Писма на Петко Рачев Славейков по унията в Македония през 1874 г. № 1 (2 дек. 1873, Цариград)

От Уикиизточник
Направо към навигацията Направо към търсенето
Писмo по унията в Македония – № 1
Автор: Петко Славейков
Писмото е написано в Цариград на 2 декември 1873 г.


Ваше Блаженство,


Претоварен от работа и вдаден само на това, как да поправя толкоз зле разстроеното си положение, аз не съм могъл от някое време насам да намеря време да дойда до Ортакьой и снощи даже, като бях тръгнал, принудих се да се върна и да остана и сега да Ви пиша, ако обичате да ми пратите копие от протестът[1] на новите наши протести и ако ми позволявате, да го повшуточа[2], защото се научавам, че го са дали Найденову[3] да го обнародва. Разумява се, че ако би по-напред от обнародванието му в „Право” да поговоря нещо, аз няма да взема от текстът му, а само от смисълът му ще се ползувам. Аз мисля, че не ще да е зле; но то остава на волята на Ваше Блаженство.


При това позволете ми за всякога искрено да Ви изкажа своите убеждения за течението на днешните работи, че доколкото слабите ми умствени сили ми позволяват да проникна в работите, аз одобрявам напълно днешното направление, което им дадохте и ако гласът ми би послужил за насърдчавание в следованието на туй направление, Вий го имате, съдружен с уверението, че за сега този е спасителният за народа ни път и че дотам, додето виждам, че го приемате, Ваше Блаженство, народът е способен вече и готов да го приеме и няма що да се боите, само дерзост и постоянство. [4]


Ваше Блаженство,


Аз зная, че Вий търпите досаждения ако не защото явно сте ме защищавали, а то за това, защото на Ваше Блаженство отдават несполуките си противу мене моите безразсъдни гонители; но и аз нямам кому да се оплача, ако не на Ваше Блаженство. Не пакетозлобствувам, но като пред баща изказвам обидата си. За да икономисваме работите уж, аз приех предложението на дядо Нила[5] да пусна архимандрит Теофила в одаята си за някои ден, а сега се научавам, че се решило на съборът, по предложение на епитропите, да дадат Теофилу одаята ми, а мене да предложат една от дупките, под предлог, че съм имал одаята за деня само, което не е никак тъй, защото аз се отстраних от нея само за ден, за два, доде се настани Теофил другаде, това е итрижка на епитропите, които Ване Блаженство сте узнали на що смерят; аз не гледам на обидата, която ми стави, че без да ми се извести и без да се попитам се постъпва с мене като със съдрано рухо и ме подмятат, не е сега време да се дърляме за таквиз дребни честолюбия, но работата е, че мене ми е действително невъзможно да се подчиня на туй решение. Защото одаята ми треба не само за деня, но още повече за нощя, дето аз ползувам от библиотеката, моята и читалищната, работя за „Читалището,” а тази библиотека няма де да се пренесе и нито може четвъртината ѝ да се побере в дупката. дето ми предлагат и дето от легло само, друго се не сместя, ни малък стол даже да пиша. После и аз по силите си имам сношения с хора и отвън и от тука и няма де да приема ни едното человека; а ето и две недели как не мога да работя в одаята си и „Читалището” е останало назад. Аз мисля, че не ще да е обидно за Негово преподобие да се намери в предлаганата мене стаица, ззщото нито калабалък има, ни работа, ни сношения с хора, а защо на мене се наваля, не зная. На епитропите аз не гледам, а ми е жал за това, дето по незнание на причините, се онеправдавам от ония, от които очаквах покровителство; аз мислех, че и учител да не съм, щях да намеря един ъгъл при черквата, както го намират и толкоз други, а ето, че мене ми отказват и в това, ще кажа, че за да мога да имам прибежище в черква, треба да пожуля прагът на Фенер и тогаз да дойда. До там сме стигнали. Аз се не жалуам противу Ваше Блаженство, защото познавам как стават работите и как е станало и това, но излагам Ви това, за да не взимате моето по невъзможност неподчинение на туй решение като следствие на стропливост и упрямство. Мене ми е по-досадно да Ви правя главоболие за това и по-тежко да се покажа непокорен, отколкото да приема и да се подчиня на туй решение, неправедно наистина, но маловажно и таквоз, което не заслужава да го прави някой маслахат[6]; но работата е, че не ми е възможно.


Като Ви излагам синовно и с всяка икреност и откровеност това, що се касае до общите работи и до тази частна работа, прося снизхождението Ви за досаждението, що Ви причинявам и оставам завинаги


На Ваше Блаженство
преданнейший
П. Р. Славейков


Цариград 1873 г., Дек. 2


Източник[редактиране]

  • ЦДИА, ф. 1546, оп. I, а.е. 306, л. 1—4. Оригинал. Ръкопис[7]

Бележки[редактиране]

  1. През ноември 1873 г. групата на умерените цариградски дейци свиква т.нар. събор на „единадесетте островитяни”, в който влизат и някои от бившите членове на Смесения съвет, като Гаврил Кръстевич, Христо Тъпчилещов и други обществени дейци, привърженици на идеята за компромисна спогодба с Цариградската патриаршия. Решенията на този събор са изложени в особен протест пред турското правителство и Българската екзархия по повод изпращането на епископите Нил Изворов-Смоленски и Доротей Скопски в смесените епархии, с което се нарушавал и ферманът, и екзархийският устав. Протестира се и против издаването на Смесен екзархийски съвет.
  2. П. Р. Славейков иска да го осмее (повшуточи) в сп. Шутош, което започнало да излиза от 24 октомври 1873 г. до 25 юли 1874 г. на което той бил редактор до брой 5.
  3. Иван Найденов (1834, Казанлък — 1910. Пловдив) — възрожденски деец, учител, публицист, книжовник и читалищен деец, капу-кехая (представител) на Българската екзархия през Високата порта, редактор на сп. Читалище, в. Право (1869—1873) и в. Напредък (1874—1877),излизали в Цариград. Той ратува за самостоятелна българска църква и училище. Славейков и Найденов са в постоянна полемика във вестниците си.
  4. Сношенията между П. Р. Славейков и екзарх Антим I не винаги са били добри. През 1872 г. П. Р. Славейков го критикува в отворено писмо заради примиренческото му държание към турската власт и близостта му с представителите на „умерените” в Цариград. През 1873 и 1874 г. Славейков пише и два фейлетона срещу екзарх Антим 1 — „Человек спрямо человеците” и „Подхлъзването”.
  5. Нил Д. Изворов, епископ Смоленски, роден в Русе през август 1823 г., протосингел на гръцкия владнкав Русе Синесин, председател на българската община в Русе през 1860 г. Участвувал в Църковно-народния събор като русенски представител: председател на българската църква в Цариград. Ръкоположен за епископ на 8 юли 1873 г. в църквата „Св. Стефан” в Цариград. Изпратен от Българската екзархия в Солун да се справи с унията, той се отрекъл от православието и приел католицизма на 11 април 1674 г., като Кукуш станал негово седалище. По-късно отново се върнал към православието. Неговото преминаване към католицизма може да се обясни само с кариеристичнн подбуди и заради материални облаги. В докладите си до конгрегацията на пропагандата в Рим той непрекъснато напомня за собствената си издръжка. За него обаче патриарх Кирил пише, че „приел унията по родолюбиви подбуди, вярвайки, че така ще може да послужи на българското църковно и народно дело в Македония.
  6. маслахат, тур. — работа, дело.
  7. За това писмо вж съобщението на И. Пасков и Ц. Билярски, Неизвестно писмо на П. Р. Славейков, Земеделско знаме, бр. 81, 6 април 1979, с. 3.

Авторско право[редактиране]

Обществено достояние Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и страните с времетраене на авторското право 100 години след смъртта на автора или по-малко.