До моята приятелка Фрици Тедуш

От Уикиизточник
Направо към: навигация, търсене
До моята приятелка Фрици Тедуш
Автор: Димитър Подвързачов
Фейлетон


       Драга Фрици,


       Ти ми се сърдиш, че не ти пиша често. Прощавай, мила моя. Аз не смея напоследък да ти се обаждам, защото се боя от… Народното събрание. Не се смей. Страховете ми са основателни. Боя се, че ако финансовата комисия чете моите писма до тебе, ще ме обложи със специален данък. Зер ти, ефимерна Фрици, си един луксозен предмет – и от първа необходимост! – та финансовата комисия ще бъде в правото си да реши, че задето си доставям удоволствието да бъда в кореспонденция с тебе, аз трябва да заплатя някакъв данък. Това не трябва да те учудва, Фрици! Сега нашето отечество е твърде зле парично и ние търсим приходи отвсякъде. Художествените предмети вече са обложени. Който има картини в стаята си – ще плаща данък. Който притежава мобили, който си позволява безумното излишество да сяда в кресла и по столове – и той ще плаща. Който се отдава на лукса да покрива главата си с европейска капела, а не с нашенска гугла; който практикува разточителността да спи в креват, а не на пода; който е заразен от нечистоплътната аристократическа привичка да се секне в джобна кърпа, а не просто на земята, както господ дал – ще се обложи с данъци. Мене ако питат дори, аз бих обложил с тежък данък и всеки, който има безплатната досега претенция да притежава малко повече, отколкото е прието в едно демократическо общество – ум или дарба или друга някаква интелектуална скъпоценност. В най-нещастния случай ще събера поне за куриоз множество интересни данъчни декларации, с графи, попълнени от изплашените податели със следните принудени, но твърде сходни с действителността признания. – Занятие? – Писател. – Талант? – Приблизително никакъв. Или пък: – Занятие? – Държавник. – Ум? – Не по-малък от необлагаемия минимум (маломерен). – Съвест? – Пръв път слушам подобна инсинуация.
       Нали, Фрици?
       Но аз, какво бих декларирал в тоя момент, аз, скъпа Фрици? Аз бих казал:
       – Нямам нищо друго, господа, освен една нежна и чудна Фрици, но аз дори не я виждам – аз само мисля за нея.
       – Макар – ще ми отговорят – трябва да платиш данък, щом мислиш. Има хора, които не правят това. Освен туй – ще рекат – от писмата ти до нея забелязваме, че ти имаш още нещо, за което също трябва да платиш: ти притежаваш лукса да знаеш де се пише ъ и де ъ.
       – Но, господа, аз така съм се родил! – ще започна да заблуждавам аз според нашенския данъкоплатски обичай.
       – Как, ти си се родил? Добре, че напомни! И за това също не си платил! – ще ми възразят хитрите финансисти.
       – Но крив ли съм аз, че съм се родил, при това – с такова едно странно свойство? Помня, още когато ме взеха от ръцете на акушерката, сложиха ме на миндера и ме оставиха там – аз дълго ревах и протягах ръце към един вестник наблизо, препълнен с правописни грешки, които исках да поправя, но никой не ме разбра, защото още не бях се научил да говоря добре български.
       – По-добре, че не си успял, защото инак щеше да платиш сега и за туй – ще ми отвърнат тия строги и свирепи хора.
       – Но, господа, вие ме отчайвате съвсем: така аз не мога ви се изплати до живот! Това е много близо до ума, ако самият ум не е много далеч от вас! – И понеже ми липсва и Фрици, аз, комай, повече ще имам сметка да не живея, а да легна и умра! Толкова повече, че завещанието си съм написал още преди месец, когато щях да слушам една от литературните сказки в "Слав. беседа".
       – Нямаме нищо против; само че ще трябва и за умирането си да платиш данък, щом то е за тебе придобивка. А за завещанието ще платиш отделно още сега.
       – Но аз нищо не завещавам всъщност. Завещанието ми е открито. Аз, който цял живот съм се занимавал с коректури, просто задължавам приятелите си, когато видят, че е дошъл последният ми час и почвам да бера душа, да ми донесат некролога за моята смърт, да го коригирам.
       – Именно, именно – затуй ще платиш. Разбери, драги приятелю, еднаж за всякога, че за всичко, което човек има, притежава, практикува или получава, придобива – трябва да плаща данък. Такъв е законът. Само в един-единствен случай се прави изключение и се плаща данък и за нямане: то е за липсата на паразити, която също се облага.
       Какво бих могъл да възразя аз, безподобна Фрици, за да се спася?
       Но ти ме разбираш напълно, умнице, и ще ми простиш фриволния тон при тоя толкова сериозен и важен случай – безнадеждното финансово положение на нашата злополучна държавица. Ти знаеш, че всяко напрегнато тежко чувство има един краен предел, зад който вече неизбежно се превръща в своето опако. Отчаянието, като стигне тоя предел, се превръща в жив извор на лудешка веселост. Това е една твърде естествена реакция, нали? Аз я констатирам винаги, когато ми се падне случай например да чета съвременна наша литература. Зачетеш някакво префърцунено трагическо произведение – и тутакси почнеш да чувстваш, че това е наистина една безкрайно нежна и тънка поезия – толкова тънка, че усещаш как влиза от едното ти ухо и излиза през другото. И по едно време току затвориш внезапно книгата и вместо да се разплачеш, както авторът очевидно би желал – започваш да се смееш през глава. Това показва, не ще питане, че трагедията на автора е задминала всякаква граница.
       Какво друго да ти съобщя за себе си, незаменима Фрици?
       Аз живея все тъй, както ме знаеш. Пак тъй правя често вечерни разходки по "Ц. Освободител", дето вечно търся тема или любов. Темата забравям тутакси, а любовта – ти ме знаеш: обикновено слизам още на първата спирка. Все така мрачно гледам многолюдията и чувствам желание да имам някакъв прах, като праха за дървеници – па да ръся, да ръся наляво и надясно…
       А нашият булвар е все така многошумен, както го знаеш. Винаги в часовете за разходка, па дори и в часовете за работа там е многобройният, достойният столичанин, който носи Прометеевия огън – при това тъй близо до сърцето си, – а именно в малкото джобче на жилетката, дето стои неизбежната запалка от патронена гилза. Там е столичанката с високи токове, боядисани коси и устни, префинена фокусница в изкуството да създава оптически измами и да изглежда, ако не с години, месеци, поне с една седмица, с два дни по-млада, отколкото е.
       Но… за населението на булвара ще ти пиша други път.
       А сега, приеми, несравнена Фрици, една безкрайно дълга целувка от фатално твоя


Хамлет, принц Датски


Източник


Обществено достояние Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и страните с времетраене на авторското право 100 години след смъртта на автора или по-малко.