Под игото/Част първа/XII. Бойчо Огнянов

XI. Радини вълнения

Под игото Част първа, XII. Бойчо Огнянов Автор: Иван Вазов

XIII. Брошурата

XII. Бойчо Огнянов

Появлението на Бойча Огнянов (Краличът усвои името, с което Викентий неволно го назва пред Соколова, при срещата им при к…ските гробища), появление, което в късо време привлече вниманията въз него, биде решено в едно съвещание с новите му приятели: Викентий, доктор Соколов и игуменът. Отначало те не се съгласяваха, но Огнянов лесно обезоръжи страхуванията им. Той ги увери, че в далечния Видин, дето почти не идат белочерковци, освен Марко Иванов друг надали го знае, а още по-мъчно би го познал. Осемгодишното му заточение в Азия, теглилата и климатът бяха го застарили и съвсем изменили. Изгнанието и теглилата, вместо да охладят в него жара към идеята, за която беше пострадал, връщаха го тук още по-възторжен, идеалист, смел до безумство, влюбен в България до фанатизъм и честен до самопожертвуване. Съдбоносни случаи ни го показаха на дело. Да, той идеше в България да работи за освобождението й. За човек като него, избягал от заточение, живущ тук под лъжливо име, без никакви семейни и обществени връзки, всеки час изложен да бъде издаден или открит, без бъдеще, без заря в живота — само такава една велика мисъл могла би да го привлече в България, а след двете убийства, да го задържи в нея. Как щеше да работи и да бъде полезен? Каква беше тука почвата? Какво може да извърши? Постижима ли беше целта му? — Той не знаеше. Знаеше само, че има да срещне големи пречки и премеждия, които не се забавиха още в първия час да го сполетят. Но за такива рицарски природи пречките и премеждия са стихията, с която се калят силите им. Тях съпротивлението ги укрепява, гоненията ги притеглят, опасностите ги настървяват, защото това е борба, а всяка борба възмужава и облагородява. Тя е хубава у червея, когато повдига главата да ухапе ногата, която го е настъпила; тя е геройска, когато човек я предприема за самосъхранението си; божествена — кога е за човечеството. В първите дни пуснатият от Хаджи Ровоама слух оттласкваше от него лицата, с които приятелите му искаха да го запознаят. Великодушното му пламване на изпита, предизвикано от низостта на Стефчова, в един миг затвори устата на клеветата и му откри всички врати и сърца. Огнянов стана любезен гостенин на целия градец. Той прие драговолно поканата на Марка Иванов и Мича Бейзадето и се хвана учител, за да има повече благовидност стоението му там. Другарите му бяха: Климент Белчев, главният учител, Франгов, взаимноучителят Попов и псалтът Стефан Мердевенджиев, също и учител по турски език. Първият беше руски семинарист и като такъв — добродушен, непрактичен, възторжен и декламираше на настоятелите, колчем го посетяха, стихове от Хомякова и Державина („Бог“). Но бай Марко предпочиташе да му разказва за величието на Русия и за Бонапарта. Третият, момък буен и разпален, приятел някога на Левски, сънуваше и наяве комитети, революции и чети. Той прие с възторг новия си другар и му се привърза страстно. Само Мердевенджиев беше противна личност, със своето благоговение към псалтикията и любов към турския език. Първото показваше ум, обвит в плесен, второто — поклонник на бича; защото, за да обичаше българинът турският език, трябваше да обича самите турци или да очаква облага от тях. Естествено бе, че това сходство на вкусовете го свързваше със Стефчова. По приетото задължение, Огнянов даваше уроци и в девическото училище; следователно, всеки ден се виждаше с Рада. Той откриваше всеки път нови прелестни черти в душата на тая мома и една прекрасна заран той се събуди влюбен в нея. Нужно ли е да казваме, че и тя го любеше вече тайно? Още в деня, когато той така великодушно я защити, тя биде обхваната от онова силно чувство на жежка благодарност, което в първия миг е благодарност, във втория — любов. Това бедно сърце, изжъдняло за нежна милувка и за съчувствие, залюби Огнянова пламенно, чисто и безгранично. То видя в него неясния идеал на сънищата и надеждите си и под очарованието на това животворно чувство Рада взе да хубавее и цъфти като майски трендафил. Не трябваше нито много време, нито много забикалки на тия преки и честни сърца да се разберат. Всеки ден Огнянов се разделяше с нея по-пленен и по-щастлив. Тая любов зацъфтя и заблагоуха в душата му при другата любов. Едната — исполински бор, който очакваше бурните веявици, другата — нежно цвете, жъдно за слънце и за росица, а и двете порасли на същата почва, само от две разни слънца осветлявани. Но често тъжни мисли падаха като куршум на сърцето му. Какво ще стане това невинно създание, което той привързваше към неизвестната си съдба? Де го водеше той? Де отиваха двама? Той, борецът, той, човекът на премеждията и случайностите, увличаше в своя страшен път това ясно, любещо дете, което току-що захвана да живее, сгряно от благодатните лъчи на любовта. То искаше, то очакваше от него щастливо и ясно бъдеще, дни радостни и безбурни, под новото небе, което беше си създало. Отде беше задължена тая мома да усети ударите, които съдбата готвеше само за Огнянова? Не, той трябва да й открие всичко, да снеме булото на заслеплението й, да й обади с какъв човек се свързва. Тия мисли тежаха страшно на честната му душа и той реши да потърси облекчение в откровение, в благородна изповед. Той тръгна към Рада. Тя се беше преместила от метоха в една училищна стая, скромно и сиромашки наредена. Едничкото приятно украшение там беше самата й обитателка. Огнянов бутна вратата и влезе. Рада го посрещна с усмивка през сълзи.

— Радо, ти си плакала? За какво тия сълзи, пиленце? — И той нежно обгърна главата й, като я милваше по заруменелите й бузи.

Тя се оттегли, като избрисваше очите си.

— Защо това? — попита слисан Огнянов.

— Госпожа Хаджи Ровоама одеве беше тука — отговори с пресекнат глас Рада.

— Нещо те е оскърбила калугерицата? Пак те е тиранизирала? Бре, песните ми… я ги виж, някой ги е стъпкал! Радке, обясни ми!

— Ти видиш, Бойчо, госпожа Хаджи Ровоама ги стъпка, намери ги на масата. „Бунтовнически песни!“ — извика, и издума такива грозни думи за тебе. Та как да не плача?

Огнянов стана сериозен.

— Какви грозни думи може да каже за мене?

— Че какво не? Бунтовник, хайдутин, кръвник!… Боже мой, как нема жалост тая жена!

Огнянов изгледа умислено Рада и й каза:

— Слушай, Радке, ние се запознахме, но се не знаем още, или по-добре, ти ме не познаваш. Грешката е моя. Би ли ме обичала, ако бъдех такъв, какъвто ме кичат пред тебе?

— Не, Бойчо, аз те зная добре, ти си най-благороден човек; и затова те обичам. — И тя детски се обеси на врата му и го гледаше глезено в очите.

Той се усмихна горчиво, трогнат от тая простодушна доверчивост.

— И ти ме познаваш, нали? Инак ние не бихме се обичали — шепнеше Рада, като го гледаше с големите си пламенни очи.

Огнянов ги целуна любезно, па каза:

— Радке моя, дете мое, за да бъда благороден човек, както ти ме наричаш, аз трябва да ти открия работи, които ти не знаеш. Моята любов ме не допущаше да те огорчавам, но съвестта ме кара на противното. Трябва да знаеш с какъв човек се свързваш. Аз нямам право повече да мълча.

— Обади ми всичко, ти пак си тоя за мене — каза тя смутено.

Огнянов я тури да седне и той седна при нея.

— Радке, Хаджи Ровоама каза, че съм бунтовник. Тя не знае, тя нарича всеки честен младеж бунтовник.

— Така, така, Бойчо, тя е много зла жена — каза бързо Радка.

— Но аз съм наистина такъв, Радке.

Радка го погледна зачудено.

— Да, Радке, бунтовник, и не на слова, но който мисли да готви въстание.

Той помълча. Тя нищо не отговори.

— Мислим да вдигаме въстание напролет, затова съм в тоя град. Рада мълчеше.

— Това е моето бъдеще, бъдеще неизвестно, пълно с опасности.

Рада го гледаше смаяно, но нищо не каза. Огнянов видя в това студено мълчание присъдата си. При всяка негова дума предаността на това момиче се изпаряваше във въздуха. Той направи усилие над себе си и продължи изповедта си:

— Това е моето бъдеще. Сега да ти кажа моето минало.

Рада впери безпокойно очи в него.

— То е по-тъмно, Радке, ако не по-бурно. Знай, че аз бях осем години заточен в Азия, за политическа причина, и избягах от Диарбекир, Радке!

Рада стоеше попарена.

— Кажи ми, Радке, калугерицата спомена ли ти и за това?

— Не зная — отговори сухо Рада.

Огнянов постоя малко мрачно замислен, па подзе:

— Тя ме нарича кръвник и убийца. Тя и това не знае, Радке, тя преди няколко време ме наричаше шпионин. Но слушай.

Тоя път Рада почувствува, че има нещо страшно, и побледня.

— Слушай, аз убих двама души, и то неотколе.

Рада се отмести неволно. Огнянов не смееше да я погледне; той говореше към стената. Сърцето му се късаше, като че го дърпаха железни клещи.

— Да, аз убих двама души турци; аз, който муха не бях убивал. Аз трябваше да ги убия, защото пред мене щяха да насилят едно момиче — пред мене и пред баща му, когото свързаха. Да, аз съм и кръвник, и мене пак Диарбекир ме плаши или — въжето.

— Казвай, казвай. — прошушна тя отпаднала.

— Всичко ти казах, знаеш ме вече цял — отговори с разтреперан глас Огнянов. Той чакаше да чуе страшната присъда, която четеше по лицето й.

Рада се хвърли на врата му.

— Ти си мой, ти си най-благородният човек — извика тя. — Ти си моят герой, моят хубав рицар.

И двамата млади хора се прегърнаха силно и страстно, като хълцаха от любов и щастие.