Цар Симеон (Петко Тодоров)

От Уикиизточник
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други материали със заглавие Цар Симеон (Петко Тодоров).

Цар Симеон
Автор: Петко Тодоров

Най-сетне! — Нестройни редове се блъснаха в Цариградските стени и като морски вълни се разпръснаха шумно около Влахерна, отвъд Златния Рог, чак до брега надолу. Преграда не видели в дългия си път, не срещнали нийде отпора — стар велможа вади из ножница меч и полека опипом острието му опитва настрана; до него други воини се наредили, копия трият, а трети замахнал там с боздугана на другаря си, не види, главата му ще строши. От рано всички се приготвят за сетня разправа — свършват ли и нея, всичко е в ръката им. — С останалите назад тумби войници настигват отгоре и колята, цял керван — щом торби и въжа утре не смогнат да вдигнат плячката, с коля ще я помъкнат към балканските си хижи…
И сякаш искат ответ на стар въпрос — велможи и войници пак се извърнаха и впериха очи във Влахернските врата, които мълчат като сключени уста. Зад тях е притаил дъх Константиновия град и сам-там из дрезгавината се съзират само кръстове по черковните кубета, като че подйемат немощни ръце за милост към небото.
— … Нека се молят! И те са кръстени в същата вяра всички, бог е един и същ: той няма само тяхна страна да държи! Сбират се на купчини велможи и волните им разговори още по-волно се оттейкват из стана. — Вярата и силата византийска те знаят. Изкусни са ромейски легиони на приказка само, с хитрости и лукавство. Но покажат ли се българи лице с лице срещу тях, от викът им те изгубват свяст, хвърлят и меч, и щит и бягат прязглава да се не видят…
От велможите още по нехаят войниците, които сноват насам-нататък, мравуняк. Час по час приливи отгоре все нови прииждат, час по час се приказки разгарят, всекиму в гърди сякаш двойна сила се пробужда — не му се чакат вече и зори…
А нощта иде от морето и с мекия си дъх облъхва войнишкия стан, подобно майка, която с блага реч и ласки дири немирна сина да укроти. Ведра южна нощ — не е тя като тази, що от балканските дебри припада, пълзи низ подолье дебнешком, докато прокуди сетния закъснял орач и затисне полето. Развяла от изток звезден плащ, пристъпва тя свенливо и кротко ги кани да легнат под нейния покров, морни снаги да отморят. Един по друг велможи се разстъпват, войниците заобикалят на купчини огньовете, лумнали из полето, и сядат край тях да отдъхнат.
През колко неволи и беди се промъкнаха докато стигнат тук! Не един изнемощял помери да остави похода, не един осакатен, пребит се тръшва сред пътя да мре. И едвам съвзет, повличаше се пак — че за приказ с богато имане и жени е Византия тъдява. Деди и бащи разправят византийската хубост — безчетните им богатства… По тях що поход са сторили, що сили пропилели — и все нахалост! — Сега вече те ще си отземат. И за цар, за воеводи и войници — за всекиго ще има. Ще има да занесат утеха на майки и деца, чиито бащи са оставили кости по бранни полета в борба с църни угри — подклаждани срещу тях все от византийците… Унесени в своите блянове, войниците се натръшкаха един до друг, огнища изтляха, снишиха се над жаравата пламъци и полека-лека заглъхна отвред. Чуваха се само дълго още леките приливи на морето към брегът, докато най-подир се отпуснаха, като че задрямаха и те.
Но тази нощ, що милва с кротък сън войнишкия стан, в душата на царя разравя старо огнище сега. Тоз благ лъх отвява пепелта на годините и под нея стари спомени блестят!… Както преди години, той е пак тук, на брегът на Златния Рог, дето кроткия шепот на морето подйемат яворите и го унисат в сенчести глъбини. Тук — пролет в градините дето не прецъфтява и на непрекъснат пир дървесата вдигат пълни чаши едно към друго… Колко пъти през тия нощи присядаше той самичък да отдъхне в тъмните алеи. Над алеите протягат един към друг крехки грани миртът и дафината. И всичко копнее трепетно наокол, а той бе се захласнал да се готви за бъдещ живот, преди да живее този…
— Наивна вяра! — Искаш ли и бъдещ живот да наследиш, кръста на меч направи, издигни го и го забий в градината, дето е цъфнала твоята младост!… Там едно невръсто дете сега царува — с твоята здрава ръка издигне ти кръста; нека го видят и познаят царства, с него да познаят и тебе самия… Във Влахерна те чакат само. Там ти си бил по свой, отколкото и в бащина си дом. И ще бъдеш!… — вдигна гордо глава Симеон и погнат от безумни мисли, побърза из шатра навън.
Войник до войника лежат натръшкани в глушината — като ратно поле след боя. Горе от небото се рее над тях бледната месечина, сякаш вещица, тръгнала по мъртви трупове да гадай: тук в ризница някоя се огледа, таме пребледней на сложен настрана боздуган и пак заброди нататък. Мигом стъписан пред своя стан, Симеон махна ръка, грозно видение да пропъди, и се запъти кръз спящи редове към Златния Рог, който в месечното сияние светеше като позлатен път, водещ негли през мъртви трупове към нови почести и слава…
— Един път ли кракът му прескача мъртви трупове, да гони туй, що никой смъртен не е стигал, нито пък някога ще стигне… Уморен е вече духът му. Но — още и утре — ще отдъхнат и ратни поля, и морни воини. От Босфора до Дунава бял само храмове и палати ще се вдигнат и славата на неговото царство през земи и морета ще се разправя… Но тоя час в присънка някой се обади зад Симеона и той се спря.
Отспал първи морен сън, някой там се бореше с привидения, размахвайки ръце около спящи другари: — Самар, самар дай! — викаше в несвяса си той. Що ти е свилено седло! Поврага. — Самар, с него повече плячка ще вдигнем!…
Симеон се вцепени на мястото си. От този стръвен глас и той се убоя и не посмя да върви надолу — бързо възви към шатъра си. А по неговите стъпки се погнаха рояк мисли както след есенния вихър капналите листа: подигат се, спреварят и пак се трупат на камара.
… Плячка! Велможа свилено седло от конят си иска да разседлава, самар върху него да върже. И в сънят си само за плячка бълнуват. Пък утре, когато нахлуе вътре цялата орда — камък на камък няма да остане ни от черкви, ни от палати…
Той влезе в шатъра си, седна и обори натежала глава. — Настървени, те ще се хвърлят кой където свари, за злато и мъниста ще се сбият помежду си. Никой няма да мисли какво прави. Когато всичко ограбят вече, когато и най-гордия византийски севастократор накарат да превие врат пред тях, да им слугува, ще вдигнат секири и боздугани да трошат мраморни стълбове и дивни цветорези — кеф да си правят. Два-три дена, неделя — ще се свърши грозното им тържество, всеки плячката си ще помъкне нагоре и цялата слава на Византия ще глъхне в буренак… Не, не с таквизи орди се подигат царства и славят славни имена! Тук нищо няма да остане… Той вижда всичко като на длан. — След години, когато времето развее праха на победители и победени, в хиподрома — сборището на най-вихрени игри — от незнаен край селяк ще се повлече подир ралото. В съсипните на Света София овчарчета ще запладнуват стада и ще тръгнат да ровят бабки — разпилените мозайки от нейните чудотворни икони… А из мраморните чертози на Влахерна, из нейните ведри оливни градини — там бухали ще забухат. И летописци, и мъдреци донякога ще запишат в своите книги: не цар дойде тук името Христовото да прослави, светът да познай ума и мъдростта му, а варварин неблагодарен, комуто и вяра, и книга дадоха в ръка, помъкна от Балкана своите пълчища в плен и пожар да обърне Византия!
 
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
 
Трепна небото. Едва под първите усмивки на зората се сепнаха морски вълни надолу и тръбата на вестник пробуди станът. Надигат се сънливи пълчища, велможи надават ухо, слушат: „Царят на Константина дарява царството — кой отдето е дошел, да си върви!“ — Насън ли, наяве ли е туй? Воина, който едвам душа за плячка довлече тук, замая се: как ще си върви?… Царят и дума не иска повече от никого да слуша. Изкараха пред царския шатър конят му — ето го сви юзди, метна се и яхна юнашки по пътя нагоре. Пуснаха коне придворни велможи след него, а по тях роптане и врява на човешкото море оглуши отвред…

Обществено достояние Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко.