Иван-Асен III не считал себе си безопасен
в Търново и тайно побягнал в Цариград, като
изпразнил предварително съкровището.
Иречек
Българският народ е наклонен винаги за
вероломство, тъй щото по-лесно можем да се
поверим на духането на вятъра, нежели на
неговата благоразположеност.
Пахимер
Императора няколко деня не приемаше
Ивана и силно се гневеше за това бягство, като
приписваше тая постъпка на страхливост и
малодушие.
Пахимер
I
Ликува пак низко коварство:
Ивайло, издаден, бегa.
Над тръпното българско царство
царува днес гръцки слуга;
царува натурник безвестен
под гръцка опека, заслон,
безволен глупец е наместен
въз сяйний Асеневски трон –
потомък и изрод, забравен
от царския български род,
престол от герои прославен
скверни го духовен урод.
ликуват боляри продажни,
оръдья на българский враг.
Борците са в затвори влажни,
а други спасили се в бяг.
II
Но тръне растат върху трона
разклатен на вчерашний роб,
похитена златна корона –
скала върху неговий лоб.
Измяна го тук призовала,
измяна заплашва го пак;
тътнежа от близката хала
той сеща под слабий си крак.
Навалят се облаци грозни:
Ивайло пак иде отвън,
а Тертер с опасни си козни
не дава му мир, нито сън.
И тесен му става палата,
трепери страхливият цар,
във тежкия час на бедата
остал без приятел, другар.
– Да бягам оттук, дор е време! –
извика в една черна нощ, –
да бягам, дор Търново дреме,
дор в Царевец цар съм азйощ!
Напущам, палате, аз твойте
чертози богати без жал;
овчарят в полята, в усойте
по-сладко от мене е спал
и птичката слаба на клона
по-верен намира приют,
отколкото ази на трона,
запазен от тоз замък лют.
Прощавай навеки. Но нека
ти спомен да имаш от мен! –
И лампата взе и полека
кат тат, във злодейства кален,
проникна във зимника темни,
на царско съкровище склад,
на сбирка богатства подземни,
завет свят на тоя палат:
бисeри, злато цяло бреме
и съдове с редки цени,
коронци, венци, диадеми,
трофеи от славни войни[1].
И хищникът жадно заграби
през цял век натрупан имот.
Треперят ръцете му слаби,
облива челото му пот.
И рови, и дига, и взема,
и плахо озърта се тук,
и плаши го сянка му нема,
и стряска го всяк един звук...
Най-после из порти изчезна
с грабежа си низкий беглец:
монарх той във Царевец влезна,
напусна го като крадец.
III
Творец на кощунско злодейство,
пак скитник, задъхан от бяг,
безславно с товар и семейство
пристигна при морския бряг.
Оплют и покрит със презренье,
за Цариград тръгва Иван.
Там воля, разкош, наслажденье,
а в Търново беше кат в плян.
– Корабници, бързо гответе
корaба, развийте платна!
О ветри, далеч ме носете
от тая проклета страна!
Проклина без бога в душата
земята си родна, света,
окаляний трон и палата,
от него обран през нощта.
И скоро корабът заплава
на бурни вълни във шумът,
той килка се зле, натежнява
под тежкия твар на срамът.
– Нептуне, пази ме от буря!
Аз искам да бъда честит! –
В кораба се всичко претуря
при морския вой страховит.
И скъпите съдове пукат,
сребро и жълтици дрънчат,
корони в корони се чукат,
крадеца издават, звънтят.
Свирепо талазите блъскат
коритото, мачти пращят
и бранове пенни кат пръскат,
беглеца кат с храчки плющят.
Накрай се от гибел избави,
кат влезе във тихий Босфор;
но в друго море се удави:
в море от позор.
