Поверителен рапорт №54 на Сребрен Поппетров

Поверителен рапорт № 54 на Сребрен Поппетров до МВРИ за обиколката му в областта Малесия и сведения за числеността, бита и нравите на българите християни и мюсюлмани в Голо Бърдо, Поле и Гора

Тирана, 14 август 1930 г.

Господине Министре,

В края на м. м. и в началото на т. м. от 24/VII до 2/ VIII извърших една много трудна, но от голямо значение обиколка по оная част от бившия Дебърски окръг, която остана в границите на Албания и част от която се казва „Малесия“.

Тъжни и тежки чувства ми възбуди тая обиколка. Злата съдба и трагичната история на бъл[гарския] народ не са напълно изучени и още много сили, много средства и много време ще погълне това изучаване.

Наистина Велика е била България във време на цар Симеона и цар Самуила, не политически само, за дето е владеела и чужди земи и подчинявала чужди народи, а защото многобройният и нашироко прострян по Балкански Полуостров български народ - застоял там много векове - е бил цял, обединен и незасегнат в нищо, освен от Божията ръка.

Още стърчат незаличимите паметници и се пазят скъпи спомени в земите, дето народът ни е живял и мирно работил, без да мисли и чувствува нужда да посягва на чужд елемент - на чуждо право.

Чудя се защо толкова много е пострадал, защо на толкова тясно са го сбрали и сгъстили, защо тоя толкова стървен и ожесточен вик по него издават най-много тия - близки и далечни народи, - които най-много са допринесли за неговото раздробление, за неговото разграбване и намаление?! Защото - види се - професионалният и вероломен крадец най-много вика: „дръжте крадеца“. На това не ще ли се намери цяр, за да се спаси барем запазеното от бурите и вековните разрушения?!

Този увод ми се налагаше от душата и от сърцето, за да се отдуша и за да оправдая това, що видях и научих през въпросната обиколка.

Бившият Дебърски окръг е разделен на две почти равни части - половината на югоизток от града (в Сърбия) и другата половина на югозапад от него (в Албания).

Всички селища, села и паланки, които личат в тоя бивши окръг, са били български преди нахлуването на турците в тоя край и всички жители, които го населявали, са били чисти българи православни, не само, но населението не е познавало до това фатално време съществуванието на гърци и сърби - най-яростни и най-лакоми поглъщвачи на българския народ. Граничили само на югозапад със стари и непокварени албанци, които до дохождането на турците нито мислили да посягват на народността, на вярата, на правото и честта на българина. Напротив - по всичко личи, че българи и албанци - в отделни владения или под владението на Българските царе, са живеели като братя. Българските царе и българските боляри и когато владеели част от Албания, не налагали на албанците насила нито българска народност, нито Православна вяра. На Православните албанци им строели черкви и монастири за самите албанци и като на албанци (вж рапорт № 50 от 20/VI).

Бившият Дебърски окръг се е състоял от осем планински местности, които от памти века и до днес носят своите чисто български имена: 1) Горна река, 2) Мала Река, 3) Жупа, 4) Дримска околност, които с малки изключения сега са попаднали под ноктите на Сърбия, и 5) Поле, 6) Мала Грика, 7) Голяма Грика и 8 ) Голо Бърдо, които са присъединени към Албания.

Чрез планинския проход Либраж - Дебър - се покрай Сърбско-албанската граница - обиколих и пресякох местностите: 1) Голо Бърдо, 2) Поле, 3) Мала Грика и Гол[яма] Грика, като минах до самия град Дебър и върха, от Шар пл[анина] Кораб и се завърнах през най-мъчнопроходимия пл[анински] проход Дебър - Тирана.

Голо Бърдо се състои от селата:

1) Ланга 17 къщи

2) Забзун 15 къщи

3) Борово 70 "

4) Себища 50 "

5) Стеблено 100 "

6) Кленйе 80 "

7) Гинеец 70 "

8 ) Требища 600 "

9) Връбница 42 "

10) Мал. Острене 100 "

11) Гол. Острене 220 "

12) Лешничани 120 "

13) Окщун 200 "

14) Смолница 70 "

15) Радовиш 70 "

16) Тучепи 50 "

17) Владимирци 100 "

18) Торбач 25 "

Всичко 18 села с население от най-малко 16 000 д [уши]. В тая местност живеят патриархално - най-малко се пада по 8 до 10 д[уши] в къща средно. От тая местност в Сърбия са останали с. с. 1) Дреново, 2) Жепища, 3) Модрич и 4) Отишани.

Всички гореспоменати села преди дохождането на турците са били чисто български, без никакъв друг примес. Във всички без изключение е имало български черкви и навярно населението им се е учило на старобългарски Св. Климентови книги от създадените Св. Климентови хилядни учители. Развалините от старите им черкви във всички села, където даже сега няма Православни българи, са запазени и се посочват от всекиго.

Компетентните историци трябва да знаят, кога и с какви кланета, грабежи, палежи, потурчвания, тая чиста бълг[арска] местност се е обърнала на мухамеданско-българска и при какви подобрени условия половината почти от нея си е възвърнала християните българи и по-после пак същите историци трябва да ни кажат как това християнско население - след туй - постепенно е намалявало и още намалява. Между друго може да се съди за последния процес на намаление по многото семейства от тая местност в Битоля, в Скопие, в Солун, в София, в Ломи в Белград (само няколко). Някои от българите на тая местност почват да се заселяват напоследък в Тирана, Дурацо, Елбасан и другаде в Албания.

Всичко това, като се знае, лесно си обясняваме, защо сега в 18 села в Голо Бърдо (в Албания) от 15 000 чисти Православни българи преди 30 години са останали само 150 къщи - 1000 души. Всички други са българи мухамедани с изключение на населението в селата: 1) Ланга, 2) Забзун и 3) Борово, които са населени от чисти албанци мухамедани и затискат прохода от Елбасан за Дебър.

В Голо Бърдо сега има около 1500 д[уши] албанци мухамедани, около 1000 д [уши] православни българи по няколко къщи в селата: 1) Стеблено, 2) Кленйе, 3) Гинеец, 4) Требища, 5) Мало Остране, 6) Голямо Остране и цяло 7) Връбница. Всички други около 15 000 д[уши] са мухамедани българи. В други рапорти е казано в кои села е имало бъл[гарско] училища в Ек[зархий]ско време.

Значи в планинското Голо Бърдо сега живеят повече от 15 000 българи, като не се гледа на вероизповеданието. Нещо повече - по патриархален живот, по нрави и обичаи, по говор и песни, по привързаност към роден край и родно огнище, по любов към земеделие и трудолюбие, по гостолюбие и любознание - по всичко, което характеризира българина, -тия мухамедани българи са по-българи не само от съжителите им в тая местност, но от всеки православен българин, където и да се намира той в село. Не се изповядват само за такива и тачат Мухамеда по традиция наместо Иис[уса] Христа. Изповядват се за турци, но не изпълняват религиозните обязаности като азиатските такива, нито даже както изпълняват някои нафанатизирани албански мухамедани. Покварата на тия мухамедани българи не е в такива размери, каквито е взела в албанските мухамедани. Те не са взимали участие в грабежите, в нашествията и разбойничествата заедно с алб[анските] мухамедани против Православните българи по околните и далечни места. Никой от тях не мръднали от местожителството си, нито някой е отишел на чужбина някъде. Селата им са самостойни - никогаж не са били обърнати на чифлици и, след като ги помухамеданчили, никой не е помислювал да отиде да смущава спокойствието им - да посяга на правата и честта им и да ги преследва. Рядко се е случвало да бъдат някои от тях ограбвани. Затова и са запазени.

Местността Поле се състои от селата:

1) Клабучища 70 къщи мух[амедани] албанци

2) Горно Кърчища 42 " 1/2 бъл [ари] прав [ославни],

3) Долно Кърчища 60 к[ъщи] мух[амедани] албанци

4) Макеларе (само 1 к[ъща] 50 к[ъщи] българи - запазена черква)

5) Почести 90 к[ъщи]

6) Обоки (запазена черква) 40

7) Кочища 70 "

8) Ковачица 50

9) Курт бег 60

10) Алай беглия 80

11) Войник 40 "

12) Ърбеле 1/2 бъл[гари] пр[авославни] 60 1/2 (запазена черква)

13) Нережад 40

14) Горно Блато 35

15) Долно " " 25

16) Деоляни няк[олко] к[ъщи] бъл[гари] 50 (запазена черква)

17) Граждане 40 "

18) Опинари 40

19) Еребари 35

20) Ченка 40

21) Пишкупия някол[ко] бъл[гари] 120 " "

Всичко 21 селища с около 1140 къщи - едвам 6000 души.

В старо време 156 къщи българи - 750 души.

Всички тия села при дохождането на турците са били населени само с чисти православни българи, но турците ги разрушили, опожарили и населението им почти цяло унищожили, а имотите раздали на помухамеданчени албанци. При по благоприятни условия оцелялата част от българското население се е завърнала и се е примирила с положението - да живее между албанците.

През Екзархийско време е имало българи в селата: 1) Горно Кърчища, 2) Долно Кърчища, 3) Макеларе, 4) Обоки, 5) Ърбеле и 6) Деоляни. В тия села тогава е имало бъл[гарски] черкви и училища, поддържани от населението и Екзархията. Сега остават българи само в Горно Кърчища, Ърбеле и някоя къща - тук-там недодигнати. Цялото друго население е албано-мухамеданско. Сградите на училищата и черквите и до днес са запазени в селата: Г. Кърчища, Ърбеле, Макеларе и Обоки, защото в Макеларе и Обоки до последните години са устояли по няколко къщи български. Цялото албанско население в гр. Дебър и в Поле говори български, като смята роден език албанския.

Мюсюлманите от тия села се казват малесорци. Те заедно с Люмяни и Мирдитите са взимали живо и масово участие в нашествията по близки и далечни християнски села за грабеж и в походите-опустошения при война на Турция с Русия, с Гърция, с България и при потушаванията на християнски възстания. С векове са били пълни господари на имот, живот и чест върху българите християни по споменатите села и близките околии. Измежду тях винаги е имало привилегировани и облагодетелствувани от турските султани чрез паши, бегове, главатари, отдадени на турската политика. Техните първенци-главатари и днес са на държ[авна] слубжа. Около байрактарите има сеймени, които се поддържат от първите, ходят въоръжени и се считат власт. Останалото население почва да се приучва на работа.

Това албано-мухамеданско население със своите неограничавани произволи е станало причина да се намалява българското християнско население и в последния век дори до днес да търси другаде поминък и да изпразва родните си села. И сега не само албанското правителство пречи на оцелялото там българско население да си има свои родни черкви и училища, но и байрактарите и самото мухамедано-албанско население. Има байрактари в услуга на сърб[ ската] политика. Някои от тях, които станали известни с имената си, избягали в Дебър и от там действуват против българщината. Има байрактари и сеймени, които, макар да живеят в Албания, тайно действуват в полза на Сърбия и доста демонстративно заплашват малкото българи, които са останали по родните си села. За тежка тъга в тая местност има и малодушни българи, които, за да не изгубят правото да отиват на пазар в Дебър и благоволението на някои силни на деня (в албанските и сърбски граници), се противопоставят на добродушното селско население от тая местност да иска народностни права. По тия причини българите от Поле още не са подали заявления за народностни права - за българско учение и Богослужение. Поради малодушие и пораженство село Връбница от Голо Бърдо поиска преди три години сърбски свещеник и на два пъти поиска албански такъв за двете местности, за да не остане ред да потърси български свещеник. Само село Кленйе от Голо Бърдо подаде заявление за бъл[гарски] свещеник и народни права, но не е сполучило удовлетворение. Другите села от Поле и от Голо Бърдо, като виждат умишленото замълчаване на правителството и като слушат заканите на разни байрактари, не подават заявления. Сърбският свещеник на времето биде изпъден и понеже албанските свещеници не могат да се задържат, след като изпитат пасивната съпротива на населението, отиват си, и сега още в тия две области няма никакъв свещеник. Покрай другите причини и това обстоятелство кара мнозина добри българи да напускат родните огнища и да се изселват в Скопие, София и другаде. Софийските им братя, които са организирани в братства и които много умело парадират за „родолюбци“, се показаха съвсем безчувствени към духовните нужди и народностни копнежи на своите братя. Не само не подигат въпроса за народностни права в родните им села, не само не пишат на своите близки, че е необходимо да поискат такива права, но не изпращат календарчета, букварчета, читанки и други книжки за своите близки, макар да обещаха пред мене и пред Нац[ионалния] Комитет миналата година да сторат това, и макар да им напомних с укор, че не изпълняват обещанието си и най-елементарния си дълг към своите близки. Жално е, че ония българи из Дебърско, които се бориха за родни черкви и училища в Солун, Скопие и другаде - едно време - са наследени от синове и внуци, които нехаят за своите родни места и еднокръвни братя, макар последните наивно и със сълзи на очи простират ръце към тях за родна книга.

Още по-жалко е, че няколко местни българи - изпаднали морално с изтъркано нравствено чувство, използуват това трагично положение на стадо без овчари, гаврат се със съкровените чувства на останалото местно население и играят иудинска роль: Двама братя от с. Кърчища - Миле и Алексо Камбурови от ревностни четци на български книги, след като отидоха няколко пъти на пазар в Дебър в техни роднини на сърбска служба, сега са най-големи гонители на български книги и вестници. На тях, като на синове на много добър баща, бях поверил църковни книги за селото им - подарък от Св. Синод - и давах редовно български вестници и книги, които демонстративно четяха. Сега първият - бивш бъл[гарски] учител - изгори черковните книги, а вторият преследва и хвърля вестниците, у когото в по-слабите му съселяни и да види. Иван Тръпков - вж № 25 от 4/Х 1929 год. - проповядва да се държат за сърби съселяните му и др. българи от околните села, като ги плаши, че ако не го слушат, могат да бъдат нападнати и унищожени от сърбски чети или от групи погранични сърбски войници в някоя нощ. Първите двама имат внук от сестра - чиновник в Дебърското сърб[ско] окол[ийско] управление, а вторият има брат - полицейски пристав в Дебър. Няма и кой да им се противопостави, защото там по селата са останали бедни хорица, старци, жени и деца; а те минават за „патриоти“, трябва да се слушат. Иван Тръпков даже имаше и материални изгоди до някое време за „патриотизъм“. Може би сърбите повече дават. Алексо Камбуров и Иван Тръпков „приятелски“ се постараха да ми внушат, за да не отивам по техните места, „защото сърбите са вземали мерки чрез подкупени байрактари или да ме убият, или да ме върнат назад в Тирана, без да ми позволят да обиколя, ако си позволя, да се появя по тия места“. Божия е вината, че дал и такива българи, които с някои изроди от Костурско - интимните на г-на Грежова - образуват група да работят против народностна дейност между останалите българи в Албания. „Щом България не помага, така трябвало“! Пред кого ли мислят да се прославят? Пред народните ни душмани и пред сатаната, мисля и вярвам аз. Защо вършат това, всеки може да схване. Развалени хора - изродени българи - другаде не може да се търси и намери причината; а пък „намерили село без кучета“.

...

В Мала Грика и Голяма Грика сега няма нито един българин, но по всички села има грамада от стари християнски черкви. Тия две планински гърла се сношават по кози пътеки от Дебър към вътрешността на Албания - към Мат, Круя и Тирана. На края от Голяма Грика е възела и границата между Дебър и тия три града. Турците още от първо време изчистили тия проходи от бъл[гарско] християнско население. Останали са само имената на селата, планините и реките български: 1) Мала Грика, 2) Голяма Грика, 3) Селища планина, 4) Видозвезда - пл[анина] и река, 5) с. с. а) Булчица, б) Сопот, в) Сафричани, г) Читат, д) Стрелча, е) Булчица и др. местности. И двете тия местности са мъчно пристъпни и едвам проходими; цялото население в тях е чисто албанско и не знае друг език, освен албански - даже турски език в него е неизвестен, защото никой от тях не е отивал турски войник, не е плащал данък за Турция. Когато отивали да ги търсят за войници, те са грабвали пушките и са поемали гората. Сами това с гордост ми изповядваха при срещи.

С тая обиколка завършва се почти посещението на части от Албания, дето имаме народностни интереси. Такъва област непосетена остава само Гора, разположена на северозападното разклонение на Шар планина. За да се посети и тая местност, трябва да се отиде с аероплан донякъде и след туй пак пеша и на кон по непристъпни планини и по кози пътеки.

Гора има участта на Дебърската област – разделена е на две части - половината останала в Сърбия (към Тетово), а другата половина в Албания (към Призрен). И едната, и другата част на Гора са населени с чисто българско население - помухамеданчено още на времето от турците и не само помухамеданчено, но и заградено от всички страни от люто албано-мухамеданско племе - люмяни. Само на запад Граничи с Люма, но от последната са прехвърлили люмяни и към Тетово по пътя за Призрен. През част от Люма трябва да се мине, за да се отиде от Дебър към Гора.

Гора съм изучавал и през 1898/9 уч[ебна] година като окол[ийски] уч[илищен] инспектор в Тетово, и през 1916/17 уч[ебна] год[ина], когато бях ок[ръжен] уч[илищен] ин[спекто]р на Скопски и Тетовски окръзи, но пак така без да мога да я посетя.

Частта на Гора в Албания се състои от селата:

1) Шишковец 200 къщи

2) Ново село 170 "

3) Борйе 130

4) Орешец 40 "

5) Църничево 60 "

6) Орчища 80 "

7) Пакиша 50 "

8 ) Запад 80

9) Очикле 40 "

10) Ороста 100

11) Полян 30

12) Прекино 30 "

13) Мреново 20

14) Коловор 40

15) Нивча 70

16) Бела 30

17) Лйойма 60

17 села с население около 20 000 д[уши], 1/2 от което към Тетово чисто мухам[еданско] българско, другата половина към Люма мухам[еданско] алб[анско].

Десетте първи села са чисто български по език, по характер, по нрави и по всичко населението в тях е като онова в Голо Бърдо, Дебърско. Разликата между тях е, че в Гора са по-дееспособни, отиват по чужбина, по-развити и по-съобщителни са. Бозаджиите по целия Балкански Пол[уостро]в са от Гора. От тях има готвачи, сладкари, млекари, халваджии, бурекчии и пр. След войните - особено след като се освободи Албания, са наводнили всички градове в последната държавица. Тия от Голо Бърдо не са отивали и не отиват никъде по чужбина. От тия горяни, които отивали в България, мнозина търсят и им се дават български вестници и книги да четат. Причината, за да странствуват последните: в малко места много население и земята им е малко плодородна.

И от двете местности тия българи са много пословични. Дотолкова много обичат да си говорят на майчиния език - български, че в интимен разговор - мъжете помежду си, който от тях някой започне да говори по турски или албански, другия го пресича: „остави тоя свински език, сборвай си нашински, како Господ дал“.

И християнството в тях още не е съвсем изчезнало,защото жените тайно - и някъде явно пред мъжете - отиват по грамадите от разрушените черкви, или в черквите, дето ги има, и по монастирите, палят свещи и се молят на християнски светци. Всяко семейство от тях - и някои албаномухамедански - има по един християнин (българин) кум, който подстригва в кръст косми от главата на децата им и когото тачат повече от всеки ходжа, който би ги обрязал. Значи не е изгубена надеждата, ако се положат целесъобразни културни грижи и постоянен труд, голяма част от мухамеданите (българи и албанци) да се възвърнат пак в лоното на християнството. Тогава по-добри и по-запазени българи от тия в Гора и Голо Бърдо не ще има никъде, защото сега поради религията се наричат турци, макар с нищо не могат да се скрият, че са българи.

Това като излагам, в моето съзнание се издига грозният и трагичния процес на стеснение български земи и на откъсване - отпадане от целия ни народ големи негови части - в Тесалия, в Епир, в Македония (гърцка и сърбска), в Тракия (турска и гърцка), в Азия, в Добруджа, в Банат, в Съединените Щати и Канада, в Южна Америка и Аржентина, в Западните новооткъснати от България крайнини и най-после в Албания -и мисля, че България, макар да е малка и грозно притисната от всички страни със злокобни стени - възмъжала културно и политически, сдобита със съзнателна и широкоучена интелигенция (историци, етнографи, географи и др.), повърната от пътя на заблудите и утопиите към родолюбив, би трябвало да кажат: „СТИГА!“ процеса на разложение, на раздробление, на разпокъсване и разграбване българския народ.

Трябва Българската държава и нейната интелигенция да дирят и намерят сили, средства и начини за туряне край на тоя досегашен унизителен и съсипителен процес и начало на възстановяване и издирване на всички изгубени и пръснати българи, където и да са те; поне да се знаят пръснатите и оцелели части и да се обединят културно, докато не са изчезнали окончателно. Тогава оцелелият български народ - организиран културно и духовно - ще има възможност да търси сметка за изгубените и полуизгубени българи. Нищо в Природата не трябва да се губи - губеното да се дири. Бог е създал българския народ със способности и качества за по друга участ от тая, която има. Българският народ не е извършил престъпления, за да се смята, че сегашната му участ е Божие наказание. И да беше Божие наказание, пак сто пъти би се изкупило с досегашните мъки, теглила и жертви на българския народ.

Като се изхожда от тоя голям и широк идеал, малка мъчнотия би трябвало да представлява за Бъл[гарското] Правителство - особено за Поч[итаемото] Ви Подведомствено Министерство, да се справи със специалните и налични пречки в Албания и да се добере до съответствени положителни права на българското малцинство в тая страна. Толкоз повече, че Албания се смята приятелска страна на България и албанският елемент в нея има неограничени и прекалени права за народностно и културно развитие, като във всяко отношение се третира наравно с българското гражданство.

Ср. п. Петров Ин[спектор] и Орг[анизато]р по Ц[ърковно]-уч[илищното] дело в Албания

ЦДА, ф. 166 к, оп. 1, а. е. 186, л. 105-111. Оригинал. Ръкопис.