"Локвата" и "Виняри"

Пак при вас ида върхове стръмни,
върхове на планини безводни,
да видя вашите камъне кръвни,
багрени с кръвта на момци народни.

Нека останат спомени тежки,
дето загина храбрият войвода,
де цела чета крепеше мъжки в
боя ужасен зарад свобода.

Блазе на вас присои прохладни,
че след години пет стотин страдни
чухте гласа на пушки гръмовни,
вика юнашки, песни бунтовни.

Вие сте честити, че вас пробуди
на щиковете дрънкане остро
и гръмко ура, а турчин зачуди
на млад войвода команда проста.

Тук не отдавна турска потера
чакахме с радост да я пребием,
че можем, кога щем, да я издебнем,
и не да се крием, а да се бием.

Не беше още от сън станала
младата чета, низ долините
не беше още слънце пекнало,
залпове стрескат височините.

Нашите предни стражи гръмнаха,
купове турци пред тех паднаха;
залп и ура на чета весела
пусна в уплаха ордата цела.

Скоро се огън силен отвори
между комити, чада достойни,
що ги живота безстрашни стори,
и между проклети турци безбройни.

„Удряйте право, храбри момчета,
келяви турци и арнаути!" —
викаше вкупом целата чета,
от тежка сила без да се смути.

Жадна за мъст четата сгъстена,
хвърля куршуми и думи злокобни:
„долу тиранство! живей свободна,
Македонио мила, земя свещена!" ...

Четири часа летни горещи,
реват планински, тръбите бойни,
залпове грозни, силни и чести,
слеха се в едно с ека усойни.

14 В турско мнозинство не се бележи
падане често на мъртви аскери.
Тълпи нападат на тез младежи,
що ке отидат безъ време жертви.

Явна угроза виждат наблизко,
че турски сили тех ги завъртват,
но горди момци не падат низко
и крачка назад не се помръдват.

Ей кръв юнашка, луда, червена,
ти не се ли жаляш, като се сипеш
низ тази росна трева зелена!
Що те накарва силно да кипеш?

От един само куршум бездушен,
който смърт носи тя бездушен,
кръв буйна, ти, що в жили клокотиш,
в мразна пихтия ти ще се сплотиш.

И колко надежди, бленове сладки,
колко мечтания, чувства благатки
в тази пихтия ще да се вковат
и нема нивга да се подновят!...

Ето един след други пронизани
падат кат круши тела младежки.
Дивно! Без трепет, без отчаяние
зимат юнашки пози мъртвешки.

Всред тези гърмежи страшни, нечетни,
гласна команда смисъл си нема:
„стига момчета, вий отстъпете
пред несравнено сила голема".

Гинат юнаци там по местата —
по дълг другари, сгядба игрива;
мрат с усмивки сладки в устата,
на пук на врага, що ги пребива.

Паднаха с доблест всички четници
на храбрия Дичо в своите позиции;
мъртвите и ранените люто
търпят мъчение турско нечуто.

А пък мнозина леко ранени,
жадни за вода, в пот изпотени,
с песни и псувни скоро отстъпват,
„Виняри" хващат да се закрепват.

Ранен един в рана треперяща,
и сам се от боя бавно завръща.
Град от куршуми, люти, игриви,
не му смущават ход горделиви.

Кой е тоз весел юнак, що става
и пред смъртта си толкоз забравен!
Защо не тича да се спасява,
като бегледа в пот задавен!

Лаки Поповски с маузер в десннца
стъпва той гордо — също яребица,
за да покаже, че той не бега,
от турски аскер той се не стяга.

Още не бърза, за да не речат:
бегаше бомбаджията страшен.
Младост, надежди нему не пречат
мъртъв да падне горд, неуппашен.

Но ... и той легна в тази падина,
от три куршуми смъртно пронизан.
Падна, уви тоз майстор, загина,
С бомби що смаза врага залисан.

Пукат гърмежи, тътнат усои,
кръв ройна тече в пустите доли,
пладнешко слънце вковано стои
до гологлави момци соколи.

Зраво се крепи четата млада,
в кръв тя намира своя услада.
Песни бунтовни всички запеват,
будядят народа, вразит гнева.

Да не дочуват гласа, що иде:
"Момци Дъмбенци! дръжте се здраво
Денят проваля, а турчинът виде,
че нашите пушки бият по-здраво".

Клети, ранени, четници страдни
охкат, се мъчат гладни и жедни.
Влечат се тайно между скалите,
плъзгат се мазно низ долините.

---
Колко нещастни сме ние, македонци,
в тази борба с душманинъ народен!
Но и какви герои, о момци,
стоим пред света кален, изроден!

Заради нази „кръстътъ-червени"
не ще положи грижа свещена.
Лекари млади, връзки ленени
нема за нашта снага ранена.

И милосердна сестра засмена
раната с билки не ще попръска.
С милия поглед, с уста румена
не ще поднесе и нам превръзка.

Във болници модни, в кревати меки
не ще отдъхнат болни юнаци.
Както във войните, що води всеки,
при нас ще нема бели байраци.

Тежко и горко на тоз, който падне
ранен дълбоко в тези сражения!
Вместо човешка милост да найде,
ще го последват зверски мъчения.

Ето защо и бунтовникът пада
от свой куршум без ни да трепне,
вместо да моли той за пощада,
вместо свещена клетва да стипне.

Верен на свойта чест, задължение,
младият Дичо ощ несъкрушен,
само направи едно движение
и той от свой куршум падна бездушен.

Сестри сплашени, майките клети,
турско насилие да н'ги сполети,
крият се тайно от нази всички
в ями задушни, в тъмни горички.

И като чуят ека куршумен
от планината, стрескат се много.
С плач и въздишка и със глас шумен
кълнят времето, молят се Богу:

„Боже, изкриви ряще тирански —
по тъхнитъ глави пушки да хванатъ;
Боже, ослъпи очи душмански —
та нашитъ момци здрави останатъ."

Често въ скръбьта си кълнатъ войвода —
и него, що дъло свещено води.
Кълнятъ, че майка безъ синъ остава,
и съ невеста момче прощава.

Тъженъ е, братя, живота планински,
мтячно борбата водимъ с тирана.
Бпазе, кой четник бодър истински
в редовете до край остана.

Но, дръж се, крепи, напрягай жили,
е ти нередна чета отбрана,
Кръвта отревна, що в теб остана,
за свободата днес отмили.

В живота ребски, пъкъла е страшен
нема да екпаним да се възвърнем;
в работа частна, в мира домашен
имена славни не ще почерним.

При всички мъжи, хули безбожни
и при комитски живот тревожни,
до край с оръжие ний ще се борим,
дер Македония свободна сторим.

Нека се пълнят затвори мрачни,
нека загинват другари горски,
нека над наште битки юначни
жлъчно се смеят владици-гьрци.

Нека да тичат по кас потери,
нека врага пред нас да трепери;
само да грей надежда в сърдцето
и да светлей като слънцето.

Гърция нека затваря бесно,
граби кат, турчин, псува и гони
нашите хора в Кралството тесно,
крепено от бегащи евзони.

Нека! Ще паднат тежки окови
и ще огрее слънце засмено;
над пепелище селско ругано
сладка свобода ще се поднови.
---
Спете спокойно тринайсет мина,
скжпи на черна клета родина,
под тази трева гяста зелена,
под черна земя тежка, студена.

Вие станахте жертва за роба,
жертва на твърдост, на глави бурни,
но никой сега нема да турне
паметник, вънци над вашите гроба.

А горски цветя, здравец зелени,
ноще и дене що миришехте,
пушки и шапки гордо кичехте,
ще ви послужат венец нетленни.

Паднахте млади, о! вий юнаци,
честно и мъжки с пушки в реката.
При неразвъни още байраци,
трепет внушихте силен в агата.

При много жертви, робът, що дава,
вашето достойнство не отличава.
Той ще забрави свещени кости,
кат много прежни гробове прости.

Дор над вас гази крака нечестен,
робът, в скръбта си и в мъки унесен,
ще да забрави имена свети,
макар за него вие да мрехте.

Но пакъ отъ вашия подвигъ достоенъ,
отъ кръвьта буйна за него льта,
сила ще черпи въ пжтя си боенъ,
доръ той свободенъ да стане въ свъта.

„Локвата" днесъ съ вълни непокорни,
що завладъхте съ яки си гърди,
отгде неможе никои ва скорни,
споменъ за вази скжпъ нека биде.

В бъдеще свътло, в бъдеще ново
за нашата мила, клета Родина,
кога зазвучи тук сладко слово,
рози ще цъфтят катъ в градина.

Въ тъзи падинки, росни, зелени,
с кърви червени що се поливат,
песни за храброст ще се възвиват
и ще се друсат хора смесени.

А беполики селски девици
въ прольть ще тичат кат яребици,
зеле, киселец тук да събират
и годеник свой тук да избират.

Тъ ще събуждатъ отъ сънь мъртвешки
вас, о! юнаци, с песни и смешки.
С крехък гороцвет, с жълто кокиче
вашата гробина ще да се киче.

Вие легнахте въ кгкща избрана
на тозъ връхъ зеленъ, хладенъ, чудесен.
Там атмосфера чиста умайна
приспива всеки въ мечти унесенъ.

Оттука се виждат езера гладки,
ветъра носи миризми сладки.
Заради това драго му бива
на всеки вечно тук да почива.