Повече вяра в утрешния ден!

Повече вяра в утрешния ден!
Автор: Добри Немиров

Автор: Добри Немиров

Сборник: „И вечна да е! Из Македония“
Година:

Съдържание:

Черти хубави, тънки, характерни, очи живи, проницателни, фигура обещаваща едно хубаво развитие, защото по всичко личи, че притежава основни физически и духовни качества, — но е хилаво, нечисто, лишено от всяакви грижи — напълно запустнато. Това днес представлява Битоля. Някога е имало и възможност, и желание да бъде един хубав град: строени са хубави къщи, прокарвани са тук-там прави главни улици, но, по силата на някаква съдбовна необходимост, целият град е изоставен. Всеки знае каква роля е играл тоя град за духовното и национално издигане на българщината, какви будни българи са живели и работили тук. Но, ето че „хазяинът“ не бил доволен от Битоля, главно поради българската ѝ твърда глава, и я зарязал точно тъй, както е зарязана цяла Македония.

И поради положението, което заема в стопанския живот на целия край, Битоля все пак е жив център, със свой образ, свой бит, своя душа.

Денят е ясен, светъл, слънцето хвърля златни багри по покриви, улици и дървета — багри живи, пъргави, които непрекъснато играят, люшкани от някаква невидима ръка, сякаш необикновена радост ги люлее.

Или моето настроение е неочаквано хубаво, или пък денят е намислил да бъде днес най-хубавият от всички пролетни дни до сега.

Вървя из пазара и си подсвирквам — стар мой навик. Очите ми следят потока от буден живот и ревниво се вглеждам в него. Занаятчийски работилнички разнасят своя всекидневен шум из улиците. Само в провинцията може да се чуе тоя шум. В него се долавят ударите на чука, стъргането върху дъската, забиването на гвоздеи или на клечки по стъпалата на обуща, провиквания на улични продавачи... Шумът на делника, прочее, владее улицата, и той ми дава възможност да се насладя от музиката на залъгващия еснафски труд.

Разговарям се с тоя, с оня и виждам че и тук, както и в другите македонски градове, думите на хората са пълни с чувства, които чакат да видят своя отразител.

— Е? Как върви работата? — питам аз един възрастен мъж, изправен пред прага на своето малко железарско дюкянче.

— Много сме арно, — ми отговори човекът на свое битолско наречие и започна да ми описва мъчнотиите, при които сега се работи. Но неочаквано замлъкна, поколеба се няколко мига и притеснено набърчи чело: — Не знам дали ми разбирате езика, господине?

— Езика? — се учудих аз. — Вие казвате, че говорите език?

— Така е.

— Имате грешка. Това, което говорите, не трябва да наричате език, а наречие — македонско наречие в българския език.

— Сърбите го казваха език и не искаха да им говорим на него.

— Разбира се, те са имали право. За тях то е език, а не искаха да го слушат, защото е български. Тоя език няма никаква връзка със сръбския. Ние го наричаме македонско наречие, нищо повече.

— Ние, господине, скоро ще се научим да говорим като вас, — побърза да се утеши човекът.

Аз се възпротивих.

— Не ви препоръчвам такова нещо. Вие ще си говорите, както всякога сте си говорили, защото този ваш говор е богат с етери български думи и ферми.

Събеседникът ми мръдна глава утвърдително.

— На този диалект или наречие, както казах, са писали много писатели от миналото, което показва, че е хубав, звучен, приятен... Спомнете си писанията на Кирила Пейчинов, на Райко Жинзифов, на Братя Миладинови и на много още писатели от ония времена. Не се пресилвайте да учите други думи. Моят говор е литературен и вие ще отидете постепенно към него. Ще четете нашите, българските, книги и така ще усвоите литературния език.

— О, колко са ни мъчили с тоя език! Македонският говор бил лош, груб... Двайсет и пет години всичката работа на поробителите беше да забравим езика си.

Аз се сбогувах с него и продължих пътя си нататък и, едва направил десетина крачки, спря ме един млад човек, на вид доста интелигентен.

— Добър ден, господин писателю, — ми заговори той, като се мъчеше да внася повече литературен израз в говора си. Вчера слушах сказките ви. Много хубави! Много хубави! Идвайте често между нас!

— Сега вече е лесно, — рекох аз поласкан. — Ще идваме всякога, когато ни повикате.

— Идвайте и ни говорете по нашите работи, защото тук има и някои нечисти хора. Те не са много, ала все пак ги има — хора, които служеха на сръбската власт. Те трябва да бъдат изложени, за да не им се позволи да се нареждат сега отново и при нашата българска власт.

— Моля! — побързах да го прекъсна аз. — Не говорете тъй. Не трябва да изгонвате никого. Ако някой е бил по-рано такъв или онакъв, той си е получил вече презрението от вас. Сега, вместо да го наказвате, повикайте го при себе Си. Той е българин, брат е, и стари сметки не трябва да му се искат. Когато се урежда новия живот, старите сметки трябва да се заличат.

В това време към нас се зададе една малка верига от деца. Хубавият ден дал на възпитателя щастливата идея да разходи децата.

— Къде, къде? — питам аз весело, като завирам пръсти из косите на децата.

— На разходка, господин Немиров. Утрешните граждани трябва да бъдат весели, здрави... Разходката ще услади часовете им. Хайде, деце, тръгвайте и запейте една хубава песен, да ви чуе нашият господин Немиров.

За голема моя радост, те пееха една отдавна позната ученическа пътенчица:

„Хей момчета, другарчета, всички вкупом ставайте!
Ето где е поляната, към там тръгвайте“.

Групичката деца отмина и ние пак останахме с младия господин.

— Е? — рекох аз на моя събеседник, — какво разбрахте сега? Нов живот дошел, а хората стари. Те носят старите си нрави, старите ненависти и злодумия. Кой ще ги свърже с новото? Те ни карат да презираме враговете им, а не се питат кое ще бъде по-полезно — чувството на ненавист ли или на любов? Не казвам, че някой е виновен. Аз мисля, че виновен е само духът на близкото минало, което ни остави цял склад от мъки, теглила, омрази, отмъщения и много, много още неща. Долу, долу миналото, млади господине! — извиках аз, обладан от силен порив, а в това време до нас достигеше хубавата песенчица:

„Ето где е поляната. Към там тръгвайте!“

В тоя миг младежът ми хвана ръката. Той беше цял почервенял от чувства.

— О, приятелю, приятелю, — продължавах аз... — Ние носим недостатъците на едно първично и ненормално време! А ония там, които пеят, поели път към полето, имат светли и чисти души. Направете усилие да влеем в тия души повече любов, повече свежина, повече вяра в светлото начало на живота, който иде. Никой не е виновен за миналото; то извърши онова, което трябваше, и остави нас — мене, тебе и други още, — да бъдем жертви на едно усилие, на един стремеж, на една борба. Ония, които ще поемат новия живот, трябва да бъдат здрави, силни, със светли умове, и светли души.

Децата сще пееха на път към поляната, а очите на моя събеседник бяха пълни с радостни сълзи.