Записки на Христо Македонски: 10.В Карапановата кория

От Уикиизточник
Направо към навигацията Направо към търсенето
Записки на Христо Македонски — Глава 10. В Карапановата кория
Автор: Христо Македонски


Жажда вода не избира. Пътуване цяла нощ. Избиране позиции. Българинът с воловете. Появяване на потерята. Убиване на юзбашията. Пристигането на редовната войска. Запалване сноповете и събаряне бинбашията. Печална случка с Паню Х. Панев и неговото погинване. Избягването на обсадата. Резултатът на втората битка.

* * * * *


Бяхме ожаднели до премиране. Вървим по направление към балкана, но навсякъде се озъртахме и дирехме вода за пиене. Най-после съгледахме наблизо едно биволско блато и припнахме да утоим жаждата си. Макар водата и да не беше толкова чиста, но ние, жадни до нетърпимост, не обръщахме внимание на това; не беше време да се грижим за хигиената. След като пихме вода, ние се позъвзехме и поосвежихме. Вървяхме цялата нощ непрестанно. Рано сутринта се намерихме в едни лозя, които и от трите страни бяха заобиколени с гола поляна. Спряхме се и разсъждавахме дали трябва тук да прекараме деня и да посрещнем нападението на потерята, което сигурно трябваше да очакваме. След дълги разсъждения намери се, че ще бъде по-добре и по-удобно за четата, ако се спре в малката кория, която наблизо се виждаше. И още преди хубаво да се съмне, ние се намерихме в Карапановата кория, [1] която обемаше едно пространство от 10–20 декара. От трите страни на тая кория беше гола полянка, а от четвъртата имаше една долина, която естествено укрепваше нашите нови позиции. От тая долина нататък захващаше една друга кория, която била тогава притежание на някой си Хуршид–бей, но тя по положението си не беше толкова удобна за нас, пък нито можеше да служи на турците против нас, по тая причина се спрехме в Карапановата кория, която ни се виждаше да има преимущество в стратегическо отношение за нас.


Щом пристигнахме в поменатата по-горе кория, войводите дадоха заповед за почивка. След няколко минути ние всички захъркахме като заклани. Само Караджата не мигнал, а постоянно е ходил из малката кория, разгледал местата и дърветата, кроил е планове и избирал позиции за всекиго от нас. Спахме доста, около 4–5 часа и се почувствувахме доста отпочинали.


Като се събудихме, войводите заповядаха да прегледаме пушките си и да сме готови. И ние се разшавахме из корията. В това време един българин, който пасеше воловете си не много далеч от нашите позиции покара ги към нас с цел, види се, да ги вкара в корията на сянка. Той, разбира се, нищо не подозираше, та щом съгледа да се светкат пушки из корията, се сепна и веднага обърна гръб и избяга.


Още гледахме българинът да бяга нататък, когато чухме гърмежи от пушки. Гората не беше гъста, нито пък голяма, за да можеше да се позатулим и се позакрием от потерята, която сигурно нас търсеше и към нас пристъпваше. Войводите, щом чуха гърмежите, измъкнаха сабите си и почнаха да ни нареждат и разпореждат. Караджата на всеки от нас показваше мястото му, като ни разделяше пак на групи с команда.


– Не бойте се, стреляйте на месо и се дръжте яката, – казваше той. – Като ги смачкаме сега, после за едно денонощие ще хванем балкана, – добавяше той, с една поразителна увереност в думите си, като че с кон и по равни и гладки улици ще пътуваме.


Ние, естествено, не губехме кураж и повече от Караджата вярвахме, че здраво и живо ще стигнем непроходимия балкан, където виждахме вече нашето спасение. Ние се бяхме окопали вече, когато битката се захвана с голямо ожесточение. Ние, които бяхме вече останали 125 души имахме насреща си една сган от 2000 души, т.е. два пъти повече, отколкото беше тя на първата битка. Ние всички се нишанихме и след всяко гръмване виждахме да падат хора, а нашите неприятели стреляха кой както завърне, без ред и без сериозен план. Нашето малцинство ги окуражаваше и ни нападаха с кучешко насървение. особено един жандармерийски юзбашия отчаяно налиташе върху нас. Той беше на кон и дохождаше твърде близо до нашите позиции, но колкото и да се мъчихме, не можехме да го съборим. Това налитане от негова страна окуражаваше още повечеч сганта, та куршуми се сипеха като градушка над главите ни. Тогава Караджата взе пушката на едно от момчетата, повика при себе си Спиро Георгиев, Христо Пенев [2] и Паню Пенев [3] и по съветите на Спиро решиха да теглят и четиримата две педи пред коня на юзбашията, за да може да го убият. Щом четиримата гръмнаха, юзбашията веднага падна като сноп, а конят му подскокна като прободен, разрипа се и се гаврътна презглава на десетина метра далеч от господаря си. Радостни викове се чуха от нашите позиции, а неприятелят усили напора си и умножи гърмежа си. Юзбашията остана на слънце до вечерта, защото нито ние можахме да го заобиколим и му вземем оръжието, нито пък турците можаха да го приберат – мястото се обстрелваше. [4] Пет–шест пъти турците се опитаха да ни нападнат с юруш, но без успех. Ние бяхме добре окопани, запазени от дърветата на малката кория, нашите куршуми падаха на месо и неприятелят се връщаше поразен, като оставяше мнозина мъртви тъкмо пред нашите позиции.


По едно време пристигна редовна войска с един бинбашия начело. Нападнаха ни и те. Като дойде войската, башибозуците се оттеглиха и уверен съм, с пълна вяра в това, че ще бъдем уловени живи или всички ще бъдем избити. Като видя бинбашията, че по метода на потерята не ще може да ни надвие и излови, намисли друго средство. Малко на страна, но доста близо до нашите позиции, имаше една нива, в която бяха наредени снопи на малки кръсци, която трябва да е била на някой българин. Бинбашията, с неколцина още низами, се приближи към снопето и почна да копае шанси. Нашите, щом забелязаха това и видяха опасността от тия разпореждания на бинбашията, прибързаха и неколцина се спуснаха пълзешката, запалиха снопето и по такъм начин бинбашията остана на отворено. Един залп от наша страна събори там самия бинбашия и неколцина войници. Турците тогава се разяриха и ни нападнаха отчаяно.


Между мен и Спиро Георгиев, в позициите, беше Паню х.Пенев от Стара Загора, който се казваше още и Тошооглу. По едно време той се обръща към Спиро и му казва че му се спи и че от сън не може да се държи вече. Спиро му каза хайдушкото средство за разсънване: да разрови малко пръстта пред себе си, да доближи челото си до влажната пръст и ще му премине. Турците продължаваха да стрелят едно след друго. Тошооглу направи това. Докато държеше главата си тъй, един неприятелски куршум удари в едно дърво така, че куршумът се изплескал някак и със слаба сила, разбира се, отиде надолу и падна на слепите очи на горкия Тошооглу. Куршумът не можа да се забие и влезне в главата му, а остана тъй, отгоре, щото едва се държеше. Никой от нас, разбира се, не видяхме това как стана, но после си обяснихме работата. След това Тошооглу захвана страшно и доста високо да хърка, почна да прета с ръце и крака. Мнозина от момчетата се обърнаха със съжаление да го гледат и се тревожеха от тая трагична сцена. Аз със Спиро го разгледахме, с ръка извадихме куршума от главата му и го задържахме да не рита и вдига шум. Колко малка беше раната му, боже мой, и колко лоша, от друга страна. Караджата, който ходеше непрекъснато при всекиго, за да дава наставления и да окуражава момчетата, щом съгледа движението на наша страна и веднага втаса. Той разглеждаше раната му, когато Тошооглу беше вече в агония.


– Спиро, – каза тихо Караджата, – отрежи му главата, за да се не мъчи и да не смущава другите момчета, па го замъкни навътре.


Щом направи това разпореждане, Караджата се върна назад и подкачи командата. Нищо го не смущаваше и често пъти казваше, че един от нашите другари, жив и здрав, струва неоценимо много, но щом се зле рани или умре, той не струва ни лула тютюн и е най-голям товар и най-тежка грижа за четата. Спиро тутакси скокна от позицията си и се приготви да изпълни заповедта на войводата, в която заповед, колкото жестока и да се виждаше за пръв поглед към един другар, имаше нещо юначеско, нещо такова, което възвишаваше нашата главна цел, дето не се церемонеше с живота на момчетата. какво да се прави – жертвувахме се за свободата на България. Веднага Спиро замъкна Тошооглу малко по-навътре в горицата, искара сабята и му отряза главата (той беше вече мъртъв); след това, верен на хайдушкото правило, зарови главата му в земята, за да я не намери неприятелят и да я излага на поругание, а тялото му остави да се нахранят от него птиците и червеите, и си зае отново старата позиция близо до мен. Подобно погребение се считаше даже за голяма чест и всички български чети са се старали, при случай да не лишат другарите си от такова тържествено погребение.


Между това боят още продължаваше и едва чак вечерта престана. В цялото това сражение четата ни изгуби само Тошооглу, а убитите и ранените откъм страна на турците бяха много. Те ни нападаха пет–шест пъти на юруш и всякога се връщаха с по 10–15 души убити, а ние, окопани, юнашки се вардехме и по команда стреляхме. И в това сражение, както и в първото, единственото нещо, което ни бъркаше и ни мъчеше, то беше жаждата за вода, към която се притуряше и нуждата от сън и човешка почивка. Щом се стъмни и пушките престанаха, ние останахме на мястото си и се отморявахме, но в същото време чакахме заповед да вървим. Балканът още много далеч, а турците не ни дават да вървим и ни гонят отчаяно. Положението ни, както вече всеки от нас го разбираше, не беше розово. Скоро обаче войводите ни събраха в куп и ни казаха да сме готови, защото на това място не бива вече да се стои, а трябва през нощта да вървим, за да избегнем едно възможно опасно нападение и за да намалим пътя си до балкана. Ние похапнахме малко и чакахме заповед. Понеже бяхме заобиколени, войводите решиха да ударим в атака и да си пробием път. Пристъпът почнахме не без голям риск, но друг изход нямаше. В това време откъм турците се чу някаква глъчка, викане и след малко пропукаха пушки, но не срещу нас, а във въздуха.


– Отварят ни път, – каза Караджата, – вървете напред.


И ние тръгнахме направо към Балкана, разбира се, през ниви и ливади, без път. Защо ни отвориха път турците, аз не мога да разбера. Те бяха ни заобиколили от всички четири страни и ако бяха имали смелостта и умението, те можеха да ни съсипят на това място, където по нямане главно на вода, по никакъв начин не можеше да останем за по-дълго време. Още не бяхме се отдалечили на 50–100 разкрача, когато Петър Кънчев (Златарчето) от Търново припна назад, за да си вземе чантата, която бил забравил в позицията, където се сражавахме, но не се върна и не можахме да го видим вече. [5]


И така, ние вървяхме към балкана на брой 123 души, като подкрепвахме двама от другарите си, които имаха нужда от чужда помощ, а именно: Никола Иванов от Прилеп, който беше ранен, както знае читателят още в първото сражение, и Димитър Мънзов от Браила, комуто краката бяха набити и не можеше да върви. [6]


Бележки
  1. Днес в землището на с. Горна Липница. В. Търновски окръг.

  2. Навярно Христо Дряновски.

  3. Пеню х. Пенев (Тошооглу) от Ст. Загора. Роден ок. 1821 г.

  4. Убитият бил "Яхия ага, комендант на русенската жандармерийска дружина". За него в. "Дунав" (No 293, 14 юли 1868) пише: "Русчушкият комендантин на военните заптии Яха ага се нарани в боя, който стана при курията на Хуршид бея, и след няколко часа умря. Яха ага беше един пъргав и дързостлив човек, който много пъти е заслужавал с юначеството си да лови и пропъжда разбойници. Жителите на нашия град се нажалиха като чуха за умирането на Яха ага."

  5. Петър Кънчев (Златарчето) е роден в гр. В. Търново. Баща му бил кумджия (златар). Той научил на занаята си Петра и другите свои двама сина – Иван и Сава. Забегнали в Румъния, тримата братя отворили в Гюргево златарски магазин. Истински родолюбци, когато се организирала четата на Х. Димитър и Стефан Караджа, Петър и Сава зарязали всичко и преминали с нея в България. Заловен след битката при Капановата кория, Петър бил откаран в Търново, а след това в Русе, където бил осъден и обесен. "Обесването на Петър Кънчев – пише Н. Обретенов – и досега е пред очите ми. Той беше млад, хубавец, среден на ръст, обут в цървули с бели навои, с черни върви и висок румънски калпак. Със смел вървеж, само малко понакуцвайки по причина раната в крака си, той отиде към бесилката. Щом му туриха столчето, той рипна отгоре му, тури примката на врата си, ритна столчето и с пълна вяра, че умира за отечеството си, увисна на бесилката като труп"…

  6. За втората битка Бачо Киро пише: "През нощта къде са ходили, какво са правили, сутринта се намериха… на дяда Ивана Войников от с. Горня Липница в курията. Тук ги стигнаха турците. И аскерът стигна от Свищов и от Търново. Битката се захвана. Трая от сутринта до вечерта. Твърде юнашки се биха Хаджи Димитрови. Убиха един бинбашия от Русчук. Надалеч от битката, на една могила, оттам правеше команда на аскеря. Един български юнак, като го поздравил с един куршум, прониза го под мишцата и там си умре. На този бой имаше около 3000 турци. Биха стотина български юнаци, но и те юнашки браниха. Много турски и черкезки майки разплакаха…"

    На мястото на второто сражение през 1950 г. с помощта на Военното министерство населението от околните села изгражда подходящ паметник.


Обществено достояние Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и страните с времетраене на авторското право 100 години след смъртта на автора или по-малко.