Записки на Христо Македонски: 4.В Белград

От Уикиизточник
Направо към навигацията Направо към търсенето
Записки на Христо Македонски — Глава 4. В Белград
Автор: Христо Македонски


Пристигането ми в Белград. Там се запознах със Стефан Караджата. Записах се в четата на Илю войвода. Смущението в турските махали и влизането в къщата на бинбашията. Срещането на ходжата. Турците избягват в калето. Бомбардирането на града. Примирието. Разтурянето на българските чети. Тръгването ми за Румъния.

* * * * *


Едва през есента стигнахме в Сърбия. На границата, местността Иванова Ливада, пазеше сръбска стража. Явихме се на един от стражарите, съобщихме му целта на нашето дохождане в Сърбия, споменахме му няколко пъти за Раковски и той, без да ни остави да чакаме там, покани ни и заедно с него отидохме в Княжевац, където ни представи на началника, който се оказа твърде любезен господин. Той ни каза, че трябвало да оставим оръжието си при него и невъоръжени да заминем за Белград. Ние, естествено, тъй направихме, след като ни записаха имената. Щом стигнахме в Белград, дадоха ни оръжието. Там престояхме цялата зима. В Сърбия едновременно с нас дойде и дядо Илю войвода с четата си, [1] в която се записахме с Манол Наков. В Белград ние видяхме Рилския търговец Раковски, който не пропусна случая да ни похвали, задето сме се отзовали на поканата му. Там се запознах най-напред със Стефан Караджата, който беше малко по-млад от мен, но беше страшна хала, такъв решителен и неустрашим человек, какъвто не съм срещал и до тоя час. [2] Караджата и аз, който тоже не бях съвсем цвете за мирисане, станахме доста добри приятели.


В Белгад ни предстоеше важно дело: сърбите се приготивляваха да се освободят и изтикат турската военна сила из столицата [3], а ние едновременно с тях трябваше да преминем в България под предводителството на Раковски. [4] Сърбите чакаха и най-малкия повод, за да подкачат неприятелските си срещу турците действия. Сърбите почнаха първи, като даде Раковски на нас още вечерта заповед да навлезем в турските макали и да произведем сериозно смущение и въобще да колим и убиваме, защото смущението вече беше захванало. А захванало по една така причина: едно сръбче отишло на една чешма в Ясиола, дошли турски солдати, скарали се със сръбчето и го убили. [5] Аз тръгнах с Караджата и други 6 души. Влязохме в първата турска къща, в която, според както ни казаха, живеял турския бинбашия. Бутнахме прозореца, където светеше свещ, той се отвори и пръв Караджата, а след него аз, Юрдан Планински [6], Тоше Пантелеев от Свищов [7] и пр. влязохме в стаята. [8] Пред нас една семейна картина: един турчин във военни дрехи, седнал на земята, вечеряше на една софра със семейството си. Турчинът, щом ни видя в стаята си с оръжие в ръка, моментално скокна на краката си и грабна сабята, която беше окачена в същата стая на стената и по един военен маниер дохождаше право при нас. Ние, които по рано не бяхме си определили какво мислим да правим, като влезем в къщата, се намерихме в учудване от дързостта на тоя военен человек. Семейството, което се състоеше от 5–6 члена и ядеше баклава, изпищя, изрева, някои от тях паднаха на пода от страх, други избягаха навън от стаята. Турчинът не обръщаше никакво внимание на всичко, що ставаше със семейството, опулил беше очи в нас и чакаше сгоден момент, за да ни нападне, защото виждаше и разбираше вероятно, че отбранително положение и да пази, няма да бъде спасително за него. Ние за минута останахме в недоумение: да се върнем назад, след такова озъбване от страна на един турчин, не беше по обичая ни; омразата ни против турците беше достатъчно, даже извънредно голяма, за да не скръстим ръце като покорни раи. Пък и връщането ни не беше съвсем безопасно поне за едного от нас. Турчинът, който гледаше право в Караджата и следеше и най-малките му движения, защото той стоеше по-близо до него, скокна изведнъж върху Караджата, а той дръпна се настрана, завъртя сабята си и турчинът се повали на земята. След туй извърнахме на улицата и счетохме това достатъчно, за да кажем на началствата си, че сме взели добро участие в произвеждането на исканото смущение и предизвикание. Ние не влизахме вече в друга къща през тая нощ.


На улицата останахме сами с Караджата. Вървим и приказваме разярено за турците. Насреща ни припка един ходжа и бяга към калето, като носеше със себе си нещо. Аз попречих пътя му и на турски го попитах къде ходи. Той ни напсува по турски и хвана дръжката на палата, що носеше. Караджата, без да му мисли много, дръпна саблята си и, като удари, с един замах му отряза главата. Ходжата носеше две гърнета, едното с мед, а другото с масло, и всичко туй се смеси с неговата кръв. Караджата не можеше хладнокръвно да гледа турчин, тоя мъчител на нашия народ.


Турците, които не можеше да не знаят за намеренията на сърбите, особено турската войска, разбраха значението на това нощно нападение на турските махали и се приготвиха хубаво да ни посрещнат. Понеже сърбите не можаха да удържат настъпа си против турците, Раковски събра в една чета на Илю войвода и своята, та под негова команда тръгнахме да подкрепим сърбите на Кале Мегдан. Ние, които се готвехме да навлезем в турското царство и да се бием с войската на султана, трябваше при тоя случай в Белград да направим една репетиция, един опит. Нападението беше отчаяно и турците, заедно с турската войска, като не можаха да устоят, прибраха се в калето, където ги забихме заедно със сърбите от направения на улицата окоп по указание на Раковски. Ние бяхме въоръжени с белгийски пушки, които се пълнеха отгоре. Окопът беше тъкмо пред входа на калето, откъдето беше твърде удобно да се обстрелва последното. Щом се окопахме по такъв начин, сърбите се върнаха не зная къде и защо. Турците стреляха от калето с топове, но без успех; намерили се обаче между тях и австрийски инженери, по указанието на които топовете се снеха, за да се бие добре и не прехвърля града. Турците и това не умели да направят. Скоро обаче те захванаха да бият и разрушават града, а ние биехме с пушки солдатите, които стреляха с тия топове, защото не беше много далеч. [9] Та по тая причина или по други дипломатически съображения, пристига на Кале Мегдан пръв английският консул, заби на мегдана английско знаме и на същото място разтвори един чадър. Тутакси след това на същото място се събраха руският, французкият и консулите на другите сили; там се реши да се спре бомбардирането на града, което и стана. По настояване на консулите всичките турски граждани, които бяха побегнали в калето, излязоха от него и след няколко дни властта ги разпрати по разни места вън от Сърбия. [10]


След примирието, т.е. след като турците се прибраха у дома си и оставиха Сърбия, нашето положение като че се влоши… но не се отчайвахме. Илю войвода пратиха за Крагуевац с около 400 момчета, където ги разпусна, а той сам се завърна в Белград, ако помня добре, на пенсия. Около него се навъртаха и няколко от момчетата му. Аз с Манол Наков взехме страната на Раковски, защото той не рачи да се откаже от това да действува и занапред на друго място и при други условия.


Раковски един ден ни свика и ни каза да заминем за в Румъния, като даде всекиму от нас по два минца. [11] Всичките българи там бяхме приблизително 5 до 600 души. За в Румъния канеше той по-здравите, по-пъргавите и по-решителните; на другите, които добре познаваше, казваше да си ида където искат.


– Всеки человек не е за всяка работа – казваше той. – Тук за нашата престояща работа, която ще наредим в Румъния, трябва печени и калени момчета.


И действително, за в Румъния потеглихме до 200, но все отбор момчета. След нас тръгна и Раковски. [12]


Бележки
  1. По този въпрос вж. Глава 25.Допълнение към записките ми – Допълнение No5.

  2. Стефан Караджа е бил пет години по-млад от Хр. Македонски, тъй като е роден на 11 май 1840 г.

    Стефан Караджата (Стефан Тодоров Димов) е роден в с. Ичме (дн. Ст. Караджа), Ямболско. Издънка е на един от най-старите български родове – Бинбеловците.

    Тежко и нерадостно било детството на Стефан Караджа. Западнало материално, семейството му напуснало през 1844 г. Ичме и се заселило в недалечното с. Дюкмен (дн. Леярово), Ямболско. Там родителите на Караджата живеели само 2 години. През 1846 г. те се задържали за малко е някакво делиорманско село и през април 1847 г. потеглили за Северна Добруджа, където имало техни близки, преселили се след войната 1828–29 г.

    Първото село в Добруджа, в което отсяда семейството на Караджата било с. Долно Чамурли, Бабадашко, където престояло до декември 1847 г. Бедността, станала вече постоянен спътник на семейството, принудила Тодор Димов, бащата, да стане селски говедар, а децата му телчари. Гонено от нуждата, заради прехраната си, семейството на Тодор Димов се местело от село в село, без да успее да свърже двата края. След Долно Чамурлии, то живяло последователно в близките на него села: Бай Дауд, Саръ Юрт, Потур, отново в Д. Чамурлии и накрая, от юни 1854 година в гр. Тулча. Там бащата станал пазвантин (нощен пазач), а Стефан негов помощник. За известно време Караджата учил и обущарски занаят при зет си Никола Станчев.

    Пораснал сред спомени и легенди за знаменития си род, Стефан Караджата от малък бил закърмен с омраза към турците. Тая омраза разстяла с годините му и той не пропускал да я изрази. С неспокоен и свободолюбив ду, Караджата не можел да понася повече поробителите и през 1862 г. емигрирал в Румъния. Оттогава започва и неговата революционна дейност.

    Чул за организираната от Раковски легия в Белград, Стефан Караджата е един от първите, които се включват в нея. В станалите сражения с турците в Белград Караджата проявява безстрашие, смелост и самоотверженост.

    След разпускане на легията Стефан Караджата се завръща в Румъния, където се отдава всецяло на народната борба. Там се запознава и с Хаджи Димитър, и вярна дружба ги свързва завинаги. Зедно с него, и отделно, до 1868 г. Стефан Караджа преминава на няколко пъти с чети в България, за известно време се прибира в Тулча, държи гостилница в Гюргево... И през цялото време той е в непрекъснати кроежи, в организирането и повдигането духа на българската емиграция за борба срещу турците. Особено дейно е неговото участие в организирането на четите през 1867 г.

    С преминаването си с четата през 1868 г. Стефан Караджа и Хаджи Димитър обезсмъртяват своите имена в историята ни.

  3. По това време Сърбия е била още зависима от Турция. В Белград и други места в страната е имало турски крепости и гарнизони.

  4. Става дума за образуваната през 1862 г. от Г. С. Раковски I Българска легия в Белград. Задачата на легията била да се подготвят военно български младежи за участие в предстоящото всеобщо българско въстание, каквото Раковски предвиждал със своя " План за освобождение на България" (1861 г.). Образуването на легията станало със съгласето и материалната помощ на сръбското правителство. На зова на Г. С. Раковски в Белград се стекли много родолюбци. Между тях освен Илю и Цеко войводи, били Ст. Караджа, В. Левски, Матей Преображенски, В. Друмев, Петър Бонев и много други. Легистите взели участие в сблъскването между сърбите и турския гарнизон от Белградската крепост, като предизвикали възхищение с храбростта си на барикадите.

  5. Стълкновенията с турците започнали на 3 юни 1862 г.

  6. Йордан Жечев Планински е роден през 1836 г. в с. Саламаново, Шуменски окръг. През 1862 г. участвувал в Първа българска легия, а по-късно, през 1872-1873 г. е бил член на Българския таен революционен комитет в Браила. Починал след освобождението във Варна. Оставил е "Записки… по народните работи", частта от които отнасяща се а Раковски и легията са публикувани от Веселин Трайков в сб. Георги Ст. Раковски, т. II, С., 1968, 471-479.

  7. Става дума за Тома Панталеев от Свищов. Роден през 1842 г., той е участвувал в Първа и Втора българска легия в Белград. Заедно с други свищовски младежи улеснили преминаването на Филиптотювата чета през 1867 г. След станалите разкрития той забягнал в Румъния, където участвувал в революционните начинания на българската емиграция. Живял е предимно в гр. Слатина, където държал наета наета мушия. Починал на 17 авуст 1918 г. в Свищов.

  8. Вж. Глава 25.Допълнение към записките ми – Допълнение No6.

  9. Бомбардирането на Белград става на 5 юни 1862 г. В първото сражение на 3 юни взели участие неколцина от българските легисти, но не под ръководството на Раковски. Както сам пише в писмото си до Теохар Папазоглу от 27.VI. 1863 г., на 3 юни Раковски въоръжил 30 от доброволците си и се явил в помощ на главната полиция, но намиращите се там министри Гарашанин и Христович го накарали да се оттегли. Официално българските доброволци взели участие във второто сражение на 5 юни.

  10. В резултат на обръщението на сръбското правителство до европейските държави, за да се разреши конфликтът между Сърбия и Турция, в Цариград била свикана международна конференция. Бил постигнат компромис - част от турските и крепости в Сърбия се закривали и мюсюлманското население от тях се изселвало в Турция. Турските крепости и гарнозони по реките Сава и Дунав обаче останали и по-нататък в Сърбия.

  11. Първа българска легия просъществувала до септември 1862 г. Въпреки краткото си съществуване Г. С. Раковски дава много висока оценка на I Българска легия. В един позив до българите той пише, че "годината 1862 трябва да остане за българите забележителна и да се брои като първи постъп за политическия им живот. Българските юнаци със своите непобедими чети дадоха на европейците и на всички други славяни да разберат, че българите не са само мирни орачи и тихи кротки художници и търговци... [а] са пак храбри и неустрашими юнаци, стига да им се докаже едно благовременно обстоятелство и удобно място да започнат движенията си против смъртния си неприятел". (Архив на Г. С. Раковски, т. I, С., 1952, с. 411).

  12. Макар и разочарован и огорчен, Г. С. Раковски не скъсал връзките си със сръбското правителство. ПРез есента на 1862 г. той участвувал в прехвърлянето през Румъния на подареното от Русия на Сърбия оръжие. Със съгласието на сръбското правителство през 1863 г. заминал за Атина, за да проучи възможностите за образуване на съюз между балканските християнски народи. Както е известно, поради шовинистичните стремежи на гръцката буржоазия, мисията на Раковски завършила с неуспех.


Обществено достояние Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и страните с времетраене на авторското право 100 години след смъртта на автора или по-малко.