Страшно съм разсеян! Откога съм се наканил да си купя четка за зъби и все забравям. Най-сетне излезе ми солена тая разсеяност. Вчера, г. редакторе, беше Петковден. Аз си взех позволителен билет от г. прокурора и се упътих към Черната джамия[1] да посетя господина Петка Каравелов[2]. С мене тръгнаха сума другари. Стигаме до портата на затвора и като снабдени с билети, мислехме, че ще си влезем свободно. Ама не е тъй. Спря ни един жандарм и почна да пита всекиго от нас при кого отиваме в Джамията. Ний му сочим билетите, той не иска ни да ги погледне. Попита първия:
— При кого отиваш?
Онзи, зевзек, отговори му:
— При Саръчизмели Мехмедаа[3].
— Слободно! — отговори архангелът и нашият другар, след като ми смигна иронически, упъти се към затвора. Ний всички знаяхме, че той отива при г. Каравелова.
Жандармът попита втория от нас:
— При кого отиваш?
— При Моралното влияние[4] — отговори вторият.
Архангелът го погледна малко подозрително, но все пак му каза:
— Слободно!
Третият, четвъртият… десетият все му отговаряха с някои новомодни зевзеклици и той ги пропущаше свободно. Само аз се намерих между всичките един чистосърдечен и като ме попита:
— При кого отиваш? — аз току му изтърсих без гарнитура:
— При господин Петко Каравелов.
— А-а! При Каравелова? Хубаво — продума архангелът със заканителна интонация, — как ти е името?
— Еди-как си.
— Откъде си родом?
— От Дунавска Кутловица[5].
— Женен ли си?
— Не съм.
— Деца имаш ли?
— Едва ли.
— Химия учил ли си?
— Какво?! — попитах аз крайно зачуден.
Архангелът, без да ми отговори, завря си носа между листовете на едно тефтерче и като сричаше малограмотно туй, което бе там написано, сформира следующите въпроси:
— Знаеш ли състава и употреблението на динамита?
— Не, не зная.
— На ме-ли-ни-та?
— Не, не зная.
— На пи-ро-кси-ли-на?
— Не зная.
— На нитроглицерина[6]?
— Не зная, не. Колкото за глицерина, няма какво да крия, грях не грях, употребявал съм го, божи работи!
— А-а! Употребявал си го! — измъмри жандаринът и записа нещо в тефтерчето. Сетне се обърна към един прилично облечен в цивилни дрехи господин, който стоеше настрана с едно красиво сандъче под мишница, и му направи знак с очи да се приближи.
Непознатият господин приближи до нас, сложи сандъчето на земята, отвори го и почна да вади отвътре разни клещи, щипци, пили, куки, четки, памук, пасти и прахове за зъби, дантин, каучук и други принадлежности на дантисткото изкуство[7]. Жандаринът се обърна към мене и ми извика строго:
— Стой! Зъбите!
Аз го изгледах смаян. Наистина цял свят знае, че жандарите са един вид дантисти, но упражнението на тази професия посред бял ден на улицата и спрямо един смирен човек показа ми се малко чудно. Ами що ще същинският дантист? — питах се аз. Може би той да присъствува на операциите като експерт. Па най-сетне мен ли намериха за най-годен предмет за експертиза! Бре, дявол да го вземе, какво да правя! Има хас жандаринът да ми разкърти зъбите, а дантистът да ги намести отново, да не се познава. А бе аз имам нужда от два зъба, но тук ли му е мястото най-сетне! Догде си мислех така, жандаринът ми извика още по-строго:
— Скоро зъбите!
Аз помислих, че той иска да му дам доброволно зъбите си, и му отговорих:
— Моите зъби не са изкуствени, господин жандарм, не мога лесно да ги извадя.
— Отвори си устата! — изкомандува той натъртено. Аз твърде естествено помислих, че той иска да ми помогне да ги извадя по-лесно, и затова не побързах да си отворя устата.
Същинският дантист тогава се наведе, взе нож и клещи и като ги доближи до лицето ми, попита ме безкрайно деликатно:
— Шелаете, косподин, да покашит фаш зупи?
Аз разбрах, че имам работа с някои доброжелател на българския народ, и се поуспокоих малко, но все се стеснявах да се озъбя, да си покажа скритите недостатъци и затова му отговорих, че не съм въодушевен от извънредно желание да си показвам зъбите.
В същия миг жандаринът ме хвана със своите не дотам изящни пръсти за устните, разтвори ги, дантистът промъкна края на ножа между зъбите ми и аз… аз почнах да чета една молитва и целият ми безплоден живот мина през ума ми…
— Не пойте се, ас карантирам са фаш шивот! — издума доброжелателят и почна да разтваря устата ми с клещи и да изучава с усърдие, свойствено на нашите покровители, състоянието на моите зъби. Аз с най-голямо старание въздържах дишанието си, защото бях похапнал пастърмица, че ме беше страх да дъхна пред благородния нос на дантиста, привикнал на такива нежни благоухания, каквито разпространяват кварталите и лимбургското сирене. След като свърши и записа наблюденията си, дантистът прибра своите инструменти и се оттегли настрана. Аз почнах да критикувам този род статистика, но жандармът строго пресече моята охота с думите:
— Моля, моля! Я прочетете това какво е? — и с тия думи подаде ми брой 9 на в. „Мир“ от 11 октомври, в който на стр. 3, колона 2, във вътрешния отдел, прочетох горе-долу следующето:
„Властта е длъжна да знае дори и зъбите на външните посетители (като че ли могат да
бъдат вътрешни посетители) на Черната джамия.“
— Извинете, господин жандарм — казах аз смирено, — до ден днешен не бях чувал за този закон. Моля ви, бъдете добри, недейте обажда че ми липсват два зъба.
Вий, господин редакторе, знаете ли нещо за този закон?
