И тя стъпи в брак с Бърдоква, като де-
леше с него царските почести.
Пахимер
– О, колко си добър, колко си велико-
душен, господарю! – викаше лукавата гъркиня,
като цалуваше пияния хан.
Добри Ганчев,
“Борба за самостоятелност”
I
Защо са гръмнaли клепала екливи
във Търново славно и целий народ
търчи на рояци шумливи
към светата лавра с високия свод –
войводи, боляри във скъпи премени? –
Овчар за царица се жени!
Овчарят Ивайло, юнакът овчар,
на орди татарски плашило, губител,
вчера вожд на шайка, днес търновски цар,
кумир на народа, на царство спасител –
Ивайло чутовни – патриарха сам
с Мария венчава го там;
с Мария жестока, прекрасна вдовица,
на горд гръцки кесар горда дъщеря...
Блещи въз Ивайла царска багреница,
над глава овчарска корона загря.
Сияе от гордост челото му люто.
Извърши се чудо нечуто.
На Царевец сватба. Гайдите ечат,
руйно вино лей се в царските чертози,
хорото се люшка и в него блещят
боляркини млади, навтъкани с рози.
Гърми цял от радост шумния палат,
ликува престолния град.
Ликува пак Търнов, невярна столица,
и тоя любовник здрависва го с шум,
здрависва Мария, омразна царица,
със цветя постила днес техния друм;
утре друг любимец пак тъй ще посреща,
в измени развратница веща.
II
Но ето и брачната нощ. Мир чаровен
в палата. Ивайло с Мария – сами.
Вдовица забрави мъж вчера заровен,
за брачни наслади се лудо стреми
и млад победител тя страстно прегръща,
цалувки приима, повръща...
– Прегръщай, гъркиньо, цалувай ме с бяс.
Ти моя си вече жена и робиня.
Милувай си царят: корона и власт
аз пак ти запазвам, ти пак си богиня! –
И стиска я в левски обятия той
в полнощния сладък покой.
Внезапно отдръпва се бледен, уплашен.
В очите й любовни той вижда това:
глава една мъжка отрязана, страшен
призрак окървавен – своята глава!
Смути се Ивайло, предчувствье зловещо
смрази му сърцето горещо.
– Ей, дайте пак вино! – извика той там, –
да удавя в него тез призраци мрачни.
Утре що ще бъде, не искам да знам:
радостен ще бъда в радостите брачни.
С царица споделям леглото и трона,
овчар бях, а нося корона!
Постигнах аз всичко, под небето синьо
смъртен що би смеял да мечтай. Живей,
любезна Марио. Прегръщай, гъркиньо,
твоя цар властител, с наслада прелей
чашата любовна – ще изпия аз
до дъно парливата й сласт.
Нощта е чудесна. Глъч, ромон млъкнa,
спи Търново морно под лунния блясък.
Трапезица дреме; черней в тишина
Света гора; Янтра със тих шум и плясък
бие о скалите вълни посребрени.
Спи Царевец в мир, в упоенье.
Съмнa се. Ивайлу сърце изтрезня
от нощните ласки, милувки... Юнакът
юнак се пробуди и той загърмя:
– Момчета, по мене! – И пак си байракът
развя за победи, за люти борби,
и три войски вражи разби.
III
Съдбата е страшна. Измяна прогони
героя и скитник залута се той,
под чужди минa небосклони
подкрепа да търси, та престола свой
със меч да отнеме във бой с враговете,
и чужди, и свои, заклети.
“Коварни боляри! Продажни слуги
на гърка омразен! Издайници черни,
грамада ще сторя от ваште снаги,
в кръв ще те удавя, о граде неверни!
Гневът ми е страшен – очаквайте веч
Ивайловий мстителен меч!”
В татарския лагер Ивайло отива.
От стари Ногая помощ проси той.
О юнако бедни, измамата дива
и тук те издебва! В пияния вой
на пиршество шумно татарский хан вика:
– Победа днес искам велика!
Дайте ми главата на милия гост!
Кръв юнашка искам тук да ми процвърка! –
И очи му гневни пламнуват от злост.
Ханджарът изсвятка, главата отфърка.
И радостно гледа пияния хан
трофея си в кърви облян.
– Налейте пак чашите, давайте вино!
За толкоз татарски глави отплатих;
във мойте прегръдки ела, Ефросино[1],
на ваший и мой враг сега отмъстих. –
И ханът победно главата посочи,
съзряна в Марийните очи.
