Немезида скоро сполетяла узурпатора Калимана.
Иречек
I
С победно и бледно лице Калиман
из горски пътеки препуска,
по урви се качва, в долове се спуска
запенен и бесен жребеца му вран.
От царский лов иде ездачът фъркати,
де цар Михаила остави плувнaл
във кървава локва, под дъба кръстати,
де меча в гърди му заби си без жал
и млад го във гроба изпрати.
Загина и тоз син, и тая мечта
на славний Ивана-Асеня! Изгасна
семейство от орли, що пусна в света
царе великани... И трона – ужасна
съдбина! – обля пак кръвта!
Сбъднaха се блянове нежно таени
в душа му тревожна: Калиман е цар!
И в Търново бърза плода да пожене
на подвига гнусен на своя ханджар.
И в Царевец светли влезна горделиво.
Велможи покорно навождат глави
пред новий владетел. Сганта – стадо диво –
отвън поздравлява този, що надви.
И Калиман гордо тръгна към престола.
Но чудно: престола веч беше зает!
На него седеше, в ръка с сабя гола,
Иван-Асен, страшен, навъсен и блед.
Стои на престола със облачно чeло
и с пламък във взора. От другия свят
ужасно страданье тук го е довело,
в неговия стари, потъмнял палат.
И Калиман гледа и не сваля очи
от страшния образ, и с трепетен пръст
на свойте боляри учудени сочи
задгробния призрак, явил се за мъст.
“Убийте го скоро!” Но нищо болери
не виждат на трона... И той, ужасeн,
изскочи оттамо, като лист трепери,
сили се да бяга, но пада вдървен.
II
Ликува столицата. С радостна врява
народ лекомислен се стича насам,
клепалата бият за празник голям:
Калиман се днеска на царство венчава
във стария храм,
а заветния храм на светого Димитра,
закрилник народен и любим светец.
Там сам патриархът в одежди и с митра
върху Калимана възлага венец
и нов благославя помазаник божи,
властителя нови на българский трон.
Редът се боляри, войводи, велможи
и царския сан честитят му с поклон.
Завчас Калиману лице се изменя,
побеляват устни, тресат се крака:
той вижда до себе Ивана-Асеня,
навъсен и бледен, със сабя в ръка.
“Прилоша на царя!” – викнаха смутени
боляри и бързо извождат го вън.
Там въздух се цепи от клик, възхищенье,
от бой на клепала и камбанен звън...
III
На Царевец празник. Гръмнaл е палата
от викове, песни – шуми царски пир.
От руйното вино пламнaли лицата,
а пълните чаши редят се безспир.
Калиман сияе в порфира и слава,
честит и надменен. Отдавна духът
Асенев престана да му се вестява:
в веселье и вино удави страхът.
И дигна пак чашата, златната чаша:
– Дружина, да пийме тоя божи дар!
Животът не е наш – радостта е наша,
да бъде тя пълна кат тоя пахар!
Но едвам издума, той плахо погледна
в пространството нещо и извика с бяс:
– Ей го пак, яви се! – и с десница ледна
меча улови си, но падна без свяст.
IV
Летят пак недели и месеци. Царят
сe мрачен, усърнал и не знае мир.
В палата се ниско само разговарят,
палатът замязал на тих манастир.
В дворцовата църква за милост от бога
служат парастаси праведни отци
и цар, на колене, за свойта тревога
душевен лек проси от всички светци.
Облечен във расо, о плочите голи
той удря чело си с риданье и плач,
за мир и спокойство ту господа моли,
ту за тях прибягва до грешния врач.
Напразно. Свирепи и зли угризенья
не дават му сън в мълчаливий палат.
Захлупи ли очи, той вижда Асеня
навъсен, пристигнал от другия свят.
И гневний цар вика: „Убийцо на моя
любим Михаила!” И ядната реч
пламти из устата на царя-героя,
блещи като пламък и голий му меч.
Друг път за ръката води Михаила,
юноша прекрасен, във кърви облян:
Калиман да мръдне не намира сила,
в леден пот потънал от кървавий блян.
От дневни и нощни страхотни виденья
в полуда нещастний дойде Калиман.
Дворецът, въздухът е пълен с Асеня,
той следва го в църква, на лов и във стан.
V
Една нощ напусна столицата страшна –
прости се навеки с палат и със трон –
в горите усойни душата му гряшна
потърси почивка и скришен заслон.
Весден бежанецът лутa се тревожен –
вчера цар в порфира, сега скитник гол –
и морен замръкна на постник набожен
до пещера тайна, в един тъмен дол.
И жално помоли отшелника скромни
за покрив през таз нощ, пълна с тъмнина.
Но бледен дръпнa се Калиман бездомни:
в угодника божий Асеня позна!
И в уплах безумен той търти да бяга
през лесове диви обивити с мъх...
Но гневният призрак го гони, засяга,
Калиман усеща студений му дъх.
Пак скита се той из гори, из скалаци,
далек забикаля пътища, къщя –
Асен го сe гони по вси пущинаци,
Асен го преследва деня и нощя.
И дълго йощ време – бледна сянка грешна –
бегa пред таз сянка, но нийде покой.
Най-после убиха го нейде и той
във пъкъла само Асеня не срещна.
