Линор

Счупен е бокала златен! Ах, прозрачен дъх лети!
Звънва, плаче, плува в здрача нежно пламъче по Стикс.
О, Гай де Вир, нима сълзи ти праща Вечността!
Виж!Там лежи едничък стих- Линор и любовта!
Ела! Свещеният обряд си пожела за тях смъртта,
за тялото й химн изпят- дар царствен за пръстта,
за младото й тяло- свят дар двоен за пръстта.

Не гордостта й- златото ценеше ти. Прокле я
с причастие ръката ти и сложи кръст над нея!
Как обреда ще бъде чист и скръбна песента,
щом думите реди с език престорена уста?
Тя там лежи в невинен сън – дар двоен за пръстта!

Peccavimus! Поне смирен пред бога остани!
Да я оплачем с кротка жал!Духа й не гневи!
Надеждата с Линор рида. Безумен е протеста-
дете и дар пред друг олтар и другиму невеста.
Бе ласкав миг и весел вик, но милва я пръстта.
Живот във златните коси, в очите й- смъртта.
В косите й живот искри, в очите й- смъртта.

Върви си с мир! О, най- подир светлина да срещне
в напева за онези дни и сърцето грешно.
Камбаната! Ах, нека тя мълком се прощава-
да не сепва земна клетва сянката й бяла.
През нежен свят, във вечността от ангели понесен,
от Ада тук във Рая там духът ще спре унесен,
намерил дом край златен трон до своя Крал Небесен.