкото приключение, извършено на 20 септември с. г. и с предаването на най-главния революционер и организатор на всички комитети – Васил Левски, направено от един Божи служител в черно расо – касиера на Ловчанския комитет поп Кръстьо, хващането му в Къкринското ханче на 27 декември 1872 година и обесването му в София на 6 февруари 1873 година, щото надеждите и очакванията на еленчани останаха напразни.


След всичко това нам се виждат странни следващите редове, които заимствуваме от стр. 22 на “Миналото” от Стоян Заимов, книжка втора:


"Града Търново, по комитетската администрация, е също център, към когото са присъедиени градищата и селата, които составляваха неговото окръжие: Габрово, Трявна, Лясковец, Дряново, Горна и Долна Оряховица плюс Свищов и Русе; само Елена не беше в числото на участвуващите градове, защото когато Левски и Ангел Кънчев се явили в това чорбаджийско градче, не само че им отказали в участие за устрояванията на местен Р. Комитет, но и предали на правителството, за което без малко Левски и Кънчев щели да паднат ва ръцете на турската полиция. За тази постъпка на еленчани Левски предложил в едно от заседанията на Търновския комитет да се изгори Елена с нейните нерязани турци, но решението на Търновския комитет си остана само гола дума, защото обстоятелствата се сложиха доволно неприятно въобще за тайното политическо дело, понеже Ангел Кънчев се самоуби в Русе 1872 год., 5 марта".


Ний не знаем отгде г-н Стоян Заимов е черпил сведения за пребиваването на апостолите в Елена и е написал горните редове, но с положителност утвърждаваме: 1) че еленчани не са предавали Левски и Кънчев на правителството. Действително, те са викани в конака същата вечер, когато са пристигнали в Елена, но това е направено не вследствие на някакво предателство, защото тогава никой не е знаел, че Левски и Кънчев са пристигнали, и следователно никой не е можел да ги предаде, но, от една страна – да се удовлетвори любопитството на някои чорбаджии да видят кои са тези търговци и с каква търговия се занимават, а, от друга – мюдюринът да изпълни предписанието на търновския паша да им прегледа пътните тескерета и 2) че Левски и Кънчев са останали много доволни от пребиваването си в Елена, а следователно Левски не е предлагал на Търновския комитет да решава изгарянето на Елена с нейните нерязани турци.[63]


Ний се заинтересувахме да узнаем дали действително Търновският т.р. комитет е вземал някакво решение относно еленчани и за тази цел се обърнахме към бивщия му председател Стефан Н. Стамболов[64], членовете му Христо Иванов и др., които ни кзаха, че никога Търновският комитет по предложение на Левски или другиго не е решавал да се изгори Елена.


Г-н Г. Димитров в книгата си "Княжество България", част ІІ, на стр. 348 споменава, че когато Левски и Кънчев ходили в Елена, с тях бил и Димитър Общи. Това не е вярно.[65]


В заключение ще кажем, че еленчани, които безспорно най-много са спомогнали за свестяването и пробуждането на нашия народ в духовно отношение, не са останали назад и в революционно отношение.


Бележки[редактиране]

  1. ↑ Това твърдение на автора не отговаря на действителността. От биографични очерци и други изследвания за Васил Левски и Ангел Кънчев е известно, че по това време и двамата апостоли не са били в България. Към края на лятото Васил Левски се отправил през Бургас по море за Цариград, където престоял няколко дни и след това се завърнал обратно по същия път. А Ангел Кънчев, който през учебната 1870-1871 г. бил ученик в гр. Табор, се завърнал в Отечеството си през лятото на 1871 г., но не по-рано от август с.г. Срещата между двамата апостоли станала чак на 29 септември (стар стил) 1871 г. в гр. Ловеч. – По-подробно вж.: Ив. Унджиев, Васил Левски, София, 1967, с. 222-224; Сборник “Ангел Кънчев”, Габрово, 1970, с. 6. На тази среща, както това ще видим по-надолу, е присъствал и Димитър Общи, който пристигнал като помощник на Васил Левски в България три месеца по-рано от Ангел Кънчев. За дейността на тримата апостоли след тази среща, която има пряко отношение и към посещението им в гр. Елена, разполагаме с няколко основни източника: първият – това е Личното бележниче на Апостола, в което той е отбелязвал градовете и селата, които сам или със своите помощници е посещавал при своите обиколки из Българско. В него той никъде не е споменал гр. Елена – Вж.: Васил Левски. Документално наследство, София, 1973, с. 247-271; вторият – показанията на Васил Левски пред османския съд в София през януари 1873. В тях той също не е посочил гр. Елена между посетените от него градове и селища на България – Вж.: Васил Левски. Документално наследство, с. 287; и третият – показанията на Димитър Общи пред следствената комисия след залавянето му във връзка с обира на турската поща при Арабаконак. При извършения разпит с него той подробно е разказал не само за срещата си с Васил Левски и Ангел Кънчев в Ловеч в края на септември 1871 г., но и за местата, към които след това се отправят тримата. Между тях той е посочил и гр. Елена. – Вж. Васил Левски и неговите сподвижници пред османския съд, София, 1972, с. 91. При очната ставка с Васил Левски, устроена от османския съд през януари 1873 г., Димитър Общи отново е признал за срещата си с Апостола и Ангел Кънчев в Ловеч. Вж.: Васил Левски. Документално наследство, с. 287. От тези данни могат да се направят следните по-важни изводи: първо, че в Личното си бележниче Васил Левски не е отбелязвал всички градове и селища, посещавани от него и помощниците му. Това се отнася не само до гр. Елена, но и до редица други градове и села, за които посещения в тях съществуват безспорни сведения. Кои са били причините, поради които Апостола не е отбелязвал подробно всички посещавани от него селища в България, не е известно. В тази насока могат да се правят само предположения; второ – обстоятелството, че пред османския съд той е премълчал посещението си в гр. Елена, както това е сторил и за редица други селища, е напълно разбираемо: като истински революционер той просто не е желаел да разкрива пред съда истинските размери на своята дейност, и още – да не излага на опасност дейците на местните комитети от различните селища на страната. Въздържаността на Апостола в това отношение направила неприятно впечатление на османския съд и той неведнъж бил подканен от него да бъде по-конкретен. Разбира се, Васил Левски не се отказал от възприетото поведение. Държанието му пред османския съд станало образец на поведение пред лицето на врага, който по-късно в годините на въоръжената антифашистка борба на българския народ вдъхновяваше не един и двама антифашистки дейци, попаднали в лапите на фашистката власт. За разлика от Апостола, Димитър Общи се оказал доста словоохотлив. И пред следствената комисия той приявил своите качества на недисциплиниран революционер. На този негов недостатък станаха известни не само на османските власти, но и на бъдните поколения една немалка част от селищата на България, свързани с революционната дейност на Апостола. След като посочената от Сава п. Хр. Кършовски дата на посещението на Васил Левски и Ангел Кънчев се оказва неправдоподобна, тогава изниква законният въпрос: кога всъщност е станало това посещение на апостолите в Елена? Поради противоречията, съдържащи се в съществуващите източници, категоричен отговор на този въпрос не може да се даде. Все пак налице са някои данни, които позволяват да се получи известна представа за него. От съществено значение в случая е времето на пристигането на Васил Левски и неговите помощници в Лясковец – следващия град, според Сава п. Хр. Кършовски, който те посетили. От проучванията по този въпрос се установява, че идването на Апостола в този град е станало през есента на 1871 г. – Вж. Д. Мичев, Участието на Лясковец в националноосвободителното движение. Сборник “Лясковец”, София, 1970, с. 118. В статията си “Ангел Кънчев в Търновския край” Тодорка Драганова успя да конкретизира, че посещението на тримата апостоли в този край било извършено в края на октомври и първите дни на ноември 1871 г. – Вж.: Ангел Кънчев 1850-1970, София, 1972, с. 35. Макар и не съвсем конкретни, изводите на двамата автори са категорични: Васил Левски и неговите помощници са били в Лясковец и изобщо в Търновско през есента на 1871 г., но не и през юни с.г., както това твърди Сава п. Хр. Кършовски. При това те недвусмислено изтъкват, че при тези обиколки из Търновско Апостола е бил придружаван не само от Ангел Кънчев, но и от Димитър Общи. Нежеланието на Сава п. Хр. Кършовски да спомене името на другия помощник на Апостола са дължи на две обстоятелства: че при посещението си в Елена Васил Левски е оставил Д. Общи в хана и поради дейността на последния, за която еленският поборник е узнал по-късно.
  2. ↑ Ангел Кънчев (1850 – 5.ІІІ.1872 г.) – виден деец на националноосвободителното движение. Роден в гр. Трявна в занаятчийско семейство. През 1866 г. постъпил в Артилерийска школа в Белград. Поради заболяване прекъснал школата и през 1869 г. се завърнал при родителите си, които по това време се намирали в Русе. Тук се включва дейно в местното читалище “Зора” – център на революционната дейност в Русе. През 1870-1871 г. продължава образованието си в гр. Табор (Чехия). Завръщайки се в България, той става помощник на Апостола и работи заедно с него до деня на своето самоубийство. – По-подробно за живота и революционната дейност на Ангел Кънчев вж.: Ст. Великов, Ангел Кънчев. Биографичен очерк, София, 1953; Сборник “Ангел Кънчев 1850-1872”, София, 1972.
  3. ↑ По това време в. “Зорница” не е излизал, а списание под същото заглавие, редактирано от Алб. Лонг.
  4. ↑ Редактиран и издаван от Никола Генович в Цариград (1864-1872)
  5. ↑ Излизал в Цариград от 1866 до 1872 г. под редакцията на П. Р. Славейков
  6. ↑ Сащо излизал в Цариград – от 1869 до 1873 г. под редакцията на Иван Найденов.
  7. ↑ Българската част на турския вестник “Туна” – орган на главния управител на Дунавския вилает (област) – Мидхат паша, редактиран от Иван Чорапчиев и Стоил Попов.
  8. ↑ Издаван в Одрин от 1866 до 1877 г.
  9. ↑ Йордан хаджи Николов Бакалов – еленски чорбаджия. Бил член на Областния административен съвет в Русе, а от 1865 до 1867 г. – представител на гр. Елена в Търновския санджак. След това станал помощник на търновския мютесариф (окръжен упнавител) и пр. – Вж.: Л. Дойчев, цит. съч., с. 175.
  10. ↑ Търговци на дребен добитък.
  11. ↑ Овци и кози.
  12. ↑ Управител на града, в смисъл на кмет.
  13. ↑ Една от тогавашните четири махали на града.
  14. ↑ Разсилен.
  15. ↑ Много здраве.
  16. ↑ Паспорт, разрешително за пътуване
  17. ↑ </Условен знак, даден от Апостола на Ангел Кънчев – в смисъл да си приготви револверите. – Вж. Л. Дойчев, цит. съч., с. 175.
  18. ↑ Добър вечер, господа.
  19. ↑ Заповядайте, седнете, господа
  20. ↑ Окръжен управител.
  21. ↑ Георги Данчов (1846 – 1908 г.) – виден български художник, революционер и обществен деец от гр. Чирпан
  22. ↑ Да, господа.
  23. ↑ Лоши хора.
  24. ↑ Един от псевдонимите на Апостола.
  25. ↑ Бързо донеси две кафета на чорбаджиите.
  26. ↑ За неточността на тази дата вж. бел.1
  27. ↑ Касабата = градът. Под тази дума в случая се разбира град Търново.
  28. ↑ В случай игра на думи: "баю" – в смисъл на бате и "Баю" – лично мъжко име.
  29. ↑ Уважително обръщение към Сава п. Хр. Кършовски, макар че Васил Левски бил 10 години по-голям от него.
  30. ↑ Названието на гр.Русе през епохата на османското господство
  31. ↑ Султанът.
  32. ↑ Въжето, бесилката.
  33. ↑ Мидхат паша (1822-1884 г.) – висш османски сановник. От 1864 до 1868 г. е валия (главен управител) на Дунавския вилает.
  34. ↑ Думата в торба не влиза.
  35. ↑ Протокол.
  36. ↑ По това време Митхат паша не е бил вече валия на Дунавския вилает и поради това не е могъл да изиска посочените данни от търновския паша.
  37. ↑ Не само редактор на в. "Дунав", но и известен туркофил и доносник на османските власти.
  38. ↑ Също.
  39. ↑ Това твърдение на Сава п.Хр. Кършовски звучи твърде неправдоподобно и се нуждае от подкрепа и от други източници.
  40. ↑ Отец Мател Преображенски – Миткалото (атей Петров) (1825 или 1827-1875 г.) – активен участник в българското националноосвободително движение, книжовник. Роден в с. Ново село, Великотърновски окръг. Приел монашески сан в Преображенския манастир. През 1862 г. се включва в Първата българска легия в Белград. След разтурянето й от сръбското правителство се завърнал в България и не преустановил революционната си дейност. Станал сподвижник и близък другар на Апостола. Член на Търновския революционен комитет. По-подробно вж.: Ал. Бурмов, Отец Матей Преображенски. Материали за биография; Александър Бурмов. Избрани произведения в три тома. София, 1974, т.2; (). Маждракова-Чавдарова, Нови данни за Матей Преображенски из един новооткрит негов ръкопис от 1853 г., Известия на Държавните архиви, 1970, т.18 и др.
  41. ↑ И това твърдение на автора не отговаря на действителността, тъй като по това време Апостола не е бил в България. Най-ранното негово посещение в Елена е могло да бъде по време на първата му обиколка из българските земи, предприета от декември 1868 до края на февруари 1869 г.
  42. ↑ Духовник, участник в националноосвободителните борби на еленчани. – Вж.: Л. Дойчев, цит. съч., с. 175.
  43. ↑ Учител, взел участие в националноосвободителните борби на еленчани. – Вж.: Л. Дойчев, цит. съч., с. 175-176.
  44. ↑ Учител, участник в църковно-националната борба и в борбите на еленчани за национално освобождение. – Вж.: Л. Дойчев, цит. съч., с. 176-177.
  45. ↑ Създадена по инициатива от Г. С. Раковски в Белград през 1862 г. Между другите участници в нея бил и Васил Левски.
  46. ↑ Механа в Белград, в която се събирали и български революционери.
  47. ↑ Ангел Кънчев не е бил подофицер в същата легия.
  48. ↑ Погрешно назоваване на Българския революционен централен комитет (БРЦК).
  49. ↑ Отново погрешно назоваване на БРЦК.
  50. ↑ Отново погрешно назоваване на БРЦК.
  51. ↑ Орган на БРЦК, излизал в Букурещ под редакцията на Любен Каравелов
  52. ↑ Автентичен текст на подобни поканително-заплашителни писма вж.: Васил Левски. Документално наследство, с. 32-33.
  53. ↑ Има се предвид Никола Зурков.
  54. ↑ Бележка.
  55. ↑ В своя труд “Из миналото на град Елена”, кн. ІІ, п. С. Кършовски публикува това писмо с някои изменения, макар и несъществени. Това дава основание на някои автори да изразяват съмнение в автентичността и на този документ. – Вж.: Л. Дойчев, цит. съч., с. 178.
  56. ↑ В своите показания пред следствената комисия Д. Общи дава друга посока на апостолите след гр. Елена. Така че и това сведение на автора е твърде съмнително.
  57. ↑ Ангел Кънчев не е бил и запасен офицер. Той само е учил в Артилерийска школа.
  58. ↑ Проход.
  59. ↑ Горен пазар
  60. ↑ Стражница.
  61. ↑ Георги Стойков Мамарчов (Буюкли) (1786 – 1846 г.) – български национален революционер, капитан от руската армия; вуйчо на Г. С. Раковски. Доброволец в Руско-турската война от 1806-1812 г. и в Отечествената война на Русия против нашествието на Наповеон в 1812-1813 г. По време на Руско-турската война от 1828-1829 г. формирал български доброволчески комитет, който се сражавал на страната на руските войски. Недоволен от решенията на Одринския мир от 1829 г., направил опит да вдигне въстание в Сливенско, но срещнал съпротива от руското командуване. За проявена от него храброст по време на войната бил назначен за кмет на Силистра. В това си качество се включил в известната Велчова завера от 1835 г. След разкриване на съзаклятието бил заловен и като руски поданик не бил екзекутиран както останалите водачи на Заверата, а заточен отначало в Мала Азия, а след това и на остров Самос, където и умира.
  62. ↑ Погрешно е посочена годината на Велчовата завера: не е 1836, а 1835 г.
  63. ↑ В твърденията на Ст. Заимов не всичко е за отхвърляне. Така например широко известен е фактът за ролята на еленските чорбаджии и тяхната борба против националноосвободителното движение.
  64. ↑ Стефан Стамболов не е работил в Търновския революционен комитет по времето на Васил Левски, нито пък е бил негов председател.
  65. ↑ За нежеланието на Сава поп Христов Кършовски да посочи и името на Димитър Общи заедно с това на Васил Левски и Ангел Кънчев вж.: бел. 1.

Източник[редактиране]

  • "Апостолите на свободата в Елена", изд. БЗНС, София, 1987 г., Код 29/95314/0624/10/87
Обществено достояние Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 100 години след смъртта на автора или по-малко.
Взето от „https://bg.wikisource.org/w/index.php?title=Апостолите_на_свободата_в_Елена&oldid=14786“.