Антон Страшимиров като географ и народовед
| Антон Страшимиров като географ и народовед Автор: Гунчо Гунчев |
| Статията е публикувана с оригинално заглавие Антонъ Страшимировъ като географъ и народоведъ във вестник „Литературен глас“, год. IV, бр. 129 от 15 ноември 1931 г. София. стр. 6, с две фотографии от географа Гунчо Гунчев (1904 – 1940). |
Между всички български писатели Антон Страшимиров е едничкият, който с непрекъсваща обич се е занимавал с географсни и народоведски въпроси. Той е дал редица големи или по-малки трудове от този вид, подтикван не само от писателското си призвание, но и от подготовката, която е получил, следвайки география в Швейцария. По тази причина повечето от неговите работи с географски характер не са обикновени пътеписи или природоописания, каквито имаме от много наши писатели, особено от по-старите поколения (Ив. Вазов, А. Константинов, К. Величков, Ц. Гинчев, С. Чилингиров, П. Росен и др.).
Страшимиров е вмъкнал в тях, в непринудена форма, изобилен географски материал, като навсякъде, където това се налага, е подчертана и причинната връзка между явленията. От Голямо значение, в тоя случай, е обстоятелството, че до много от изложените заключения Страшимиров е дошъл въз основа на собствени изучавания. Всичко това прави тези негови съчинения да печелят много от гледище на положителните знания, което, от друга страна, се цени особено от географите при подобен вид литературни трудове.
Най-лична творба, в която най-добре проличават всички тия качества, е голямата му книга „В южните земи“, издадена през 1918 г. Погромът, който последва скоро след това, става причина тая книга да не добие това широко разпространение, което, наистина, заслужава. В нея се засяга цялата Родопска област, Беломорската равнина и Драмската област. Много географски материал, похватно и непретрупано, е вмъкнат в текста, с което лекият, леещ се език нищо не изгубва от това, Някои от дадените описания са многократно препечатвани, като „Чил-тепе“, например.
Със силни думи, Страшимиров подчертава в нея всестранното значение, което тези земи имат за живота на България, като засебена държавна единица.
Заради „В южните земи“ ние приближаваме Страшимиров към една особена школа, известна в Германия като kunstgeographie, художествена география, а в Англия като Aesthetic geography, която цели всичко в географията да бъде изложено в художествена форма. Основателите ѝ демонстрират обикновено идеите си в описания на засебени земни ландшафти, като ги представят в хармонична и свързана картина от земя, живот и култура.
Не би трябвало, естествено, да се мисли, че географските творби на Страшимиров са най-чисти образци на подобен род творчество. Страшимиров е малко запознат с физикогеографските явления. Мъртвата природа буди фантазията му, но в картините, които се получават, има малко научно-положителни указания. Дойде ли, обаче, той до човешко поселище, наблюдателното му око веднага ще разбере орографските особености на околността, във връзка с които е то, ще се спре върху поминъка, миналото му, а главно върху миналите и сегашните предвижвания на населението, където, именно, най-често и най-охотно той насочва вниманието си. По този път той е дошел до големите си народоведски студии.
От географските описания на Страшимиров първо хронологически, та и едно от първите по значението си е „Българският черноморски бряг“ (сп. „Наш живот“, год. I (1901). То е първото по-системно описание на нашето черноморско крайбрежие, с което за първи път вниманието на по-широката публика се привлича към тия хубави и тъй високо ценени сега, за летуване и лекуване, краища на отечеството ни, пренебрегвани до тогава поради преобладаващото в тях гръцко население.
Една от заслугите на Страшимиров е, че обърна внимание на един голям рилски дял, който до неотдавна в научната книжнина и в учебниците съвсем бегло се отбелязваше. Той, с известни резерви, го приема за засебена планина между Рила и Пирин, (срв. Къпотна или Капатово в „Български турист“, год. 1925). Това е един мощен рид, който започва под върха Ай-гидик и свършва при Пределската седловина. Споредъ д-р Х. Луи, първия учен, който го е проучвал във физикогеографско отношение, този рид геоложки е засебен, но орографски е тясно срастнал с Рила. Луи го наименува Капатник, по един от средоточните му върхове, едно име, за което и ние сме имали случай да се убедим, добре познато на местното население.
Особена обич Страшимиров храни към Белоградчик и прочутите Белоградчишки скали. На тях той посветява още преди тридесет години една възторжена статия в Демократически преглед, год. 1. Много по-сбити, съдържателни и пълни с географски материал са двете му статии публикувани през 1928 и 1929 в „Български турист“.
В кръга на географските трудове на Страшимиров трябва да се причислят и тия, в които той се спира върху турските топографски имена в България („Pro domo sua“, „Развигор“, бр. 184, 1925 г., „Малко здрав смисъл“, „Развигор“, бр. 198 и „География и народ“, „Отец Паисий“, год. 1930), Той изтъква, че те нямат историческа стойност, защото в по-голямата си част са описателни. Застъпва се да се дадат на всички наши видни географски обекти с турски имена наши такива, напомнящи светли прояви из миналото ни. Така напр. той предлага Юмрук-чал да носи името Дякон в чест на Васил Левски, Мусала да се нарече Будител, ако не и прqко връх Паисий, Ел-тепе да се нарече Илиин връх, въ памет на общомакедонския Илинден и пр. Тези възгледи на Страшимиров не се съгласуват с изработеното вече отношение на географите-специалисти към преименуването на топографските имена.
По-голямо значение имат народоведските трудове на Страшимиров. Това не са академични проучвания, замислени и изпълнени между четирите стени на отрупан с книги кабинет. За Страшимиров те се явяват като зрял плод на дългогодишни наблюдения, преживелици, разпитвания и личен допир с всички наши кръгове, каквито той е имал и добил през своя многостранен живот.
Страшимиров пръв разделя нашия народ на 5 големи етнически групи: шопи, мизийци, тракийци, македонци и рупци, чиито граници в груби черти се съвпадат със съответните български наречия. Той описва характера на всяка една група, особеното в бита им, като се спира и върху сравнителните им характеристики. Особено внимание той отдава на широкия пояс около Рила, средището, където всички тия групи се преливат. От там са излезли видни просветители, държавници, търговци и пр., някои от които са играли видна роля и в живота на Сърбия. Страшимиров има най-присърце от българските етнически групи – рупците, на които той посветява специална студия в Известията на Етнографския музей (1923 г.), едничкия негов труд, печатан в чисто научно издание.
Описанията на етническите ни групи Страшимиров излага първом в редактираното от него сп. „Културно единство“ (Солун, 1908). По-късно той ги използва в увода на книгата си „Войни и освобождение“, след което ги разширява в отделна „Книга за българите“, издадена през 1918 г. Пет години по-късно той я преиздава под ново заглавие – „Нашият народ“, вмъквайки някои нови глави.
Методът на Страшимиров в народоведските му трудове е пряко-наблюдателният. Това е, безспорно, един много субективен метод, към който научните среди са се отнасяли винаги много предпазливо, тъй като има вече изработени научно-положителни методи за изследване на народната психология. С такъв метод претендира да си е послужил и сръбският географ Йован Цвийч, който отделя точно, половината от книгата си La Péninsule Balkanique (Paris, 1918) върху психичните черти на югославяните, в това число и българите. Сравним ли неспопучливите, пропити с тъмни краски описания на Цвийч с тия на Страшимиров, веднага ще можем да разберем голямата цена на последните. Трябва да съжаляваме, че те до сега не са публикувани в по-сбита форма, на някой чужд език.
В народоведската си студия „Българи, гърци и сърби“ Страшимиров ни е дал много опорни точки, въз основа на които бихме могли да разберем характера на нашите южни и западни съседи, а наред с това е нахвърлил и картината на негласната борба, която тия три народи са водили помежду си през миналите 2 – 3 века, в областите, където са се срещали. В общи линии той очертава народностните промени, станали през последните столетия в Балканския покуостров.
Проучвайки Родопите и Беломорието, Страшимиров е обърнал особено внимание на помаците. В книгата си „В южните земи“, в „Българи, гърци и сърби“, както и в други по-малки работи, той се спира върху печалната роля, която е изиграло помохамеданчването, за да не бъде побългарено изцяло Беломорието. Много силна е в това отношение статията му „Национален трагизъм“ („Всеобщ преглед“, год. 1918, кн. 1). Той изтъква, че главната последица от помохамеданчването е в спиране хода на географския закон – населването на полетата от планините – тъй като помаците не са слизали от планините, за да заселят поне едно село в Беломорската равнина.
Страшимиров има много здрави схващания и по вътрешната колонизация, върху която той се спира в две статии, печатани в сп. „Всеобщ преглед“ от 1917 г.
От малките му народоведски статии трябва да се отбележи и тая, печатана в новогодишния брой за 1929 г. на в. Зора, озаглавена „Една разгадка“. В нея той излага, по какъв начин е дошъл до заключението, че няколко години след Чипровското въстание става принудително заселване на жители от Чипровци и околнит села в Еленско.
Към народоведскит трудове на Страшимиров трябва да се причислят и тия, които засягат македонския въпрос. Въ тях Страшимиров проличава като прониквателен наблюдател и предвидлив общественик. Най-голямо значение от тях има „Тайна политическа анкета в Македония“, издадена през 1911 г. В нея той излага проучванията си на самото място върху чуждите влияния в Македония, като изтъква, че по това време е преобладавало това на австрийците, нещо, което е било в ущърб на българските интереси.
Освен тия трудове Страшимиров е написал и много други по-малки статии, бележки, отзиви и пр., пръснати из много списания и вестници, в които късо, сбито и ясно е излагал гледищата си, с което не малко е допринесъл за осветяването на ръководната ни интелигенция.
Народоведските трудове на Страшимиров не приличат на обикновени научни трудове. Изложението им е обобщено, сочно, сбито. То е преплетено с легенди, късове от народни песни, спомени, та даже и анкети. Така са създадени тия леснодостъпни за всеки интелигентен човек изложения, които, под форма на сказки биха така жадно поглъщани навред из България, веднага след войната. Тъкмо в тая насока ние виждаме най-голямата заслуга на Страшимиров – в запознаване, чрез слово и книга, на широките интелигентни среди с много от нашите важни и общодържавни и народни въпроси. За това и не би трябвало да се навлиза с подробности в тези му трудове, някои работи от които могат да имат други тълкувания или пък да не се съгласуват с това, което се смята за установено в науката.
Делото на Страшимиров щеше да бъде още по-ценно, ако той пристъпяше към него, имайки на ръка редица монографии, в които българският (народ и българските земи са проучени най-грижливо. С това народоведските му трудове щяха сигурно да спечелят още повече на дълбочина и сгъстеност в багрите.
Страшимиров не принадлежи само на литературата, той принадлежи и на науката. Затова и в тържествата по случай шестдесетгодишния му живот и близо четиридесетгодишната му творческа дейност, трябва да вземат еднакъв дял, както българските писатели, така и българските учени.