Атанас Буров: Реч за положението на България и Народната партия

От Уикиизточник
Реч за причините за националната катастрофа и отговорността на Народната партия за бъдещето на страната
Автор: Атанас Буров
Речта е произнесена в клуба на Народната партия на 29 юни 1919 г.


[…]


И ние като партия, която изхожда от тоя народ и на която задачата е да групира народните енергии с цел да запази големите народни интереси, трябва да си поставим преди всичко този въпрос: по какъв начин, чрез какви наши народни прегрешения, чрез какво стечение на обстоятелствата достигнах¬ме дотам, че цветуща до преди няколко години, България да изпадне в едно положение на пълно политическо, стопанско и морално разложение. И когато потърсим причините, които докараха България до това положение, да се запитаме: ние като партия, доколко имаме отговорности в тези събития; ако имаме такива, да ги изповядаме велегласно, защото само чрез искреното, лоялното преценяване не само на чуждата деятелност, а и на нашата собствена деятелност ние ще можем да почерпим нужната поука.


ОТГОВОРНОСТИ ЗА КАТАСТРОФАТА


Отговорност на Фердинанда


За всички е ясно, че основната причина на нашите бедствия е намесването на България във всемирната война, която чрез своята продължителност и изтощителност изчерпа моралните сили и материалните средства на страната и с катастрофалния си край – сломи народа ни. Търсейки причините на днешното тежко положение, ще трябва, прочее, да издирим как и от кого България бе хвърлена в тази кървава война против чувствата и интересите на народа си. Най-голям дял от отговорност се пада безспорно на бившия български цар Фердинанд. За отговорност¬та на кабинета Радославов не искам и да говоря: тя е очевидна и безспорна. Но този кабинет всъщност бе една играчка в ръцете на Фердинанда. От самото си идване тук последният бе носител на една политика германофилска, на една политика, която изискваше България да гравитира в орбитата на немските сили. Докогато той срещаше съпротива в тази си политика, той лавираше, правеше отстъпки, но неизменната и основната негова мисъл беше тая: да подготви условия вътрешнополитически и външнополитически, които да му позволят да наложи своята неизменна политика. Той по собственото негово признание бе тук в България носител на тая политика и както той каза, понеже не можел да довърши своята мисия, той трябваше да си отиде. Когато се почна първата война против Турция, недейте мисли, г-да, че Фердинанд тъй леко се реши. Той си даваше сметка, че тая война с Турция, водена при тогавашното управление на Гешов – Данев, тикаше България към едно интимно сътрудни¬чество с държавите на Антантата и затуй той прави тогава – и хората, които са управлявали в него момент ще го потвърдят – всички усилия да отклони тая политика и само под натиска на събитията, пред невъзможността да се спре България в нейния исторически път той трябваше със свито сърце да се подчини. Но от първия ден още на войната той почна систематически да подкопава тая политика и да подготвя един обрат, който трябваше в края на краищата да тикне България в друг път. Няма да се спирам върху факти, няма да коментирам отделни проявления на тази негова воля, ще посоча датата 16 юни 1913 г. като едно указание най-силно и като една манифестация най-пълна на тази негова воля. Когато България след своите победи бе достигнала почти разрешението на своите идеали, когато тя фактически владееше – запомнете го, г-да, линията Мидия – Енос, Кавала, Драма, Серес до Тахинското езеро, Щип, Кочани, Кратово, Егри-Паланка и Добруджа без Силистра и когато имаше всички перспективи тая България да бъде още увеличена, да получи от арбитража на руския цар най-малко безспорната част на Македония, за което тогавашното правителство имаше най-формални уверения, когато България бе викана да получи това нещо, цар Фердинанд след един бавно подготвен комплот, който намираше съдействието у много български партии и у мнозина български обществени деятели, хвърли на въздуха тая сграда на България, почти довършена, с един акт на престъпна лудост. Аз считам, че нашите нещастия почват от тая дата; там е вече първата безвъзвратна стъпка, направена от него, която почти фатално докара нашето намесване във общоевропейската война. На 16 юний България се намери в едновременна война със сърби, гърци, ромъни и турци, изоставена от държавите, на които тя бе градила цялата своя политика от началото на войната, изоставена също от австро-германския съюз, който беше я втикнал в тази авантюра, България бе унизена, намалена и опозорена. Фердинанд в един известен негов позив при демобилизирането на българските войници разкри картите си, като ги покани да свият своите знамена за по-добри дни. Това беше вече първото указание, че той свива знамената на българския войник с идеята за един близък реванш, че този реванш той ще го чака, ще го подготви, че няма да пропусне първия случай, за да вземе този реванш.


Отговорност на народа


Как реагира народът? Българският народ, уморен, отчаян и заблуден, се остави да бъде измамен и в своите лутания към нови партии и нови хора той сам се обезоръжи и позволи да се изиграе фаталната игра, която доведе до намесването на България в световната война. Народната партия, която в тези събития бе най-чиста, която бе най-първа – и върху този въпрос аз ще се спра по-надълго по-нататък – Народната партия бе посочена на българския народ като големия виновник. В очите на Фердинан¬да за неговата по-нататъшна авантюристическа политика Народната партия бе една пречка; тя трябваше да бъде сломена, обезличена, захвърлена на боклука. Почна се една хайка чрез платени вестници, чрез платени оратори, чрез генадиевци и тем подобни, за да се втълпи в умовете, че Народната партия е отговорна за тези събития, че тя трябва да бъде наказана. Изборите станаха в една атмосфера задушлива и този български народ, който сега се чуди как така България изпадна в положение да бъде втикната в катастрофалната война през 1915 г., забрави, види се, че той в 1913 г. чрез своето съдействие улесни пътя на Фердинанда, че този народ не иска да чуе нашите обяснения, че не иска да разбере фаталната политика, водена от Фердинанда, че той сам изгони кучето, което пазеше неговия двор – това куче бе Народната партия, – в един момент, когато имаше най-голяма нужда от неговата вярна служба. Народната партия, г-да, остана с три мандата в първите избори на 1913 г. и с 10 мандата във вторите избори. Партии без минало, партии с лошо минало и партии, които отявлено бяха взели участие в престъплението на 16 юний, получиха от същия тоя народ коя 20, коя 30, коя 100 мандата. Това бе първата решителна капитулация на народа пред Фердинанд. Той почувствува, че е силен, че ако след такова едно негово престъпление той е в положение да заблуди целия народ, да намери свои креатури и чрез тези креатури да открадне доверието на този народ и да остане лично той незасегнат, той е действително фактор всесилен и вече може да си позволи и други авантюри.


Отговорност на опозицията
[...]
Ясни бяха престъпленията на Фердинанда, ясен беше, прочее, дългът на опозиционните партии. Защо тия партии не изпълниха своя дълг? Защото и в това отношение партийният егоизъм, дребното схващане на отделните партийни интереси, дребнавата българска злоба и ожесточеност на нашите политически борби надделя над чувството на дълг и на чувството ни на патриотизъм. Вие си спомняте, г-да, тези срамни сцени, когато една опозиция, по-силна от правителството, дошла веднага след една гореща изборна борба, вместо да се обедини около едно име при избора на председател на камарата, да направи невъзможно стоенето на Радославов на власт, се предаде на една безсмислена игра да гласуват едни за социална революция, други за социалистическа република, трети с бели бюлетини и по този начин закрепиха правителството на Радославова. Това бе второто прегрешение на тогавашната опозиция, изключая нас, които бяхме твърде слаби, за да можем да наложим нашата воля и които въпреки туй направихме всички усилия да сплотим тази опозиция. Това бе, казвам, второ велико прегрешение, което улесни по-нататъшните събития. Кабинетът Радославов, преминал опасната фаза, закрепен благодарение на този партиен егоизъм на опозицията, почна подготовката на вторите избори, той изнамери средството да се направят избори в Гюмюрджина и в Струмица и да докара 20 и няколко депутати, избрани оттам при липса на статистика, при липса на общински управления, при липса на всички онези институти, които гарантират не само свободата, но и елементар¬ната правилност на един избор. И стана този чудовищен скандал, че политиката на България в един момент, исторически за нея, когато се ковеше нейната съдбина за векове, зависеше от вота на пет или шест души турци народни представители, турци по произхождение, турци по симпатия, турци по национално съзнание, турци по политически връзки, които слушаха нарежда¬нията на Талат бея и Енвер паша. Стана, казвам, този позор, че всъщност петима народни представители турци решиха България да влезе във война против своите бивши съюзници, против всички държави на Антантата и, ще прибавя, против своите най-очевидни и най-безспорни интереси. Партиите са виновни, тези партии, които от чувство на партиен егоизъм и на партийни интереси не изпълниха своя дълг и оставиха събитията да се развият в един път, очевидно опасен за България. Но българският народ, г-да, да си говорим откровено, дали няма и той част от отговорност в това падение? Българският народ дали изпълни своя дълг на народ съзнателен и разумен, на народ, проникнат от своите интереси и готов да жертвува своето спокойствие, своите временни удобства, за да запази големите общонародни интереси? Ние ще трябва да имаме откровеността да отговорим, че действително българският народ има своята голяма част от отговорността. Вярно е, че той биде тровен, че той биде заблуждавай, вярно е, че се направи всичко, за да остане той в една тъма, която улесни тъмните предприятия на Фердинанда, но това извинява ли българския народ? Не, г-да. Един народ, който си затваря очите пред очевидността, един народ, който предпочита своето временно спокойствие пред изпълнение на своя дълг, един народ, който заличава тъй немилостиво партии, които са му служили безкористно и предано в продължение на 30 години, за да се хвърли в ръцете на авантюристи, на партии компрометирани, които обещават само и нищо не вършат, такъв народ, ще трябва да признаем, носи своя дял от отговорност и първият дълг на обществените деятели и на партиите е да апелират към този народ поне в бъдеще да има повече самосъзнание и повече чувство на дълг към своите собствени съдбини.


РОЛЯТА НА НАРОДНАТА ПАРТИЯ СЛЕД ПРИМИРИЕТО
[…]
Нима за нас не беше ясно, че от чисто партийна точка няма по-добра, роля в днешния момент за Народната партия от тази да стои настрана и да остави новите, чистите, неуправлявалите партии да водят съдбините на България? Нима щеше да бъде тежко на г. Теодорова да не бъде в този момент министър-председател, нима той или г. Маджаров намират в управлението задоволяване на някакви амбиции, достигане на някакви партийни цели? Нима ние не разбираме много добре, че тези леви партии, които днес парадират със своята девственост, на които единствената заслуга е, че не са управлявали, че са нямали следователно причини и условия да грешат, нито да творят, че ако останат сами да носят тежкото бреме на управлението в тези мъчни времена, те ще бъдат изтъркани в месец-два, че ще блесне всичката пустота на всевъзможните демагогски проповеди, че ще изпъкнат дълбоките противоречия, които разделят този ляв блок, дето левотата се състои в едно само: в демагогията, дето, ако потърсите общи точки, които съединяват Самболийски със Сакъзова, ще намерите, че няма нищо общо, че докато едните държат за интересите на селските маси, интереси и разбирания класови, другите държат тъй-же едностранчиво за интересите на известна категория от градските маси и че по какъвто и да било въпрос на практическата политика и на стопанската политика антагонизмът веднага изпъква, противоречията са наяве: те ще се уловят за косите и ние можем да бъдем спокойни зрители как тези рицари на модерната демагогия се раздират пред удивения български народ, как самите те изнасят пред него своите недъгави схващания. Всичко това ние го знаем, г-да, всичко това ние го разбирахме и ако ние се водехме от партийни интереси, ние щяхме да си дадем удоволствието да погледаме този джюмбуш, но за нас и пред нас стоеше България и ние си давахме сметка, че тази България не може с фрази и демагогия да се управлява, че в този момент именно на нейната история, в който ще се реши дали тя да бъде, или да не бъде, ние не можем да не влезем в кабинета, не можем да не й дадем нашето пълно съдействие при всичките тежки условия, в които ние бяхме поставени да работим. За нас беше ясно, че без самохвалство ние сме партия, която още е запазила известен престиж пред държавите на Антантата, този престиж ние трябваше да го турим на разположението на България; за нас беше ясно също, че един кабинет, в който не участвува Народната партия, вътре в страната щеше да възбуди едно дълбоко недоумение и нека ми бъде позволено да прибавя, едно дълбоко разочарование. Чисто вътрешните борби щяха да се изострят в един момент, когато България има нужда от всичката своя сплотеност. Ето защо, съзнавайки, че ние отиваме към жертви, Народната партия влезе в кабинета, тя ще пролължава да стои вътре, тя ще продължава да управлява дотогава, докогато съзнава, че интересите на България налагат и изискват нейното участие в управлението. Но ако българският народ чрез своя вот подир месец или месец и половина благоволи да намери, че народната партия е вече излишна за неговото добро управление, че е време да опита нови хора, неуправлявалите партии, и че възраждающа се България от там трябва да чака осигуряването на своите национални блага, на своя вътрешен живот и на своето развитие, е добре, г-да, пред тази воля на българския народ ние ще се преклоним.


НАРОДНАТА ПАРТИЯ Е НУЖНА НА БЪЛГАРИЯ


Преди това обаче ние имаме дълга да посочим на този народ защо ние смятаме, че нашата партия продължава да бъде една полезна обществена сила за България, защо ние смятаме, че лесно не можем да бъдем заменени без щета за доброто управление на този народ. И когато ние казваме това, ние го казваме велегласно, нашата съвест може да бъде спокойна, защото ние систематично изпълнихме своя дълг, упрек никой не може да ни направи и ако народът въпреки туй не ни разбере, ако въпреки туй пожелае да ни замести, нека той понесе тая отговорност, нека той и неговата съвест носят упрека за последствията. Да, г-да, ние сме дълбоко убедени, че както в миналото имаме ценни заслуги към българския народ, така и в настоящето, па така и в бъдещето ние можем сравнително да му бъдем най-полезни. Ние сме му нужни, защото сме партия преди всичко на здравия разум – позволете ми тая нескромност, тук говорим в една среда народняшка, нека си кажем нашите убеждения с риск даже да се покажем нескромни.


Народната партия – обединяваща сила


Ние сме партия, която от своето създаване и до днес е била партия на съединението на българските сили, а не партия на разединението. И ако днес България има повелителна нужда от вътрешно съединение, от сплотеността на своите граждани, няма политически инструмент по-силен, по-целесъобразен за тая цел от Народната партия.
[...]
Народната партия – разумна и предвидлива сила


Ние сме партия, казах, на разума и за да подчертая това, ще ви обърна вниманието върху един факт, г-да, че всичко онова, което Народната партия е направила през времето на своето управление, макар и критикувано тогава, продължава да съществува и до днес. Няма реформа, няма законоположение, няма държавно мероприятие, реализирано от нашата партия, което след това да е било отменено.
[...]
Тя е партия на здравия прогрес


Но, казват, не е достатъчно това: „Вие сте стара партия и наедно с другите стари партии сте отживели вашия живот: животът на България върви напред, вие сте негодни за новото време, оставете на новите партии да се справят с новите задачи." Е добре, г-да, и в туй отношение Народната партия има какво да възрази и да го възрази по начин, който да затвори пътя на всички критики и на всички нечисти хули. Ние не сме партия на застоя, нито партия, която прегражда пътя на живота. Напротив, самото наше минало доказва, че сме партия, която върви с живота на своя народ, партия на разумно творчество, която е градила напредъка на България.
[...]
Тя е против социалните преломи


Но казват: „Не сте хора на новото време, не вървите с живота; новият живот иска бързи преломи, той иска скокове, а вие скокове не правите." Е добре, г-да, вярно е, че ние скокове не правим, нито ще ги правим, защото сме дълбоко убедени, че интересите на доброто управление на една страна не изискват скокове, че както живият организъм само тогава благоденствува, когато неговото развитие е постепенно и органическо, когато бавно той зрее и според своето зреене се увеличават неговите нужди, неговите средства и се изменява неговата форма, така и в социалния организъм този процес на естествено растене, той е здравият процес и само такъв процес може да доведе до обществено благоденствие. Ние сме готови да възприемем онова, което вече е назряло и приложимо, ние няма да спрем живота на България дотук и да кажем: нататък вече не може, но ние няма да правим авантюри и не мислим, че интересите на България изискват авантюри. Например да дойдем до известни конкретни въпроси, които вълнуват българското общество – въпроса за социализацията на средствата на производството. Не само защото ние, бидейки партия конституционна и имайки предвид, че конституцията осветява частната собственост, не само затова ние сме против подобни революционни проповеди, но още защото сме дълбоко убедени че България в днешния стадий на своето икономическо развитие може само да изгуби от подобна социализация. Ние си даваме сметка, г-да, че тъй, както ще бъде поставена България утре, от всекиго от нас ще се изисква труд, ще се изисква едно увеличено производство, за да можем да посрещнем новите тегоби и новите задължения. И ние си даваме сметка, че ако в туй време почнем да гоним капитала, почнем да социализираме индустрията, почнем да унищожаваме частната собственост, ние с това ще убием личния стимул, който кара човека да работи. В една страна примитивна като нашата, в която няма още натрупани капитали, в която няма още създадена едра индустрия, това ще бъде лудост, това ще парализира цялото производство, защото онези фактори, които движат това производство, те ще бъдат отстранени и няма други фактори, които могат да ги заменят, няма нищо готово създадено, което държавата да вземе в ръце и да го използува. В страни със силно развита индустрия, с много концентрирани капитали, със създадена пролетарска класа може още да се спори дали държавата не може да тури ръка върху тези станали анонимни, тъй да кажа, организации и да ги използува за общото благо. И там спорът е голям и там е въпрос, дали няма да има общо отслабване на производството. Но в страна, която тепърва се организира, дето тепърва се създава индустрия, да убиеш, да парализираш органите, които създават тая индустрия, за да ги заместиш с какво – с български чиновници, т. е. да обърнеш България в една грамадна дирекция на прехраната, дето половината народ ще бъде чиновници, които ще учат другата половина как да работи, чиновници, каквито ние ги знаем, с всичката слабост, немощ, неподготвеност на българския чинов¬ник – те ще упражняват тая сложна функция, стопанската, в живота на една страна, – това, г-да, разумни хора не бива не да го говорят, но дори да го мислят. И по-нататък, да се мисли и говори за такава коренна социална промяна в една страна като България, която е още под чужда опека – ние не знаем какъв ще бъде утрешният мир и доколко в стопанско отношение ние ще имаме свобода на действие, това е, г-да, детинска наивност. Или целият свят начело с големите народи ще се социализира и в такъв случай ние, щем не щем, ще вървим в този път, или старите форми на социалния живот и на производството ще се запазят и в такъв случай ние в примитивна, слабо производителна България да правим опити на социализация, то ще каже да предизвикаме вънкашните държави да дойдат да ни вразумят и да ни управляват дори в нашите чисто стопански работи.


Тя е партия против класовите борби


Също така Народната партия не е модерна, ако под модерност се разбира да се проповядва класовата борба и самоизтреблението между българските граждани. Народната партия винаги е заставала, застава и днес на становището, че ролята на управлението е не да търси онова, което разединява гражданите, не да се яви като представител на едно съсловие против интересите на другите съсловия, а да търси онова, което ги съединява, да бъде синтез на онези общи интереси, които свързват в едно органическо цяло гражданите и селяните на една земя. Ние мислим и вярваме дълбоко, че няма неразрешимо противоречие между интересите на граждани и селяни, че напротив, благоденствието на едните неминуемо докарва благо¬денствието на другите, че едните и другите имат нужда от ред, от почтеност в управлението, от обезпечаване условия за мирен и спокоен труд. Ние не можем да си представим една България щастлива, в която например селяните биха били богати и биха благоденствували, а гражданите биха били бедни и мизерни, нито обратното. Също така ние не мислим, че съществува един непримирим антагонизъм между господаря и работника в една страна като България, дето 90% от господарите са вчерашни слуги и вчерашни работници. Да се говори при тези условия за класова борба, да се апелира към чувството на мъст и завист, е нещо неразумно и нелепо. Ние, например, разбираме, че ролята на държавната власт не е да се мъчи да поощрява тези антагонизми, да ги разкрива, да ги засилва, а, напротив, да ги примирява, ако те съществуват, защото там е общият интерес.


Тя е за социалните реформи


Ние мислим, че в това отношение държавата трябва да влезе смело в пътя на социалните реформи, назначени не да дадат надмощие на една класа над друга, назначени не да подхранват класовата борба, а да омекчат отношението между капитала и труда и да гарантират и на двата фактора в производството правата, които те имат да участвуват в печалбите. Ние смятаме, че от чисто буржоазна точка работничеството трябва да бъде протежирано не защото искаме да демагогствуваме, а защото едно производство засилено изисква като условие предварително едно работничество издигнато, едно работничество обезпечено материално, повдигнато културно, което да чувствува интереса, който има самото то да запази и засили производството. Ако един разумен индустриалец се грижи даже за мъртвата машина, която употребява в своята индустрия, да бъде тя очистена, намазана, да бъде тя колкото се може по-дълготрайна, колко повече тоя разумен индустриалец, а следователно и държавата, трябва да се грижи, щото работникът, който играе такава важна роля в производството, да бъде пощаден, да бъде запазен, да бъде поставен в условия да може да добие своето пълно човешко развитие. И в тоя ред на мисли Народната партия ще бъде тъй-же прогресивна, тъй готова да даде своето съдействие за това социално законодателство, което цели повдигането на работни¬ка, неговата обезпеченост материална, неговото засилване културно, както във всички досегашни съществени мероприятия.
[…]
Но за една партия не е достатъчно правилно да мисли и правилно да преценява: за да изпълни докрай своя дълг, тя трябва силно да действува, за да намери широката подкрепа на народа и чрез нея да наложи своите схващания. Ако партията беше една академия или някакво учено дружество, тя щеше с право да сметне, че е изпълнила своя дълг, щом правилно е преценила положението и нуждите на страната и е посочила най-целесъобразните средства за задоволяване на тези нужди. Но партията е друго нещо, тя е организирана част от българския народ за служба на своя народ и за да може тази организирана част да изпълнява своята служба, тя е длъжна не само право да мисли, а силно да действува, тя е длъжна да наложи това, което мисли, и да го наложи не по пътя на революцията, а по пътя на конституцията, по пътя на вразумяването на българския избирател. Е добре, ние, народняците, няма да сме си изпълнили дълга, ако се задоволим да кажем, че сме партия, която право е мислила и действувала в миналото, която право мисли и сега за бъдещето. За да изпълним нашия дълг, ние трябва чрез нашите действия, чрез нашата партийна мощ да наложим в управление¬то на държавата тези цели, тези разбирания, които тук ни обединяват, и само тогава ние пред нашата съвест ще кажем, че сме изпълнили нашия дълг.
[…]
Партията сама по себе си е една абстракция; онова, което й дава реалност, онова, което й дава живот и чрез което тя действува, това са живите хора, които съставляват тая партия, това сте вие. Партията не може да действува без вас, партията не може да бъде полезна без вас. Имайте това предвид и като знаете, от друга страна, каква криза преживява днес България, до каква степен нейната съдба ще зависи от туй, какъв ще бъде съставът на бъдещата камара, дали България ще се обърне в едно поле на братоубийствена война и може би ще се предизвика една чужда окупация, или ще продължи да бъде една страна на ред, на законност и на обществен прогрес, като имате всичко това предвид, изпълнете своя дълг към партията, защото по тоя начин ще изпълните своя дълг към България! Да не би един ден да дойдем в положение като онова в 1913 и 1914 г., когато вследствие на недостатъчна съзнателност на българското гражданство една клика от послушни Фердинандови оръдия можа да вземе болшинство с няколко гласа и да опропасти България. Да не изпаднем всички пред тази страшна отговорност пред съвестта си, пред историята, пред потомството, че вследствие на недостатъчна деятелност от наша страна разумните хора в България изгубват болшинството в парламента с два или три, или четири мандата! Отговорността ще бъде страшна, защото нещастията, които могат да последват, ще бъдат грамадни. Аз изпълнявам, г-да, своя дълг, ще продължавам да го изпълнявам и в бъдеще, но очаквам и твърдо вярвам и вие да изпълните вашия.


Преди да свърша, ще трябва да кажа няколко думи за едно явление болезнено в нашия живот, за което вие трябва да бъдете предизвестени. Въпросът е за тъй наречените съсловни партии, да говоря още по-определено, за инициативата, взета от тъй наречения икономически блок. Ние, г-да, като партия неизменно сме се борили против обособяването на съсловни организации в политически партии. Ние сме критикували безпощадно Земедел¬ския съюз затуй, че той разпокъсва политическите сили на страната, че внася анархия в нашия политически живот, че внася раздробяване и че понизява държавното управление, което трябва да остане общо за всички, до степен на котерийно съсловно разбиране, до степен да служи то само на известни съсловни материални интереси. Е добре, вместо да се спре този процес на вътрешно политическо падение, ние виждаме днес, че и други съсловия се мъчат да подражават примера на земеделските дружби. Това е икономическият блок.
[...]
Пътят е извънредно погрешен даже от точка зрение на чисто съсловните интереси на търговци и индустриалци. Търговците и индустриалците ще бъдат силни в България дотогава, докогато продължават да бъдат носители не на своите съсловни интереси, а носители на светли политически идеали, носители на онова, което е най-разумно, най-почтено, което обединява българския народ и което служи и е полезно за целия народ. Не бива тази просветена класа в България да остави знамето на общонародни и държавни интереси, за да образува една дребнава котерия, която чрез общата политика на България да преследва свои частни егоистични интереси. Това не бива да стане, защото това ще бъде една пакост за България, това ще бъде една глупава сметка за самото търговско съсловие. И за да може тази класа да продължава да бъде носителка на почтеното, правото, патрио тя върви с тази Народна партия, която никога не е делила земеделци от търговци, която е мислила винаги за България, и по тоя начин себе си ще запази и България ще спаси.


Бележки
*    Запазен е правописът според тогавашното произношение на думите.


Източници
  • Из "Атанас Буров. Живот за България", Жоро Цветков, изд. на БАН, София, 1992, ISBN 954–430–164–Х, с.237–249
  • Буров, Ат. Д. Положението на България и Народната партия. С, 1919, 6 – 19, 34 – 56, 61 – 68.


Обществено достояние Това произведение е достъпно при условията на Лиценза за свободна документация на ГНУ, версия 1.2 или коя да е следваща, издадена от Фондацията за свободен софтуер.