Писмо на Николай Константинович Судзиловски до Георги Бакалов

От Уикиизточник

8.IX.1911

Другари от „Знание“!

Това не е добър, не е здрав симптом, когато хората, вместо да се ориентират в настоящето или да решават проблемите на бъдещето, започват да се уригват и да преживят миналото. В еволюционен смисъл това означава „началото на края“ – израждане, грохналост, декадентство.

Защо ви е Христо Ботев? Нима той не умря, а с него умряха и онова време, и ония условия, субективни и обективни? Умряха, отидоха във вечността и вече никога, никога няма да се върнат. Но и да се върнеха - нима живее някой с чуждия опит? Да беше възможно такова нещо, срамно би било. Всеки човек преди всичко трябва да бъде сам по себе си и да не подражава нито на Плутарховите герои, нито на светците от Четьи Минея. Или вас ви ръководи желанието да свържете своята партия с Ботева? Да пренесете върху нея ореола на неговата памет? И това не е добро. Много по-прилично би било партията ви със своята дейност, със своите придобивки, с борбата си против злото, невежеството, насилието да правеше чест на умрелите пионери. Аз съм толкова погълнат от съвременността, че нямам време за спомени. При това - то бе толкова отдавна! През тия трийсет и повече години толкоз много неща са се изгладили от паметта ми. Не за пръв път вече са се обръщали към мене с тия въпроси. Преди една година написах на Дебагорий-Мокриевича всичко, което помнех. На вашите въпроси мога да отговоря само много накъсо.

Ботева духовно го създаде, както и всички нас, руската литература през 60-70 години, както оригиналната, особено публицистичната (Добролюбов, Чернишевски, Писарев), така и преводната. Не мисля някой от тях да е бил негов учител отделно. Влиянието бе колективно, взаимно допълнящо се и главен елемент, основен тон на всички тези влияния върху нас бе недоволството от стихийно създадените обществени условия, вярата в човека, в бъдещите завоевания на неговия разум, желанието и стремежът да живеем не както бог е заповядал и заповядва, а както ние си искаме. Нека го наречем това идеализъм.

От френските събития и от зараждащата се немска социалдемокрация Русия, а още повече България, бяха по обществените си и политически условия толкова безконечно далеко, нашите практически задачи бяха толкова различни от техните задачи, че интересът ни към тях бе само теоретически. Един човек със здрав ум не можеше и да мисли за "комуна" или за социалдемокрация между руските мужици и още по-малко между българските селяни. Ние им съчувствахме само дотолкова, доколкото в техните действия се проявяваха общите с нас революционни инстинкти.

Маркса ние само го раздъвквахме страница по страница като някакъв чуждоземен и странен плод. Казвам. ние защото както знаете, между нас - мене, Кудреану и Ботева - нямаше никакви теоретически разногласия. И тримата, най-близки помежду си, прекарващи в Букурещ през 1875-76 г., бяхме революционери на дело, които си бъхтаха главите да измислят каква по-вкусна свиня да поднесат на врага, все едно в Русия или в България.

Мисля даже, че английските писатели като Спенсер, Бъкли, Дарвин, Хъксли имаха върху нас по-голямо влияние, отколкото парижките комунари или немската социалдемокрация.

Ние се възхищавахме от Ласаля колкото за социализма му, толкова и за неговата революционност. Лавров нямаше върху нас съвсем никакво влияние. Това бе много суха енциклопедия, метафизическа, остаряла за нас по дух. Херцен също беше покойник за нас.

Друго нещо бе Бакунин. Кой не го обичаше, върху кого измежду революционерите той не е имал влияние? Подкупваше ни не само неговата юначна личност, геройското му минало, непримирамата му революционност, а главно - вярата му в човека, в противоположност на вярата в стихията, в авторитети, земни и небесни, в това число и в еволюцията, която - само почакайте - сама щяла да ни поднесе всичко на тепсия!...

Руският другар от Лондон, който канеше Ботева да бъде наш агент, бях аз (аз пристигнах от Лондон и се поселих в Букурещ). Литература пращахме, но без особено усърдие и интерес, защото тя се състоеше главно от дебелите томове на списание „Вперед“, което ставаше най-вече за възглавница, когато такава ни липсваше.

Не ще и дума, че и тримата (по-късно към нас се присъедини и Кац, който дойде от Яш) беседвахме. Христо тършуваше нощно време със своята тайфа между букурещките богати българи и гърци. Полицията гледаше на това през пръсти и когато се случеше да ги арестува, ги пущаха по поръчителството на Ботева. Понякога той довеждаше по 15-20 души в моя коптор. Те си изуваха обувките навън и насядваха по импровизираните миндери в стаята със скръстени нозе, което ни разсмиваше...

Касаеше се за заминаването ми с чета през Дунава като хирург по предложение на Ботева. Аз толкова малко вярвах в успеха на тяхната експедиция, имах на главата си семейство, което нямаше къде да изпратя или оставя, та след известно колебание се отказах. Излязох прав. Съвсем нищо не излезе от това, турците ги изтребиха веднага след десанта, при което Христо Ботев бе един от първите паднал от куршума. А жалко! Неговото революционно чувство го увлече прекалено много. Да не бе загинал, да бе почакал края на Руско-турската война, неговата роля в България би била за нея много по-полезна, отколкото на Каравелова и другите. Във всеки случай, не би я имало поганската „стамболовщина“, която опозори България, а и лошите министри биха били по-малко... Тоя Стамболов, руски семинарист, бе по-издържлив. Той дочака да тръгне срещу турците руската армия и вървеше в опашката й като някакъв закъсал кореспондент. Толкова закъсал, че ние между другото, му събрахме средства за един кат дрехи. Ех, не може да се разкаже всичко!

Прощавайте и предайте сърдечен поздрав на другаря наш Кац и на д-р Транян. Моят адрес е посочен в началото.


Искрено Ваш Н. Русел

P.S. Да си призная, не се разкайвам дето не дадох на турците да ме застрелят в четата на Хр. Ботев. По-късно господа българските „министри“ ни третираха нас, неколцината руски имигранти дошли в "освободена България" доста скверно, недружелюбно, завистливо и враждебно. Мене просто ме „натириха“ от Пловдив.


Обществено достояние Произведенията на този автор са обществено достояние съгласно чл. 27, ал. 1 от Закона за авторското право и сродните му права.