При своите си

При своите си Автор: Йордан Йовков

След като се навечеряха, чичо Митуш, Аго и Марин си легнаха на завет, между две кладни. Цял ден те бяха работили около вършачката сред шум, сред прах, сред жега. И да искаха, не можеха да си кажат дума. Лицето им, косата им, самите им клепачи бяха покрити със ситен, черен прах. Приличаха на арапи, очите им гледаха страшно, заобиколени с червени възпалени клепачи, устата си не смеяха да отворят. Сега такава тишина га заобикаляше, тъй чисто и прохладно беше, че ако и уморени, не бързаха да спят ‒ драго им беше да си отдъхват, да си приказват, да се чуват един други.

‒ Момчета, завивайте се добре, че таз нощ ще има роса, студено ще е ‒ говореше чичо Митуш. ‒ Познавам по заездите аз: я как са много, я как трепкат...

‒ Една звезда падна ‒ каза Марин. ‒ Умря някой.

Малко по-нагоре сламата зашумоля, чу се дебелият, гърлест смях на Аго.

‒ Умрял... знаеш ти... Бабини деветини... Бабини деветини ‒ повтаряше Аго и се смееше.

‒ Не се смей, Аго ‒ скара му се чичо Митуш. ‒ Какъв си ти такъв. Мълчи. Не зная, момчета, умрял ли е някой ‒ продължи чичо Митуш, ‒ ама звездите си падат, падат. В сръбската война падаха като дъжд ‒ малко ли народ загина. И да ви кажа ли, като гледам тъй звездите, таквиз едни мисли ми идат на ума. Денем човек работа, не мисли, очите му друго гледат, а вечер... Ето сега: колко звезди! Кой ги е турнал там? Какво има там? Що са?

‒ Учените казват, че и на звездите имало хора ‒ рече Марин.

Аго пак се завъртя и зашумоля в сламата.

‒ Дяволи знаят учените ‒ каза той ядосано.

‒ Та ви казвам, вечер таквиз мисли идат на човека ‒ започна пак чичо Митуш. ‒ Питам се: де ще идем и ний? Какво ще стане с нас? Защо камъка си седи хиляди години, а човека си отива толкоз скоро? Защо? Питаш, гледаш нагоре... И нещо като че те вижда оттам, а нищо не ти казва. Мълчи. И се чудиш, чудиш.

И тримата замълчаха. След малко чичо Митуш пак заговори:

‒ Аз за туй искам да си поотида на село. Живи там няма вече, ама имам умрели. А да ги поменеш и да им запалиш по една свещ ‒ и то стига. Ще ида, не мога. В горния понеделник тръгвам.

‒ А? Какво казваш? ‒ проговори сънливо Марин и пак заспа. Аго също тъй хъркаше. Чичо Митуш се позави и загледа пак звездите.

От някое време насам с това заминаване на чичо Митуш за родното му село се шегуваха най-много в чифлика. Той все тръгваше и все отлагаше. Васил и не вярваше, че чичо Митуш ще замине: той тъй беше го запомнил в чифлика, навярно тъй щеше да си остане докрай.

Чичо Митуш беше дошел в чифлика, може да се каже, млад. За него тогаз се знаеше, че едно след друго му се поминали две деца, умряла и жена му. Чичо Митуш излизаше често от стаята на дама с мътни, зачервени очи, като че беше пиян или като че беше плакал. Някои казваха, че спрямо своите си, спрямо децата си, чичо Митуш имал някакъв грях и затова тайно се напивал с ракия. Но господарите не искат да знаят какво имат на душата си слугите им, а гледат работата им. Наскоро чичо Митуш се успокои, стана благ, тих, какъвто бе сега, работеше добре, а това стигаше.

Като дойде понеделникът, за който беше говорил, чичо Митуш пак не замина.

‒ Виж колко малко кладни останаха ‒ каза му Васил. ‒ Ще свършим скоро, можем да минем и без тебе. Иди си.

Сега чичо Митуш намери нова причина: ако тръгне, трябва да тръгне с нови дрехи. Той повика Петра Джумалията от Сърнено, който беше майстор на селски дрехи. Петър се настани в стаята на дама и започна да шие нови дрехи на чича Митуша.

И може би не зарад дрехите, а защото пак успя да отложи заминаването си, чичо Митуш се развесели. Денем работеше като млад около вършачката и от всички беше най-черен от праха. Вечер ‒ с Марина и Аго ‒ си лягаха между двете кладни, гледаха звездите и си приказваха.

Веднаж близо до тях захрупа добитък: един вол беше дошел и скубеше клас от кладните. Аго стана и го подгони, като викаше високо. Чуха се и два-три удара.

‒ Що биеш добитъка? ‒ каза чичо Митуш на Аго, когато се върна. ‒ Да удариш добитък, все едно е да удариш дете. То не знае, не разбира, ти го поучи. Защо ще го биеш? И то душа носи. Ако добитъците знаяха да говорят, те щяха да бъдат като нас. И по-добри дори. Как мислиш ти, те всичко разбират, само език нямат. И то е тежкото: удариш го ‒ мълчи, боли го нещо ‒ мълчи, налегнат го да го колят ‒ мълчи. То тяхната мъка край няма...

‒ А защо яде от кладните, да върви да пасе ‒ обади се още сърдит Аго.

‒ Ех и ти, Аго... Голяма работа... учи се да сайдисваш добитъка, ти казвам.

Чичо Митуш замълча. В тъмносиньото дълбоко небе, между двете кладни, бързо-бързо трептяха звездите.

‒ По тези места, дето съм роден ‒ заговори чичо Митуш, ‒ на воловете казват ангели. Млада булка кабил не е да мине път на някой вол: ще го изчака да мине, че тогаз ще мине тя. А кога се случи да падне вол и да го заколят, не ядат месото му.

‒ Я го дай на мене ‒ каза Аго, ‒ да направя наденици, че да видиш...

‒ Ех, Аго, ех, Аго... Те ти са като братя, разбери. Като нас работят, като нас ще умрат. Туй е то...

Петър Джумалията свърши новите дрехи на чича Митуша, но той пак не замина: не било добро времето, като се оправи времето, тогаз. И наистина, заваляло беше дъжд и не можеше да се вършее. Пак се оживи чичо Митуш, току нареждаше какво да правят, когато не ще бъде тука, как да гледат добитъка.

Веднаж, докато траеше дъждът, чичо Митуш и Аго седяха на сундурмата пред дама. Откъм господарската къща се показа Васил, начумерен, кисел ‒ той винаги беше такъв, когато времето беше лошо и не можеше да се работи.

Пред дама, на поляната, имаше един голям продълговат, тежък камък. Той беше останал от една стълба, която бяха поправяли, и от месеци се валяше там.

‒ Защо не приберете тоз камък? ‒ каза Васил. ‒ Колко пъти съм казал. Все тук ли ще го гледам?

За да се дигне камъка, трябваха най-малкото четирима души, но чичо Митуш не понесе думите на Василя и само с Аго, като се напъваха и пъшкаха, довлякоха камъка до край стената. Дори подложиха под него от едната и от другата страна по един по-малък камък и направиха нещо като пейка. На тая пейка, на камъка, седна чичо Митуш, когато свършиха, да си почине.

Още на другия ден чичо Митуш се почувствува недобре, на третия ‒ стана още по-зле и легна. Някои казаха, че чичо Митуш настинал, когато, изпотен и морен, седнал да си почине на студения камък. Може би затуй Галунка, изплашена, неспокойна, се грижеше още повече за чича Митуша. Но тя беше с добро сърце и би се погрижила и без туй за него. Тя го тури да легне, зави го, запали му огън. Приглеждаше го, донасяше му нещо да хапне:

‒ Що си правиш труд ‒ говореше чичо Митуш. ‒ Не трябва, ще ми мине. И кой казва, че съм настинал на камъка? Камък лятно време е топъл. Не е от камъка то, ами тъй щяло да стане. Нищо няма, ще ми мине.

Дори, както по-рано, чичо Митуш определи деня, когато, след като оздравее, ще тръгне за село.

Дъждът все валеше. Стана толкоз хладно и мокро, че прибраха воловете в дама. Тъкмо ги навързаха и Аго, разгорещен от работа, още викаше, ето че съвсем неочаквано откъм одаята на дама се показа чичо Митуш. Клатушкаше се като пиян, беше посърнал, с помъртвяло синкаво лице, очите му хлътнали, погледът крив. Леко-леко, едвам чуто, попъшкваше.

Без да каже нещо на Аго, като насън, той отиде при първия вол, с разтреперена ръка попипа въжето, като да проверяваше дали е добре вързан, после го помилва по челото, по очите.

‒ Балан, Балан ‒ говореше. ‒ Ти ли си, Балан? Яж си... яж си...

А като милваше Комура:

‒ Комур, хубавецо... Ти ли си, хубавецо...

Аго едно след друго прекарваше длан над носа си, учуден, Марин гледаше с насълзени очи и мълчеше.

Като изреди два-три вола, чичо Митуш се спря ‒ умори се и се разтрепера, повече не можеше. И простря ръка към всички останали волове и ги загледа. Избелелите му устни нещо шепнеха. Той се обърна изведнъж към Аго и Марина и със същите разширени, замислени за нещо важно очи каза:

‒ Отадям си, момчета, отадям си!

Галунка беше влязла и учудено, плахо гледаше чича Митуша.

‒ Боже господи! ‒ каза тя. ‒ Чичо Митуше, какво правиш? Защо си станал? Бива ли да излизаш, болен човек...

Тя го взе под мишницата и го поведе към стаята му.

‒ Отадям си! Отадям си! ‒ чуваше се отслабналият глас на чича Митуша.

След три деня чичо Митуш се помина. Случи се тъй ‒ и за туй много се говореше в чифлика, ‒ че той умря в същия тоя ден, който си беше определил за тръгване за село. Облякоха го в новите дрехи, които беше му ушил Петър Джумалията, наредиха го, Галунка плака. И тъй като в чифлика нямаше гробища, трябваше да го занесат в Сърнено.

Туриха ковчега в една кола с канати. Впрегнаха Балана и Чивгата, най-едрите, най-хубавите волове, и двата бели, с големи рога. Вързаха им бели кърпи. И с черни мъдри очи, спокойно загледани, с понагърчена кожа на шиите си, под гушата, те пристъпваха бавно, с достойнство. От едната им страна вървеше Аго, от другата ‒ Марин. Нямаше нужда да ги карат: те сякаш сами знаеха какво правят и къде отиват.

В друга кола, впрегната с големи сиви коне, идеха Васил и Галунка, Василена и Велико. Поразкъсаха се облаците, светна слънце, откри се широкото поле. Бавно вървяха двете кола. Галунка плачеше.