Речи на Григор Пърличев
| Ораторска проза Автор: Григор Пърличев |
Чувай се себе си (Охрид, 1866 г.)
[редактиране]Слово произнесено през 1866 г. от Григор Пърличев по случай завършването на учебната година в охридското елинско училище, където е бил учител. Речта е публикувана в цариградския български вестник "Время" (броеве 1, 2, 3 от 13, 20 и 27 август 1866)
Текстът тук е взет от „Григор Пърличев. Избрани произведения“, 1980 г., София, където е поместен с опростен правопис.
Вистина е, щото със Святий Дух е написано священото писание; вистина е, щото мъдростта Божия ся нахождат в священото писание и щото сам Бог говорит в него. Сичките божествени закони ся нахождат в църковните книги. Сичките обаче Бог ги събра в една реч: “Чувай се себе си”. Оттука можиме да разбериме, щото Божията мъдрост е глубока без дно. Защото лесно е от една реч да извадит човек многу речове, обаче многу речове да ги съберет в една реч — това е мъчно, това е Божия мъдрост. Когато го създаде Бог человека, му даде еден закон и му рече: “Чувай се себе си”.
Вистина, овай закон не го написа Бог на книга, ни на плоча, обаче го написа право в человеческото сърце: “Чувай се”. Бог рече на человека: “Кога не ке можеш сам себе си да се чуваш, тога яс ке те чувам. Обаче, докаде можиш, чувай се, защото не ке ме имаш секога помощник. Аз ти дадох разум, чувай се; ако се не чуваш, ке седиш беден, злощастен и намурчен, и болести ке бидат на главата твоя, и колку си по-премуществен от другите животинки, толку и болестите твои ке бидат по-големи и по-страшни. Ако си болен, и злощастен, и сиромах, у тебе е вината, понеже яс не съм съгласен да имат злосчастия по земята. Ако сакаш да бидиш благополучен, чувай се. Секога кога ке го преступиш той закон, знай си, що злосчасте ке те найт. Ево те сторих цар на сичките твари (дихания), ево те сторих спроти мене, спроти лицето мое, да любиш харното и да ненавиждаш лошето, да чиниш това, що ти е полезно. Ако сториш добро другому, сам себе си чуваш, защото и другийт добро ке ти сторит; ако отбегваш от лошето, сам себе си чуваш защото и другийт не ке ти сторит лоше. Еден е законът мои: “Чувай се”, и той закон ти го написах в сърцето с живо писмо. Заедно с овай закон кладох в сърцето твое и съвест.
Кога ке сториш добро съвестта ке ся сетит, щото добро си сторил, и ке те похвали, и ке бидиш радостен и благодарен; а кога ке сториш зло, съвестта ке се сетит и ке се надкренит разпалена како некой страшен съдник, и ке ти викат от сърце, що зло си сторил, и ти ке бидеш намурчен, нерадостен, немирен, и каде би то не било да ходиш, съдникът е заедно с тебе како сенката, що не ся делит от тебе, и ке ти викат, защо го стори злото, и сон мирен не ке ти оставит, и на сънът ке ти викат и ке те клюкат, и радостта ке побегнит от тебе, и пак наконец скришното ке се явит, та тога сичките ке те ненавиждат, и най-своите, и ако люгието не можат да ти надплатат за лошето, яс ке ти плата”.
Ова рече Бог, и овай е законът негов единак (единствен): “Чувай се”. Ведно откак се исплоди народът, и греходвете се намножиха, го ужали Бог народът и му пущи пророци, и му даде закони писани. Кои са тия закони, секой ги знайт: да не крадиш, да не мамиш, да не тепаш, и много други закони, що запирает от секакъв грех. Обаче пак сичките тие закони ги събра в една реч: “Чувай се”. Що ке речит да не крадиш? Ке речит “чувай се”, защото крадейнето ке го сториш със страх и потрес, и потем (подир) крадейнето ке бидиш потресен, и ке ти се чинит, що сичкийт народ тебе те тражит и на тебе си имат очите, та така никой път радост и веселие не ке видиш. Що ке речит да не мамиш? Ке речит “чувай се”, защото ако те разберат що мамиш, сетне вистина да велиш, никой не ке ти верват. Що ке речит да не тепаш? Ке речит “чувай се”, защото никоя работа не останува довека скришна. Той що тепат, и него ке го отепает, и ако люгието не может да ти платет, Бог ке ти платит.
Сичките закони са еден закон: “Чувай се”. Овай закон е како море, а другите свите како реки: ходеет къде ходеет, и все в морето истеквает. Прочее, ке речиш ти, да се чуваме само. Ех, лесно било! Не! Много мачно е! У нас чувайне немат. Европейцът се чуват: той зимат две кучиня от една майка и ги ранит едното в чиста хава, другото в нечиста, и оттука искусвит, що зиян носит хавата нечиста; пак зимат други две, едното го мието, другото — не, и оттука искусвит, що зиян носит нечистотията; пак зимат други две, едното го пущат на лов, другото го държит вързано да не мардат, и оттука искусвит колко е зиянлия неработайнето. Та за него велям яс, защото се чуват. Овай закон Бог го написа в сърцето на сичките люгие и на всите народи. Затова секой човек, хер колку необразован да е, хер колку див да е, и с дивотиите да живит, пак се думат за себе що му е полезно и що не му е полезно. Ако да видит ягне, не го брига, а ако видит змия, бегат, се чуват. Кой го научи да егат? Закон Божий. Едно малко рульче, откак ке испита еднуш, че огнот горил, сетне веке бегат от огнот, се чуват. Дете мало, ако паднит от високо, не страдат голем вред. Защо? Защото немат разум. Това не можит да се чуват; него Бог го чуват. А един възрастен човек да паднит от тая висина, си скаршват рака, или нога, или люкейникът, и умира. Защо? Защо нему Бог му дал разум и му рече: “Чувай се”. Кога да се погодиш нечист в ръце или в трупът, не ке узнаиш една тежнна, едно безпокойствие? Това що е? Това ти велит “чувай се, биди чистотен”, и ти ке станиш, ке ся измиеш, и в чяса ке ся успокоиш. Прочее, една стара жена, що ти велит: “Синко, ако сакаш да ти трайт детето, не мии го цела година”, н ти, ако я почуеш, лесно можиш да го умриш, и ако тн останит живо, живота негова ке бидит църна. Гледаш едно дете глупаво: разве Бог го сторил такво? Не! Майка му не го зачува. Кога да ся погодиш без работа, нигде не те земат, си немирен, и лебът без похта го ядеш. Това що е? Това е вродено поучение, че неработанието е вред голем не саде на трупът, туку и на умът и на кесето. Затова се рече, че неработанието е майка на сичките злини и беди. Кога да ся погодиш преяден или препиян, нигде не те земат, и сон спокоен нема да видиш. Тога законът Божий ти викат: “Чувай се”. И ако имаш разум, сетне ке се чуваш.
Но ке речиш ти: Како можиме нне да ся чуваме от все? Кога Бог дал рофия (молния), рофията паднит на кукя висока и я уриват н човека опервит, како ке ся чуваш? Имат средство! Имат! Прочее, кое е средството? Не можиме денеска да го нзречиме; това ся учит на училище. А ти в дожливо време си излегол по високи места със сенка (умбрела), та рофията си е поводил по железото и те отепала; кой ти е внноват? “Но що знам аз, що рофнята се водила по железото?” Ех, учи, да знаиш да ся чуваш. Ако ти го расипит лозето слана, та се поплачиш, европейцът те имат за бърлив; ти му ся чудиш на зборът и ся удивляваш, а той ти велит: “Защо си глупав? Кога го пулиш времето студено, стани нокя и покри си го лозето со рогузи, за да го чуваш.” Но лозето ми е далеку, и камо толко рогузи, камо толку пари? Ти знаеш, не хули Бога; печали, да имаш. Остави я мотиката, рани коприна. Но ке речиш ти; “Како можиме да ся чуваме? Ево Бог дал холера”. Машала де сана! Разве Бог е джелат? Бог не пущат холера, а народите. Холерага излегвит от Хиндия. Тамо имат блатища широки, и от тех ся заразява воздухът и люгето. Бог велит “Чувай се. Исушн блатата, да немат холера”. Затова европейците станаа да исушеет блатата ся чувает. Ако некой болен ся поплачи на един лекар умен и да му речит: “Аман, ти ся молям, избавление за мене! Съм болен, и пет деца имам болни скапани, н друзн пет имам закопани. Ова зараза ми е шубе да не дойде от соседите, защото и тие са болни”, тога лекарът ке му речит “Каде беше досега? Ти, човече, си бил никаква вера! Защо не си ся чувал? И ти, човече, ми ся пулиш не саде бъбрив и глупав, туку и катил”. “Защо, учителю?” “Защо си ги опрал чедата свои; и ако некое чедо ти останнт живо законо требува да те опернт”. “Како?” “Така, верно” “Аман, средство за мене!” “Средство? Не седи в блатото и в смърдея; бегай!” “А че яс не знаех, що блатото било лоше!” “Учи, да знанш да ся чуваш!”
Цели народи вървеет живот дълга без никоя болест, и не им требит ни сишар, ни лекове, ни разноски. Како? Тамо лекарът требит да бидит многу кямил; второ, той требит да е главен за една маала и ката ден да чинит визити по всите куки — не болни да ги лекуват, а с поучения да ги чуват да не пострадает никаква болест. Защото ако некой се поболит, лекарът е длъжен да го лекува от кесе. А мегю нас не да речите, че ся нахождат ни еден човек без никоя помощ; — не, никако не! Каде що немат учение, немат чувайне.
Сега хайде да видиме, разве само за люгето е овай закон. Ако беше само за люгето, тога само люгето ке ся чувая, саде люгето ке беха във векот, а друзите твари ке ся вид не видя от векот. Обаче сакайнето Божие не е такво. Бог сакат да е украшен векот със секакви твари; затова той закон го даде не само за люгето, туку и на сите твари. Затова ягнето, кога да видит вълк, бегат, ся чуват; малоо рибче, кога да видит риба голема, бегат, ся чуват; голоп, кога да видит сокол, бегат, ся чуват; пиле, кога да види страчка, бегат, и кокошката майка му ся хварлят како орел на страчката и си го чуват пилето.
Ако не царуваше овой закон по всийт век, непременно в сто години всекоя твар ке ся вид не видеше и земята ке останеше гола и пуста. Обаче Божийт закон е еден: “Чувай се”, и секой го знаит и ся чуват, и така всичките твари ся плодеет, и землята е красна с ним. Никой не можит да речит: “Мене ми е простено ер що да сторам, защо яс не го знам законът Божий”. Законът Божий е един: “чувай се”, и всекой го знаит.
За една работа чесна ер кого и да опиташ, ке ти се отговорит, защо е чесна, а за лошето всичките ти се отговарят, що е лоше.
Обаче можнте да ми речите мене, що, когато бил един зборът Божий, що нужда да се приказвит все едно по църквите и по всякое събрание? Хай, хай, нужда голема е! Зборът Божий вистина еден е, обаче толку глъбок е, толку тежък е, и умът човешки толку е плитък и тесен, щото требит ката ден да ся тълкуват зборът Божий и да ся прикажуват, и пак не можиме да го разбервиме хубаво. Спроти священнте книги човекът е токмо с говедата и многу пъти от говедата по-будала. Пойкето от говедата, кога да се поболеет, си знает къде им е лекът и го наижвейт; а човекът болен е, и не знайт коя трева му е лек: на тая трева седит и не знайт, че тая му е лек; нея я газит и не знайт, че тая му е церът. Мравата в лето лупат и ся трудит, в зиме сефа чинит и ся веселит със зайрето, що си го е събрала с пот. А люге мнозина, кога е време за работайне, спиет; кога е време за спокойствие, тога ке им дойдит умът: на младост преядени и украсени, на старост гладни и голи. Пчелите си нмает царщина чудна, н царица умна, и закони наредени како люге, и троха по-харно от люгето. Мегю ним всекоя пчела колку работат, толку чест имат; колку достойна е, толку храна й давает. Прочее, ке речиш, що само човекът имат разум, другите твари немат. Така е; обаче що му е потребен разумът, кога разумът го учит за харно, а той правит лошо? Кое говедо си видел ти да ся плашит от магия, или от вопери, или от страчкино разбивайне? Обаче всите овие глупавщини човекът ги имат. Кога да видиш едно дете разгалено, тога готов си да му речиш на татко му умни зборове: “Чувай се, зере детето ти немат харни знакове. Дай му добри наставления дури е мало. Детето що ке го учиш, това ке научит. Детето е книга бела — що ке напишеш, това ке останит в нея.” Сега, имаш разум да му дайш добри наставления другетему, а чему ти е разумът, кога сам ти не го слушаш, кога сам ти детето го галиш и не го наставляваш? Кога това куцат и тебе ти се чинит, че летат? Кога това е завесено, а тебе ти ся пулнт сокол в очите, и ако да го покарат некой, ся лютиш и не ся думаш, че воспнтанието е първо учение н наи-големо, и че учението е съвсем по пустиня без воспитание? Та човекът имал разум! Що му е потребен разумът, кога той му велит: “Господине, не имай парите како Бога, туку живи човешки и стори некое добро на сиромашията чесна, понеже утре ке умреш и стоката ке я остаиш на некой си далечен, що не потнал за нея и той ке я харчит и гробът ке ти го ругат; или ке я остаиш на некой си син развратен, та със стоката ти още понке ке ся развратит, и ке харчит, и ке ти го ругат името мъртво” Що мн е потребен разум, кога той ми велит: “не мами, не предавай”, а яс не го слушам? Що ти е потребен разум, кога той ти велит: “Чувай си я таткойната и люби я нея пойке от все!” Що ти е потребен разумът, кога той ти велит: “Учи майкин язик, защото е лесен и ке те просветит в мало време”, а ти ми учиш елиника, и нищо не разбервиш ни у църква, ни у училище, и пак си малчиш, и не ся чуваш, и не ся разбудуваш? Ево яс велям, че по-лесно ся учат десет язици европейски, отщото елинский язик сам еден. Ево яс подпис ти давам: предай ми го чедото твое на 8 години яс да му бидам татко и майка, и пак на 12 години възраст да ти го вручам да знаит три язици европейски, в 4 години да придобиет ум царский, да можит да ся съдружават с учени маже, да можит да управляват кукя, дукян и мааза. А ти ми го учиш детето елиника, и за да разберит две или три алфи, требит да го учиш до 25 години възраст. И наконец що научило? Како богове биле многу, како и звездите биле богове, како богове се чиниле, како яделе, пиеле и ся пияниле, како прадедовците биле мошне юнаци гърци, какви юнащини сториле, и друзи истории, що никаков ум човешкий не ги хващат. Сичката умщина човешка ся наожвит в денешните европейски язици, и кгърците, кои сакат да си го образуват детето, го пущат в Европа, защо и лесно язик ке го научит в три месеци, и многу сведения ке стечит; а елинскийязик и многу мачен е, и никоя полза немат — само приказки и проч. Що ти е потребен разумът, кога той ти велит: “храни коприна”, а ти от мотиката ръка не търгаш? Що ти е потребен разум, кога ти садиш църници и съседът ти ги корнит, а ти му малчиш како нем, обаче знаиш, що царът ти е татко милостивен? А ти що правиш? Седиш, ся караш, и го клениш владиката. Бог не рекал да клениш, току да са чуваш; не рекал да го биеш въздухът със сборои праздни, туку да ся чуваш. Чувай се, та да видиш сетне како и на таткойнята всето добро ке сториш, и владиката ке го сториш ягне, ке го донесеш на прав път. Чему ти е разумът, кога всекое харно го боравиш за лошо, а лошото за харно? Та, како пулите, вистина е това, що велит светото писание, що човекът става некога по-будала от говедата. Що ти е потребен разум, кога от нечувайне си болен, и лек не бараш, и велиш що ке речит Бог? Бог ти рече: “Чувай се!”
Здумайте, господа, що за никоя твар немат толку болести, колку за човекът. Защо? Защо никоя твар не го престъпвит законът, колку човекът; защо никоя твар немат толку нужда, колку имат човекът. Ние не ни е доста това, що е нужно, туку сакаме и хиляди работи непотребни, що са вредни за здравието, на умът, и на кесето. И да се опитаме себе си, дали сме достойни за салтанат. Разумът ке ни речит: “Не сте достойни, туку търгайте ръка и чувайте се, понеже салтанатот расипуват куки, и градои, и царства. Подумайте се, че човекът, откога ке се родит докога ке умрит и докога ке се стопит, все смърдей е, и що фудулокът на човека е голем резиллок и голема будалщина. А ние що правиме? Що съм яс, що си ти? Нищо не си, человече! Ние всите работи с фудулок ги чиниме. Децата за фудулок ги пущаме да учат гръцки, не да научеет нещо. Ако сакахме да ги научиме, ке ги учехме майкин язик. Хаир! Гръцкото по-ихтибарлия! У църков за големлук ходиме, не за да разбираме нещо, и кръстането и това с фудулок го правиме.
Европейци милионари не пиеет ни вино, ни ракия, ни кафе. Защо? Защо не им ражда землята, та не седеет да испущеет парите в чужда земля. Вино си прает от ячмен, евтино, и кафе си прает от желад, и евтино, и здраво. Европейци, що ги праеет сукното и кумашите, сами ги праеет, и сами не ги носеет, туку носеет вълнено и ленено и конопено — и мажи, и жени, а скапите работи нам ни ги продавает. Волната от нас е купувает 10 гр. Оката, и пак нам ни я продавает 100 гр. Оката. Коприната от нас я купувает 1 гр. Драмът, и от нея правеет кроазе, и пак нам ни го продавает по 40 гр. Драмът, а сами тие акроазе не носеет, туку лен и коноп. Та ние не сме достойни за никаков салтанат; отдвай сме достойни да носиме шаак, що можиме сами да го правиме. Прочее, ти, господине, ке ми речиш, що го хвалиш шаакът, защо не го носиш? — Защо яс носам платно по-евтино от шаак. Виноват е пастирът, що с лотът сиромашкий имат руби (дрехи) от 30000 гр., кога евангелието му порачвит да живит како пустинник. Пак и затова не можиме да го хулиме, защо Бог не рече “хули го другиго”, туку “чувай се сам себе си”. Како? Ние сме имали разум? Що ходиме на Митрополия и му целуваме ръка на един човек, що ни употребляват како сакат, и му ходиме заедно с жените наши и тамо пулиме един селянин, брат наш, сух и умилен от сиромашия, каде му сакает за една венчанина 500 гр и той сиромах със сълзи ги броит парите, и ние го пулиме и знаиме, че е брат наш; и разумът велит: “Чувай го оваго сиромаха, защото, ако чуваш него, сам себе си чуваш” и можиме с един сбор да му поможиме, и не му поможвиме; и селянинът беднийт, откако ке ги отброит парите и неке му останит нищо за бракът, ги креват очите и пулит владика столисан (украсен), пулит нас столисани, пулит жените наши обиколисани с флорин, и бисер, и коприна, и тога той завалия издишват глъбоко от сърце: “Ах, яс сиромах, за мене немат Бог!” А ние и на якът негов се смеиме. Е, слепи, слепи! Не знайме, че той як не само Бога, туку и мъртвите ке ги разбудит!
Кога Бог ти викат “чувай се”, многу повеке ти викат да си я чуваш таткойната. Затова, ер колку да бидит човек глупав и нечестен, пак таткойната му е най-мила на векът. Защо татко имаме еден, а таткойната е многу таткои; майка имаме една, а таткойната е хиляди майки; братя имаме пет или десет, а таткойната е неброени братя. Еден човек, що не си я милвит таткойната пойке от татка и майка и пойке от себе си, той е многу по-бетер от говедата; понеже ластоиците пулиме на пролет с каква радост си идеет на таткойната с каква радост си го познават седелото, каде що са родени. Та ние сме имале разум! Ние сме ся чувале! Що да е кабил и таткойната и чедата наши да му ги продайме на владиката! Защо? Защо ни сторил една визита. Ние сме имале разум, що не саде таткойната не си я чуваме, туку и тия, що ни я чувает, и них ги предаваме. Не са учителите тие, що ви кажвеет правий път? Не са учителите тие, що ви го чувает стадото от вълци църнокапци? Прочее, ето ним владиката й викат хасии на верата и на царя, и вие му малчите и не му ги затварате устата заразени, и даже харно знайте, че той е сам, що не почитат верата и не правит како Христа. Защо Христос не береше стока, а владиката берит; Христос беше облечен сиромашко, а владиката е облечен со салтанат; Христос им заповеда на апостолите да живеет како ашкетии — с едно расо, с една патерица от древо, с опинци и с торба хлеб на рамо; а владика како живит? С койни, с атови, със сеймени, с ясакчии, с кафеджии, със сеизи, с ахчии; Христос плащаше харач на царя, а владика и царските закони ги имат погазени; Христос душата си я даде за овците негови, а владиката на овците свои душата им я извади. Та ево явно, че той е, що не държит верата добро. Нека пущеет дизгините; нека прает що сакает; нашел шпиони и предаачи колку сакает, нашел миряни прости: защото Бугаринът еден голем недостатък имат, че е многу прост, и като той немат лошина на сърдце, му ся чинит, че всите такви ся, та така лесно ся мамит, с еден збор, с еден никакъв дар (поклон). Да не бехме прости, не ке го честехме калугерът пойке от Бога; а ние Богу не ся кланяме, а на калугеринът, що ни слеквит, му ся поклонваме, и да ни речит, летна магарето, го вервиме. Недостатък наш е, че сме многу прости. Я елате да я тратиме простотата и да ся чуваме, сетне да видиме: е ли рекъл Бог 40 000 народ (бугарски) да целуват ръка калугерска, що го биет? Обаче ние малчиме, затова търгаме. Вината е наша, все наша, и попустина хулиме на владика. … Него не го хулям; тебе, тебе те имам за хулейне, що не ся чуваш, що си толку прост на сърдце, дури таткойната мила си я предааш, и за владика да е кабил кръвта да си я пролееш. Защо, господине? Кое е харно сторил той, откога е владика? … Кога той поможил на сиромаси? Кога поможил на училищата? Не земат рушвети како напред? Хакът не му го даваме како за хатър? Тебе, тебе те опитвам, господине! Толку си прост, пак и саип му излегвиш, и таткойната си я предааш, и топлиш в пазуха змия, що ке те каснит! Та владика бил за хулейне! Не, брате! Тебе, тебе предаачу те имам за хулейне, що со света голотия ми си се оженал, и си чеда стекъл, и си зел на душа, и си ги пулиш голи и боси и без воспитание и пулиш, че торбата ке им я клаиш на рамо, и пак работата не ти ся хващат в ръки, за да ги храниш. Тога що чиниш ти? Ходиш у владика, му ся продааш заедно с фамилията твоя и с всета таткойна, и му ги лижиш саханите, и му чиниш шпионство. От тебе що хаир? Кога не си можел да ся чуваш сам себе си, та ти ке я чуваш таткоината? Ти саде за вред си роден и за тежина на земята и за зараза, и тие, що те търпеет, са токму с тебе!
Та пак ние сме биле християни! Не ни кажвит верата, че овая живот е куса, че има второ судище, че тамо тежък тоар ке носеет тие, що можеле едно добро да стореет, та не го сториле, и че тамошната живот край немат? Кой от нас придобил нещо за вечната живот? Кой смислил да си оставит потем (подир) смърт име живо и да му се памевит име и пред люгие и пред Бога? Та ни е срамота да ся речеми християни, защо работите не ни са християнски. А ние ся надеваме с всичкийт ум, че сме християни и ке хойме право во райт. Многу, многу сме мамени! Священото писание велит, че верата без работи добри е мъртва; а ние кое добро сме сториле на таткойната? И че, ако сториме добро, сами себе си го чиниме, сами себя ся чуваме. Хаир! Ние сме толку одалечени от доброто, що правийт човек го имаме за будала, а музевирът за честен, всеко лошо за харно, а харното за лошо, та затова никако не можиме да ся зачуваме.
Господа! Законът Божий “чувай се” досега придобихме поне да го расталкуваме; обаче той е толку глъбок и толку богат, що уста човечка не можит да го изречит. Свите книжа, що се нахождает по векот, све ти пишеет: “Чувай се”; ама ние от свите страни видохме, от го имаме престъпено, та затова сме испаднали на едно мертебе, що, колку славен беше Охрид напрет, толку сега свиет век се лексаат сос нас. Затова сте испаднати денеска на ваков еден сон болезлив и мартов, понеже Господ рече: “Ако не се чуваш, свите таксирати (мъки) ке бидет на главата твоя”.
Сега на овая щета кой му е лекот? Лекот, що леквит секая щета от корен е учението. Това не го велям яз; го велет мъжи умни. Урнек го имаме царот наш милостивен, що разбра, оти учението крепит царство, и за учението му е първото гайле, и ката ден по свето царство широко праит училища по нови начини, и каде да чует некое дете остроумнон и сиромашко, го земат да го учит со трошок негов, и многу деца такви пущат во Европа да ги прокопсат. Урнек я имаме Бугария: в час отвори училища на народннй язик, в час ся просвети и разбра харното и лошото. И секой народ колку пойке учение имат, толку по-девлетлия е. Обаче учението е далеко от нас; дори да ся исплодит учението в Охрит, от нас никой жив не ке останит да го видит това добро. А пак ако не го утвърдиме майкинийт язик в училищата наши, непременно векове неброени ке поминеет, що Охрид не ке можит да видит учение и бело видело.
Та, како пулите, учението е най-добър лек, обаче скап и многу далеко от нас. Потем учението кой е лекот другнй ? Лекът другнй е да ся плачнме за непраинето калугерско; да не малчиме, да не думаме, че царът ни е очув; да пишиме на царя, на патрика да ни пущеет владика достоен, що да ни излеквит раните наши, да ги откорнит тарафите, да ги крепит училищата; владика добър, що да ни боравит (считават) за синови и ние да го боравиме за татко, и с все сърце ръка да му целуваме. От ова друго по-лесно имат ли? Обаче имате още еден лек, господа — още еден толку; и разве ке можите да го пияте? Аз имам борч да речам кой е той лек. Ако вистина го сакате харното ваше, да ги забележите добро всите нечестни охриянци, всите предавачи, всите шпиони, всите, що ги лижеет саханите владички, всите, що нзлегвеет саип или от интерес, или от невежество или от простота и глупавчина. Всите тие малцина са да ги забележиме; добро утро да не им велите, в куките ваши да не ги прибирате, в куките нихни да не газите, земайние-давайние с ними да немате, та тие тога ке бидат токмо афоресанн (отлучени), понеже народът можнт да афоресат кога сакат и ер кого сакат. Народът е по-страшен от морето, по-страшен от огнот: първо Бог, сетне царът, сетне народът. Обаче можиме ова да го сториме? Не. Защо? Защо мене владика ми подал поклон от пет пари, та яс му пзлегвам саип, и дома ми го пречеквам, и на митрополията му ходам. Тебе ти дошол на визита дома, и на умът твой ти ся чинит, че всийт дар Божий дома ти се растоари; тебе ти рекол добро утро, та ти сетне що велиш? Ах, мене ме любит владика: та кога мене ми е харно, земята всета нека горит. Секой за харното свое печалит, а мошне малу печалеет за харното па сиромашията. Затова умираме како песои, а никой потем смъртта не остават име и слава да му ся споменаит. Хе, християне! Що ся надуваш ти, че еде кой газнал дома ти? А ти вчера сам го хулеше и ся караше! От една страна го хулиш, от друга пак го честиш. Що ти требит да хулиш? Не мешай се с него, имай го за афоресан, та тога да видиш ели не се менвит Охрид, ели не се чинит рай Божий. И остай, че на таткойната цела ке сториш едно добро, туку и на афоресанийт и нему добро му чиниш, защо ке го видиш в малу време че ся сторил ягне, ся сторил светец. Хаир! Сакаме да ни дойдет еде кой и еде кой на визита! Та сме търгале, търгаме, н още многу ке търгаме и ние, н чедата ваши, и внукои и превнукои ваши. Всите това ке добиет от вас за наследство: бедствия! Друго нищо не. Следователно, съгласен ли е Бог на ова търгайне, на овие бедствия? Не! Бог ти даде разум и ти рече: “Чувай се”, а ти ся не чуваш, та търгаш. Ах, кой ти е виноват? Та ние с низостнте наши не можиме да речиме, че сме люгие, не можиме да речиме, че сме живи. Ние още на животта сме мъртви!
Прочее, елате да дайме сполай на Бога, че имаме цар милостив, що любит харното н ненавиждат лошото; що имат около себе си командири умни; що знаит колку му сме биле всекой път верни, и ни имат земени под колтукът негов. И имаме да ся надеваме, че со покривителството негово не ке отидиме до века в овая темннца. Амин!
Слово за Русална сряда (Охрид, 1867 г.)
[редактиране]Произнесено на Русална сряда 1867 г. пред множеството събрано за празника в градската църква
Според Евтим Спространов („По възражданьето въ градъ Охридъ“, Сборникъ за Народни Умотворения, Наука и Книжнина, книга XIII, София, 1896, стр. 648) това е речта, с която Григор Пърличев е нанесъл най-голям удар на гърцизма в Охрид; пак той посочва, че е публикувана във в. Македония, бр. 32 от 1867 г.; всъщност броят е 33 (от 15 юли 1867 г.)
Текстът тук е взет от „Григор Пърличев. Избрани произведения“, 1980 г., София, където е поместен с опростен правопис.
„Жаждай да грядеть ко мнѣ и да пиеть“
Рече Иисус Христос: “Кой е жеден, нека дойдит кай мене да го напиям“. Коя йе водата Христосова, що йе гаснит жедостта от людите? Йе светеното писание. А ние, бедни, само името го слушаме, оти викает светено писание, а що пишит в него, баре хабер немаме. Се пеит, а ние не разбираме, туку стоиме како зграгорени.
Язик свой си имаме и го погазивме. Свите народи са учат свой язнк, а ние се учиме язик чужди и най-мачен. Децата пейет на училище, а не разбирает. Затова учеет без севда и слепи останвеет.
Беше потребно да имав глас огромен како гърмеж, за да викнам и от гласот мой да се занишеет темелите от църквата, и кубето да се разделит, за да се разпарчкат гласот и да се чуят свекаде.
Како ние ке йе исполниме нарачбата Христосова? Како ние ке угасниме жедостта наша? Кога ние ке разбериме светеното писание? Како не думаме, оти с елинскиот язик не можит да бидит напредия у нас? Како не думаме, оти елинскиот язик йе най-мачен от свите язици и оти сакат 20 годин учейне? Како не думаме, оти ние немаме време да й пущеме чадата наши 20 години на училище? Како не думаме, оти да беше майкиниот язик, никой не ке останеше неучен? Како не думаме, оти света България се разбудила и си отворила схоля болгарски и се просветила? Не йе ли страм голем за нас свите братя наши да бъдеет разбудени, а ние сами да спияме? Свите да пиет от водата Христосова, а ние сами да жедвиме? Не йе ли слепотия голема да й слушате децата ваши да ви пейет гърски, та ни тие да разберат, та ни вие да разбервите? Како ке дайте отговор пред Господа вие, що си ослепивте сами чадата ваши с язик чужди, мъртов, и най-мачен? Що не само вие не пияте от водата Христосова, туку и чадата ваши не й напивате? Ни они входят в царство небесно, и “иния возбраняют”! Ели вака ние ке добияме чест и пред людие и пред Господа? Ели вака ке го употребляваме духот и умот и разумот, що ни й дарва Господ, за да имаме разлика от гоедата? “И вдуну ему, сотвори человека по образу и по подпбию своему” Господ сам му дуна чоеку от духот свои. Колку голема чест за чоека — чоеко! да бидит дух Божии! Сам Господ да благоволит да му дунит чоеку от духот свой!
Елате да се сдумаме; али го дочувахме чист духот Господов, али го молепцавме? Да се размислиме добромощне, зъре Господ ке ни побарат ееап и ке ни речит “Защо духот мой го молепцавте?”
Господ ни създаде спроти лицето негово и спроти умот свой по образу и по подобию: како Господ е цар на свиот век, така и чоека го напраи да бидет цар на земя. Я да се сдумаме: ели сме йе докреппле тая чест, що ни е дарва Господ и що ни извиши от свекоя дихания, али даров негов сме го погазиле? Зъре Господ ке ни побарат есап и ке ни речит: “Яз ве сторих царои; защо вие се сторихте кьотии? Яз ви дадох ум и разум; защо вие се сторивте безумни? Яз ви дадох писание; защо вие да го не разбирате? Яз ве каних на кладенците мои; защо вие не дойдовте да се вода напияте? Жаждай да грядет ко мне!” Тога ние що джуап ке дайме? Туку Господ само да го судит патрикот Самуила, що ни донесе на ваков степен! Османлията никой път не гибна ни на язикот, ни на верата; а патрици гърци и патриканата ни я грабная, и язикот ни го погазия, и книжието български ни изгореа, и със сила гръцки ни всториа да пейме, и очите ни й заслепиа, и най-долни от свите народи ни сториа!
Сетне со свите овие дарои пак чоекот згреши, и тога що му рече Господ: «От земя те сторих, и пак земие да се сториш. “Земля еси и в землю пойдеши“. Сиреч, дори си жив, ер колку добриние да имаш, свите пустина да ти се, защото никоя от ними не ке ти останит за во гробът. Саде що ке ти останит потем смъртта? Само едно име — я харно, я лошо. Я пофален ке бидиш, я проклет на земя; я славен ке бидиш, я страмотен през Господа. Саде това е ведовно; друго все йе мамено.
Затова сме денеска дължни да сториме памет за свите тие добри християни, що го залюбиле учението и приложили е на училищата; що казале добър разум и дух Господов; що познале, оти все що йе на земя, йе мамено; що си сготвиле место на небо, що стекле чест и пред людие и пред Бога, и що си й написале иминана във вечниот дефтер. А пак на живите, що приложили на училищата, да им молитвиме от все сърце никоя жалба да не искусеет, све едно смехливи да им бидет лицата нихни, да си й гледат чедата нихни како цветя, разцутени околу софрата нихна, и све що ке фатеет, да им се сторит злато и стребро.
Но не требит да заборайме никой път, оти най-големото приложвейне, що ни сторил на схолята наши, йе достопочтений господин Никола Маринович Тошков, еден българин, що ни го знаит, ни го познает градов наш. Иляким, како чу от вестниците, оти ние се подразбудихме малу, приложвит за Охрид ката година по три хиляди грошои за учителка, за да се учеет девоичинята охридски български язик и разни ръкоделия. Овие три хиляди грошои ке идеет дар за хакот от даскалицата.
Сега видите, що донесе разбудвеинето наше. За вакво едно приложвейне катагодишно кому сърцето не се веселит? Господ да му изполнит желанието от сърцето негово! Ангел божий да му рамнит пътот и да го водит, и да го крестит! Цветйе да никнеет под стапалките негови, и царство небесно да добият! Амин!
И на мартвите, що приложиле, вечна им памет!
Слово по случай празника 318 никейски свети отци (Охрид, 1867 г.)
[редактиране]Реч на Григор Пърличев по случай празника на 318 никейски отци. Публикувана в цариградския в. Македония, бр. 34 от 22 юли 1867 г.
Текстът тук е взет от „Григор Пърличев. Избрани произведения“, 1980 г., София, където е поместен с опростен правопис.
Братие! Денеска йе светениот ден, що го славиме паметот от триста и осумнайсет свети оци, защо тие испраия верата наша, тие наредия толку правила и закони, тие йе устроия църквата Христова, тие наредия свето прилегание църковно. Тие йе припозная Патрикханата охридска, що ни йе урная после гърски патрици. Тие соединия християните и се стория едно стадо, како беа разделени на многу тарафи по-напред. Затоа и ние на името нихно денеска се собрахме на едно стадо вес град, за да й славиме и да й величиме за мъките, що претарпиле, за да ся утвардит верата наша, и да им се молиме да ни дадат добар дух да се докажиме вистински християни, та сетне да се загарниме еден с другего с братска любов и да дайме сполай на Господа, оти фърли едно око милостиво на Охрит, за да я исправит пак Патриканата охритска, що йе загубихме сега сто години с недугавчината наша и с тарафите наши. Сега, братие, требит да се промениме како на Великден, и да се избавиме, и да остайме свите карези настарна. Сега, братие, ако кажиме любов и соединение, мутлак Патриканата наша [ке] воскресне, и ер колку да си имаме мегю нас гарези, но кога да дойдит рет за опщо добро, како денеска, свите да бидиме еден труп и едно сърце. Затоа Иисус Христос нарачвит и велит: "Къде са двайца и тройца соединени на името мое, тамо и яс со ними сум, и се нахожвам встред от собранието нихнино". И пак на друго место велит: "Се заповѣдаю вамъ да любите другъ друга" — сиреч све све, но най-първо ви нарачвам да се любите мегю себе.
Да дайме сполай на Господа! Царот наш сакат да му се свите раи благодарени и рахатни. Ката сахат портата негоа йе отворена, свеки човек йе свободен да се поплачит на цара како на татко. Царот не живит за себе, туку за народот, како велит и Христос: "Барайте и ке найте; клиткайте да ви отворам", та свите раи, търнеем кай него, си кажвет халот и си го земат акот. Само ние не сме излегле пред лицето негово; ката ден ядиме трешници и пак малчиме! Ех, како мислиме ние: праведнината со зимбил ке слезит от небеси за нас? Не! Требит да дързнуваме да бараме, защо царот ни йе татко. Царот реши со здрав ниет да оделит църквата българска от гърската. Патрикот сакат да оделит 19 епархии за България и патрикот български да бидит во Филибе. А тие епархии, що се от Солун вамо, не сакат да й оделит, защо ни борайт нас оти сме гърци. Но българите си й сакает свите епархии и Патриканата йе сакает да им бидит в Охрит. Та пулите, ние не сакаме: братята наши сакает за нас. Ние не харжиме: братията наши арджеет за нас. Ние спияме, а братията наши седнале край нас и го паает лицето наше, за да търгаме сон рахатен — како некоя майка, що сакат да си го успиет рулчето, седвит край него и го пахат, и муйте му й терат. Толку го честет Охрида града и го любет, и дейна и ношча за него болеет и за него зборвет. Само ние кайметот не му го знайме. И в Битоля зготвия арзохал и 17 еснафи се подпишая и сакает Патриканата Ахридска, и овая работа ке земит конец сега бъргу — прет да одит царот в Париж. Затоа, ако спияме ние и малчиме, ке останиме бели в очите; ако имаме любов на отечеството, еден сахат по-бъргу да зготвиме арзоал да си я сакаме Патриканата, що сме йе имале пойке от хиляда години. Но како падна и протона Патриканата наша? Сега токмо сто години, кога беше йеничерлокот, тога в Охрит беше еден паша ябанджня, безинсафлия, мъчач, що го стресе свиот Охрит: свите йе тратия чаршията и се затвория по куките, вакви зулуми чунки не се търпеа. Ойдоа в Цариград неколцина охриянци да чинеет давия на пашата: Стамче бей, еден от Лигда, и еден други. Овие тройца, како се въртеа околу портата царска, за да ся сторит давията, й наождат патрикот гърски Самуил и опитвит: "Що сакате?" И тие, како люди добри и со чисто сърце, му исказаа нему како на патрик, како на татко, и му се исповедоа за свите алои, що претъргале. И патрикот им рече: "Немайте гайле, яс ке ви избавам от таков еден паша зулумкяр." И така й застоя на дворот царски под кьошкот, и рече им: "Стойте тука, яз ке ходам прет цара, ке ие сторам давнята; и ако ви опитат, вие да се отговорите: 'Аман, естимеиз; аман, не го сакаме', и друго нищо да не се отговорите, зере ке падните от судот". И тие, имаещем чисто сърце, му дадоа вера, и патрикот се качи къде царот и йе стори давнята не на пашата охридски, туку на патрикот охридски, оти бил безинсафлия и зулумкяр. Сетне поел я цар да йе опитат охриянците; и три пъти се опитаа, и како що им нарача гърскиот патрик, така и отговориа: "Аман, не го сакаме!" На тие сиромаси им се чинеше, оти давията се стори па пашата, а не зная, оти се стори на патриар. охридски. Сетне дойдоа в Охрит салаори царски и го зедоа со себе патрикот наш покойний, що беше от фамилията Балазовска, и заедно с него и мнука му Георгия Балаза, й отнесоа в Цариград и вчас како й извадее па мостот от лиманот, й обоколисаа кавази патрички, й иструргаа от мостот в една гемия кумурджиска, й сюрдисаа в Света гора на Зогравскиот монастир, и тамо двайцата умреа.
Но, како го тургаа кавазите патрикот охритски в гемията, камилавката му падна; той си я зеде, исячи от сърце, и кон небо извиши ръцете и очите, и го прокална Стамче бега и Лигда. И ден денеска пулите, оти трага не остана от оджакот нихнин, а куките нихни останаа прах и пепел. Ама ке ми речите, що кабает немаа овие сиромаси. Хай хай, сториа голем кабает. Защо Господ им даде ръце н ноге, а тие сакаа други да им (се) пулит работата; Господ им даде очи, а тие си затвория очите, защо еден душман им рече: "Мижите да ве мамам"; Господ им даде ум и разум, а тие се донесоа како гоеда неразумни. Та така столнината охридска падна и протона цели сто години. Иляким ево денеска пак дойде саат да си го зейме назад тоа, що не и требало. Да ни е жив царот, що й слушат плакойте от раята своя; Господ да му я ячит царщината до века и свите душмани негои да му й наведит пот столнината негоа, и от дните наши нему да му поклонит. Амин!
Слово за свети Климента (Охрид, към 1869 г.)
[редактиране]Слово на Григор Пърличев дръжано в Охрид вероятно през втората половина на 60-те или през 70-те години на 19 век, когато Пърличев е бил учител там. Обнародвано от Кирил Пърличев (революционер на ВМОРО и син на Григор Пърличев) в „Македонски прегледъ“, година IV, кн. 2, с. 118 — 121 (1928, София)
Паметь праведника съ похвалами.
Какви вѣнци приличатъ на Св. Климента? Съ кои похвалны пѣсни можемъ да почетемъ Св. Климента? Кой язикъ може да изскаже великы-тѣ трудове на Св. Климента?
Риториката? — Ако и да стигне до най-високата степень на съвършенството си, тъй чтото да дига камены и дървя, не ке може никога да го похвали достойно и както му прилича. Чудесата на Св. Климента сѫ дѣло, а словата наши сѫ сѣнка. Чудесата на Св. Климента се слушать, се виждатъ, пишатъ; а словата наши вѣтъръ гы вѣе. Чудесата на Св. Климента сѫ тѣло, а словата наши сѫ слабо и тьмно изобретенѝе на тѣлото. Чудесата на Св. Климента звучатъ по четиритѣ стърны на свѣтътъ, а словата наши сѫ ограничены отъ четири зидои. Надали ке чуете мой слабый гласъ! Не оти Св. Климентъ има нужда отъ похвалы; не оти може нѣкой да го достойно похвали; но длъжни сме да го хвалимъ како можемъ и колко допуща врѣмето и мѣстото. Добринѫ-тѫ трѣбва да іѫ славятъ и прѣклонени старци и младенци что цицать. „Изъ устъ младенецъ и ссущихъ съвьршилъ еси хвалу.“ Добродѣтелнитѣ мѫжи сѫ образи божіи на земѫтя. Когато се славитъ името на святыитѣ, тогава се славитъ и името на самого Бога; тогава и частната добрина се укрѣпява, а лошината губи дьржавѫтѫ си.
Охъ! колко сьмь радостенъ оти ката година съ сьрдце празнуваме Св. Климента! оти и во радости, и во жалбы въ устьітѣ ваши звучи името Св. Климентъ и пакъ Свети Климентъ! Св. Климентъ отбранъ божій ссѫдъ; отбранъ мегю вситѣ святы что аресале на Бога. Святи Климентъ — Охридскый Святитель, който съ постъ и съ трудъ извьрши великы подвизы. Святи Климентъ, който довьрши прѣводътъ на священнытѣ писанія, които Св. Св. Кирилъ и Методій не довьршиха. Святи Климентъ — въісокоученъ и святъ писатель. Святи Климентъ, който каза: въ Охридъ да стане свѣтло, и стана свѣтло, зачтото понапрѣдъ бѣхме во страшенъ мракъ и тъмнинѫ, Святи Климентъ — безсонно неуморенъ списатель, Святи Климентъ — необоримъ прповѣдникъ на святѫтѫ Хрістовѫ вѣрѫ. Святи Климентъ — прѣчестенъ крьститель на безбройны Български души. Святи Климентъ — изумително — чудесенъ святецъ, който разпьрснѫ мракътъ на идолопоклонството. Св. Климентъ всемірны учитель, како да не бѣше отъ земіѫвѫ; како да бѣше пратенъ отнебо за да прогласи словото божіе. Св. Климентъ, който съ трѫбата си огласи земіѫтѫ, утвърди царството божіе и опрета діавола въ най-глѫбокытѣ мѣста на геенѫтѫ. Св. Климентъ — стълпъ и дирекъ на православнѫтѫ цьрквѫ. Св. Климентъ несравненно Богомѫдъръ и плодовитъ чудотворецъ. Святи Климетъ — свѣтозарно сълнце за славянытѣ. Св. Климентъ — безсмьртно блаженный, който покри небето съ славѫтѫ си. Св. Климентъ, който нанебо е равенъ съ дванадесетьтѣ святи Апостолы. Св. Климентъ, който стои надесно отъ Ійсуса Хріста, който чрѣзъ него най-ясно доказва, че слово е Богъ; и пакъ и пакъ да кажемъ, че Слово е Богъ.
Въ общѣ не можеме да намѣриме думы и мислы, съ които да похвалиме Святаго Климента както трѣбва. При томъ и обстоятелствата не ни допущатъ да продължаваме.
Но за да оцѣните подобро свѣтецътъ когото празнуваме, трѣбва да си припомните какви бѣха нишитѣ дѣдове когато се учехѫ по св. Климентовытѣ книгы, писаны во нашъ языкъ, а послѣ какви станѫхѫ, кога захватихѫ да се учатъ по чуждый языкъ. Прѣдъ деветь вѣкове въ Охридъ бѣше страшенъ мракъ. Дойде св. Климентъ съ книгытѣ си, захвати да учи, и вчасъ мракътъ липса, и станѫ свѣтлина. Послѣ ны покорихѫ гърцитѣ подъ властьтѫ си, изгориха Българскытѣ книгы колко можехѫ и колко найдохѫ, и ни казахѫ: учѣте сега гърцкый. Тогава дѣдоветѣ наши сакахѫ некехѫ, захванахѫ отъ Алфа да си учатъ по гърцкы. Что станѫ. Вчасъ свѣтлината липса; и мракътъ пакъ поплати и се воцари. Какъвъ мракъ! Пърстъ прѣд око не се гледаше. Почти никой българинъ неможеше ничто да се научи. Даже и се срамехме да се нарѣчеме българи; зачтото името ни бѣше излѣгло лошо. Ны выкахѫ χονδροκέφαλοι, „дебелоглавы“. Че кой човѣкъ въ цѣлыя свѣтъ може да напрѣдне малумногу съ чуждый языкъ?
Най послѣ съ помощьтѫ на Бога и на Св. Климента, се разбудихте, испѫдихте чуждійтъ языкъ, и заповѣдахте на децата си да се учатъ по майчинъ языкъ. Това чудо како станѫ? Вые сами знаете: то станѫ съ страшны жьртвы и харджої, съ жалбы, сълзы и плачої, съ хапсаны прангы и истинтацы. За народно добро богаты куки осиромашѣхѫ. Всичко това зачто станѫ? То станѫ за любовьта на святаго Климента и на книгытѣ му.
Сега кажете милі мои братія: Вашето ли ученіе по чуждіи языкъ бѣше подобро? Въпросътъ е важенъ и трѣбва отговоръ. Престѣте ми да Ви кажѫ че ные бѣхме папагали, а чедата наши станѫхѫ славеи. Както и да е, прогледнахме малко съ едно око. А ако имаме любовь и съгласіе, нашитѣ очи ке гледатъ какъ очи соколови.
Можехме ли ные да направимъ това чудо? Не? Кой го направи? — Го направи свети Климентъ. Кажѣте вѣчная му паметь.
Реч по повод обявяването на фермана за Българската екзархия, Охрид 8 март (стар стил) 1870 г.
[редактиране]Реч на Григор Пърличев държана в Охрид на 8 март 1870 г. по случай обявяването на фермана за Българската екзархия на 28 февруари същата година. Речта е публикувана в цариградския вестник "Право", бр. 6 от 1870 г.
Обръщение към редактора на вестника:
„Понеже никога не съмъ сполучилъ да извадѭ изъ очи на многочисленъ народъ толкова сълзи, колкото чрѣзъ слѣдующето слово, пращамъ Ви го да го обнародвате, ако имате воліѫ и врѣмя и мѣсто, и ако ви се видитъ угоденъ язикътъ мѣстний и стильтъ разсипанъ. Словото се рѣче вчера, като се събра весь градъ въ църква, прочете се ферманътъ, а словото се прочете на дворъ прѣдъ весь народъ, облѣченъ съ най-лѣпитѣ дрѣхи, като проливаше горещи сълзи и пазеше дълбоко мълчение. Гласътъ на оратора колко и да бѣше силенъ не достигаше ясенъ въ ушите на вситѣ слушатели. Толко многочисленъ бѣше народъ. А на поющитѣ ученици гласътъ оглушаваше человѣка, и вся нощь би освѣтление по цѣлъ градъ. Наумѣте си що поетическо нѣщо е освѣтление въ градъ съ мѣстоположение, каквото Охридското.”
Благословенъ Господь яко посѣти и сътвори́ избавленіе людемъ свои́мъ.
Благословенъ и Царь нашъ Султанъ Абдулъ Азисъ Ханъ, що погледна на насъ и стори спасение за насъ.
Въ растояние на 108 годинъ бѣхми потънѫли въ църна тъмница, ево денеска зблъснѫ за насъ свѣтълъ день, веселъ день, день великъ, день святъ, радость надъ радости, празникъ надъ празници. Бѣхми загубили и язикъ и народность, Царь денеска пакъ ни ги подари. Бѣхми поругани и посмѣяни отъ вси народи, Царь денеска ни зеде подъ крило свое. Бѣхми въ чьрно облѣчени, Царь денеска ни облѣче бѣли дрехи. Бѣхми разслабнѫти и въ земля наведени, Царь денеска ни уячи и ни исправи. Бѣхми ужаляни, Царь денеска ни урадва. И тая радость не ще бѫде само денешня, но вѣчна! Дѣца, хвалите царя!
Когато цариградски Патрикъ Самуилъ съ страшна измама урнѫ Охридската Архиепископия и я прѣтопи и по вся България прати гърци владици, и на столътъ святи Климентовъ седнѫхѫ фенерски зверове и се изгони славянскиятъ язикъ и отъ цьркви и отъ училища, тога Български народъ се облѣче въ чърно, наведе глава до земя и не се надѣваше никакъ да добие пакъ, това що изгуби. Отъ тога насамъ, 108 години работахми повече за гърци. Со потъ български се вадехѫ (поливахѫ) гърцки училища, гърцки болници, гьрцки книгохранителници, и фенерски раскошъ. А българинътъ бѣше оголенъ и осѫденъ само да работитъ и вси народи се смѣехѫ со насъ. Денеска царь хвърли на насъ милостиво око и ни подари все що бѣхми изгубили и стори лицето наше свѣтло и весело заради напрѣжнитѣ ни мѫки. Напрѣдъ Гръцки Патрикъ бѣше ходатай прѣдъ царя само за гърцитѣ, денеска царь ни даде да имаме и ние ходатай за насъ прѣдъ него. Съ една рѣчь бѣхме въ чърна тъмница, денеска царь ни изваде на бело видело. Деца, хвалите царя. (Пѣсень.)
Како единъ человѣкъ що се нахожда въ далечно мѣсто, на чуждина, и му се чуло извѣстие, че умрѣлъ и въ татковината негова го исплакали и чада, и сродници, приятели, та сетнѣ ненадѣйно дошълъ отъ чуждина здравъ и веселъ и лѣпо наруженъ, та си го обколисватъ мили чада, та му цѣлуватъ кое рѫка, кое чело, кое очи, и вси плачѫтъ оть радость, така и ние, како що плачехме отъ жаль, че изгубихми патрикана, така и сега плачимъ отъ радость, че умрѣлото въскръснѫ, че загубеното се найде. Дѣца, хвалите царя! (Пѣс.)
Царь се показа за българитѣ вторъ Мойсей. Како Мойсей що остави царска трапеза и царски наслаждения, за да откинитъ отъ яремъ израилтянитѣ и 40 години шета со нимъ по пустинитѣ и сънъ спокоенъ не паднѫ на очи негови, дори да откинитъ благословениотъ народъ, и да ги доведе въ Ханаанската земля, земля, що течеше медъ и млѣко, така и царь остави единствената на свѣтътъ столица и прошета по Европа за да прѣнеситъ свѣтло за насъ, за да отрѣшитъ най-жизненнитѣ въпроси, между които и народниотъ ни въпросъ и отъ кога се въскачилъ на високия Османски прѣстолъ сънъ спокоенъ не паднѫлъ на очи негови дори да откинитъ българския народъ отъ фенерекия яремъ, дори да ни подаде загубената наша Архиепископия, която е за насъ повече отъ медъ и млѣко. Дѣца, хвалите царя!
Български народе, благословенъ народъ, извадите капи! Закълните се, че ще чувате како очите правдината, що ви подари царь! Закълните се, че ще бѫдете по-вѣщи отъ дѣдовитѣ ваши! Тие изгубихѫ, вие да чувате, и на чада ваши наследие да оставите, и да ги научите отъ мали да почитатъ царя и името царско да го споменуватъ съ любовъ и уважение, да ги научите отъ мали да молѭтъ Бога да му подари дълги дни и бладоденствіе (Аминъ), и неприятелитѣ му да ги спрострѣ подъ стѫпкитѣ му (аминъ)!
Слово, произнесено пред учители и ученици в Априловската гимназия (Габрово, 1879 г.)
[редактиране]Слово на Григор Пърличев дръжано в Априловската гимназия в Габрово, където е учител през учебната 1879 — 1880 г.
Според Кирил Пърличев (син на Григор Пърличев и революционер от ВМОРО), това е може би първото слово на Пърличев след пристигането му в Габрово)
Обнародвано от Кирил Пърличев в „Македонски прегледъ“, година IV, кн. 2, с. 121 — 122 (1928, София)
Събесѣдницы!!
Дойдохмы при Васъ, не за да познаете лицата ни, но за да Ви споминамы често за страданіята на изгубенитѣ Ви братія; дойдохмы да Ви споминамы неописанытѣ имъ тегла и мѫченичества; дойдохмы да Ви споминамы често да управляте мыслитѣ си къмъ страдалцытѣ свои единородцы; дойдохмы да Ви спомнямы окаянството имъ и да Ви трогнемъ сьрдцата.
Колкото за ученическытѣ длъжности, ще Ви гы споминатъ подобро отъ насъ Нихно Мѫдрословесіе другытѣ професори, на които имамы честьта да смы сътрудницы.
Питахъ мнозина, въ кое мѣсто на Българія се намира учебно заведеніе съ многобройны ученицы, за да имъ проповѣдвамъ мѫкы и тѫгы Македонскы и Тракійскы, и всичкы ми казахѫ, че такова училище се намира въ Габрово. Това что и самъ знаехъ, и стоустата мълва всякога и всекѫдѣ гласила и гласи. И такъ, съ радость дойдохъ да бѫда помощникъ на знамениты-тѣ професоры на тѫзи славнѫ гимназіиѫ, и заедно съ нихь да Ви проповѣдвамъ.
Помните, прочее, че Майка Бългърія е въ окаянно състояніе; помните, че Майка Българія е раскѫсана на петь части. Когато всичкы народносты се съединяватъ, Българія биде разъединена. Никога исторія не забѣлѣжила толикѫ неправдѫ. Майка Българія къто прѣтьрпѣ звѣрскыи яремъ въ разстояніе на петь вѣкове, днесь тя плаче изгубенытѣ си чяда Македонія и Тракія. Тя плаче за плодороднѫтѫ Добруджа; тя плаче за Пиротъ, люлкѫ на искусствата. Не забравяйте никога, че Австрия подари Пиротъ на Сьрбы-тѣ, нарочно за да посѣе между Славяны-тѣ распри, раздоры, борбы, тъй чтото Австрія да гледа и да се радва. Не забравяйте никога, че Майка Българія е расплакана, че има разрѣшены, растрепаны косы-тѣ си отъ тѫгы и жялосты. Не забравяйте никога, че имате свещеннѫ дължность, къто се развыете умомъ и тѣломъ, да притечете на помощь Майцѣ си, да отрыете нейны-тѣ сълзы, да утѣшите скърбьта ѝ, да замѣните чьрны-тѣ ѝ дрехы съ бѣлы и веселы, да турите на главж-тѫ й вѣнецъ. Тя си има вѣнецъ, но да ѝ турите и другый вѣнецъ отъ цвѣтя, които растѫтъ въ Македонія; да турите на рѫкѫ-тѫ й онзи драгоцѣнный пьрстенъ, что се намира въ Тракія, чуденъ по красотѫ-тѫ си, свѣтълъ како сълнце, пьрстенъ когото завижда всичкый свѣтъ.
Охъ! безбройны учены Българе жьртвовали сѫ животъ и имотъ за Майка България. Слѣдувайте примѣръ-тъ имъ. Да бы далъ Богъ чтото въ кратко врѣме, да вы видіѫ развыти умомъ и тѣломъ да бѫдете предводители на народа, въоружены съ нравственно и вещественно оружіе, самы распалены... самы безстрашны, и другы да насьрдчявате; зачтото страхъ-тъ е най-силный врагъ на чловѣческо-то благосъстояние. Страхъ-тъ прави чловѣка низъкъ, когато безстрашіе-то го възвишава.
Страхъ-тъ прави чловѣка смьртенъ... Богъ не ны стори да умремъ какъ скотове, но слѣдъ смьрть-тѫ да станемъ безсмьртны. Вышній Богъ да углади пѫть-тъ къмъ Тракия и Македония, да Ви сподоби да распьрснете врагове-тѣ си какъ прахъ, да стѫпвате на зміи и скорпіи, да освободите братя-та си, да се вьрнете съ побѣдны вѣнцы на главы-тѣ си, да утѣшите расплаканѫ Майка Българія, да прославите благочестивій Нашь Князь и да станете безсмьртны на земѝ и на небеси. Аминъ.
Слово на св. Кирилъ и Методия (Солун, ок. 1885 г.)
[редактиране]Слово на Григор Пърличев дръжано по времето, когато е бил учител в Солунската българска мъжка гимназия в Солун. Обнародвано от Кирил Пърличев (революционер на ВМОРО и син на Григор Пърличев) в „Македонски прегледъ“, година IV, кн. 2, с. 116 (1928, София)
In nova lingua gloriatur nomen domini nostri. т. е. нека се славитъ името божіе на новъ езикъ. Досега божіето име се славеше само въ Гърцкый и Латинскыій, а сега се славитъ въ третій языкъ — Славянскый языкъ, языкъ звученъ, богатъ и священъ.
И така Папа Адриянъ II, по промыслу божію, (п)освяти Славянскый прѣводъ и Славянскый языкъ.
Да свыемъ, да свыемъ вторый вѣнецъ на кротостьта имъ: Св. св. Кирилъ и Методій сами не грѣшехѫ, а на грѣшнытѣ опрощавахѫ; спорѣдъ примѣрътъ на Ісуса Хріста, който каза „не дойдохъ да поканѫ праведницытѣ, но грешницытѣ на покаяніе. Нѣматъ нужда отъ лѣкарь здравитѣ, но болнитѣ. Елате, елате при мене, да видите колко сьмь кротъкъ и смиренъ. Елате да видите колко благъ е яремътъ мой и колко лесенъ товарътъ мой“.
Со таквѫ кротость тіе извършиха великото дѣло: покръстиха миліоні души.
Дѣвойкытѣ да свыятъ още единъ вѣнецъ, третій вѣнецъ, — на трудолюбіето имъ. Св. св. Кирилъ и Методій вчасъ като отслужеха св. Литургиѫ, вчасъ тръгвахѫ на училище да учатъ дѣчинята. Отъ великытѣ имъ трудовы нихніотъ сънь бѣше малъкъ и кратъкъ. Тіе още отъ полнощь се разбуждахѫ да прѣвождатъ Св. Писаніе. Отъ великытѣ имъ трудовы тіе изгубиха здравіето си. Но ако и да бѣхѫ болни, все и така тые пакъ се трудехѫ, неуморно се трудеха, доклѣ извьршихѫ великото дѣло, което не бы могли да извьршатъ ни царіе, ни императори, ни самитѣ може би Хрыстови Апостоли: ни единъ отъ Апостолитѣ не покръстилъ толко много души колкото св. св. Кирилъ и Методій.
Но, ке ми каже нѣкой, оти въ това велико дѣло имъ помогнѫхѫ чудесата что правехѫ. Не! тако ми Св. св. Кирила и Методія, тако ми име Божіе, не имъ помогнѫхѫ толко чудесата, колкото икъ помогнѫ поведеніето. Чудеса може да направи и дяволътъ. Но св. св. Кирилъ и Методій се прославиха заради кротость, заради смиреніе, заради трудолюбіе, заради любовь, която е майка на всичкытѣ добродѣтели.
Но кой ораторъ? какъвъ панегирикъ може достойно и прилично да похвали Св. св. Кирилъ и Методія? Най-голѣма за нихъ похвала е, оти Папа, денешніотъ Папа Римскый, като оцѣни мѫкытѣ и трудовытѣ имъ, като оцѣни величинѫтѫ на дѣлата имъ, гы нарѣче равноапостолы, и издаде заповѣдь, писменнѫ заповѣдь, строго повелѣніе по всичкото си паство да празднуватъ всичкы деньтъ на св. св. Кирилъ и Методія.
И така днеска цѣлый Славянскій родъ празднуватъ великіотъ празникъ; и го празднуватъ много по тържествено отъ насъ; го празднуватъ во храмове много по великолѣпны отъ нашіоть; въ храмове прѣисполнены со народъ много по многочисленъ отъ нашіотъ. Нашіотъ праздникъ е скроменъ, смиренъ, незвученъ, скутанъ.
Благодареніе Вамъ, мили мои колеги, что оставихте татковинѫтѫ си, и дойдохте да послужите на нашѫтѫ татковинѫ, или по-добрѣ да кажѫ, на татковинѫ-тѫ на св. св. Кирилъ и Методія и да празднувате въ самый Солунъ праздникотъ на Солунскытѣ святіи. Колкото и да е скроменъ празникотъ нашь, става по веселъ со Васъ и чрѣзъ Васъ. Вы, украшеніе празника, доставихте намъ райско благолѣпіе — и въ училищата, и во цьрквѫтѫ на Св. св. Кирила и Методія. Оскудѣло намъ мудрыхъ мужей число. Майка Македонія много е ослабнѫла. Откако породи великаго Александра, откако породи св. св. Кирила и Методія, оттога майка Македонія лежи на леглото си ужасно изнеможена, совьршенно примрѣла. Майка что родила великаго сына, надали ке може да роди и другего. За това толко рѣдки сѫ на свѣтотъ великитѣ мѫжи.
Цѣлы просвѣтены дьржавы, во теченіе на 50 годинъ, едва могѫтъ да произведѫтъ единъ великъ мѫжъ. Сьрдечно благодарение Вамъ, мили мои сотрудници, что дойдохте да цѣлувате святѫтѫ земя, дѣто степнели нозѣтѣ на св. св. Кирила и Методія. Нито нужде имаше отъ нашето благодареніе. Доволно сте наградени отъ самата си съвѣсть. Даже и блаженство е вселено во сьрдцата Ваши, дѣто служите на Кириловото отечество. Иденьето Ваше во Солунъ, надали е по-долно отъ поклоненіе на Божій гробъ. . .
Но какво казахъ азъ? Грѣшихъ! Простѣте ме. Хула е да каже човѣкъ оти Македония не може да ражда великы мѫжи. Напротивъ, Македония е плодородна и неисчьрпаемо благочадна. Колко се хубави цвѣтята нейзини, колко се хубави дьрветата нейзини, толко се хубави и чедата нейзини; и хубави, и пъргави, и остроумни. Каква е силата на растителностьта, таква е силата и на жителитѣ. Благодареніе Вамъ, колегы, Македонія има да произведе звѣздоподобны младенцы. Пакъ благодареніе Вамъ, Вые ке бедете повиватели на младенцытѣ на Македонія; повивателы благодушны, благоокы, симпатическы, благомыслящи. За новороденытѣ младенцы на Македонія Вашата радость ке бѫде равна на радостьтѫ на майкѫтѫ что гы родила; зачтото повивате о Вые! уважаеми и святи земледѣлци на плодовитѫтѫ Македонскѫ земіѫ. Отъ Васъ се очакватъ много плодове, плѣнително-цвѣтни, великолѣпно-блистателни плодове. Отъ височинѫтѫ на небесата со благостно око на Васъ гледатъ св. св. Кирилъ и Методій; Вы гледатъ и Вы благославятъ. Особено благодареніе на Правителственото покровителство, Солунската Българска Гимназія има да произведе още много Кириловцы и Методіевцы, които ке бедѫтъ свѣтила на училищата ни; ке бѫдатъ благолѣпіе на цьрквитѣ ни; ке бѫдѫтъ стьлпци на Вѣрѫтѫ, и ке прославятъ Македонското име. Аминъ.